Решение по дело №8985/2019 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 20.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на втори юли две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

      ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                         ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                             Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ

 

при секретаря Маргарита Димитрова, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №8985 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД срещу решение от 03.05.2019 г. по гр.д. №68413/2018 г. на Софийския районен съд, 68 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу З. „Б.И.” АД иск с правно основание чл.411 изр.2 КЗ за заплащане на сумата от 1516,41 лв., представляваща неиздължената част от платено от ищеца застрахователно обезщетение по риск „Автокаско“ по щета №44012131711210/2017 г. за имуществените вреди на автомобил „Тойота“ Ярис“ с рег. № *******, причинени при реализираното на 23.04.2017 г. в гр. София ПТП.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, тъй първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е доказана пасивната материалноправна легитимация на ответника. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна З. „Б.И.” АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но неправилно по следните съображения:

СРС, 68 състав, е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.411 КЗ вр. чл.45 ЗЗД.

Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявения иск. Оспорва наличието на причинно-следствена връзка между процесното ПТП и всички сочени от ищеца вреди, както и размера на същите. Релевира и възражение за съпричиняване от страна на водача на застрахования при ищеца автомобил.

С плащането на застрахователно обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или срещу лицето, застраховало неговата гражданска отговорност. За възникване на регресното вземане е необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за имуществено застраховане, в срока на застрахователното покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което застрахователят носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.

Със застрахователна полица №440117215002646 от 01.03.2017 г. ищецът е бил застраховател по имуществена застраховка „Каско” за автомобил „Тойота Ярис” с рег. № *******, собственост на К.В.П., като срокът на застраховката е от 07.03.2017 г. до 06.03.2018 г.

Ответникът не само, че не оспорва, че към датата на процесното ПТП е бил застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” за л.а. „Форд Фиеста” с рег. № *******, но това обстоятелство се установява и от представената справка от ГФ.

Установява се от констативен протокол за ПТП №К-266, съставен от длъжностно лице след посещение на местопроизшествието, че на 23.04.2017 г. в гр. София се е осъществило пътно транспортно произшествие с участници – Р.М.Т., управляваща автомобил „Форд Фиеста” с рег. № ******* и К.В.Ч., управляваща автомобил „Тойота Ярис” с рег. №  *******.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                               

ПТП е настъпило на кръстовище в гр. София. На автомобила „Тойота Ярис” са нанесени щети – в предната и лявата странична части. От представеното по делото удостоверение, от 19.06.2018 г., издадено от МВР, СДВР, отдел „ПП“, се установява, че във връзка с процесното ПТП спрямо виновното лице Р.М.Т. е издадено НП, което е влязло в сила.

Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение на САТЕ, което съдът кредитира напълно, процесното ПТП е настъпило в гр. София, на кръстовище, при движение на л.а. „Тойота Ярис“ по бул. „Сливница“ с посока от ул. „Веслец“ към ул. „Дунав, и при движение на л.а. „Форд Фиеста“ по ул. „Г. Раковски“ с посока от ул. „Тимок“ към ул. „Искър“. От заключението се установява още, че от техническа гледна точка всички щети по л.а. „Тойота Ярис“ са вследствие процесното ПТП. Вещото лице сочи още, че е налице е тотална щета, като стойността за възстановяване на автомобила е 8918,42 лв., т.е. по-голяма от застрахователната му стойност, и възстановяването е икономически нецелесъобразно, а стойността на разходите за ликвидация възлиза на сумата от 15,00 лв.

От приетото във въззивното производство допълнително заключение на САТЕ, което настоящият въззивен състав също кредитира напълно, се установява, че стойността на запазените части на процесния автомобил възлиза на 1022,75 лв., а стойността на обезщетението с приспадане стойността на запазените части – на 3068,25 лв.

При ищцовото дружество по повод процесното ПТП е образувана щета №44012131711210, видно от представеното по делото уведомление за щета, като с ликвидационен акт от 24.04.2017 г. е определено изплащане на обезщетение на увреденото лице в размер на 2808,75 лв., от които следва да се приспадна дължимата застрахователна премия в размер на 217,08 лв. или сумата за получаване е 2591,67 лв.

От представените по делото нареждане за групово плащане от 08.06.2017 г. и опис към него се установява, че ищецът е заплатил по банков път по сметка на собственика на увредения автомобил застрахователно обезщетение по процесната щета в размер на сумата от 2591,67 лв.

С изходящо от ищеца писмено доказателство – регресна покана, изх. №0-92-9140/12.07.2018 г. се установява, че последният е поканил ответното дружество да възстанови доброволно на ищеца изплатеното обезщетение. Поканата е получена от ответника на 13.07.2018 г., видно от представеното по делото известие за доставяне.

От изложеното съдът намира, че водачът на автомобил „Форд Фиеста“ Р.М.Т. е осъществила деликт – при управление на автомобила виновно /чл.45 ал.2 ЗЗД/ е нарушила чл.50 ал.1 ЗДвП, т.е.  налице е деликт по смисъла на чл.45 ЗЗД, като от причиненото ПТП са настъпили вреди за К.В.П. – увреден е собственият и автомобил, който е застрахован от ищцовото дружество.

От заключението на автотехническата експертиза се установява, че обезщетените от ищеца вреди са в причинна връзка с реализираното ПТП.

Застрахователят е репарирал вредите на застрахования изцяло, като е изпълнил договорното си задължение, и в негова полза е възникнало вземане срещу застрахователя  на лицето, причинило  вредата.

Размерът на застрахователното обезщетение по имуществената застраховка се определя в съответствие с клаузите на конкретния договор за имуществената застраховка и разпоредбите на КЗ, като съгл. чл.386 ал.2 КЗ, то трябва да бъде равно на размера на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност. Съгласно разпоредбата на чл.390 ал.2 КЗ, тотална щета на моторно превозно средство е увреждане, при което стойността на разходите за необходимия ремонт надвишава 70 на сто от действителната му стойност. Стойността на разходите за необходимия ремонт се определя съгласно определения способ за обезщетяване въз основа на: 1. издадена от сервиз проформа фактура – при възстановяване в натура на вредите, или 2. експертна оценка – при изплащане на парично обезщетение.

Страните не спорят, че ответното дружество е платило на ищеца част от изплатеното на увредения обезщетение или сумата от 1307,34 лв., а съгласно заключението на САТЕ размерът на обезщетението след приспадане на запазените части възлиза на сумата от 3068,25 лв., а размерът на определеното за изплащане на обезщетение на увреденото е 2808,75 лв., а с включени ликвидационни разноски – на 2823,75 лв., поради което съдът приема, че ответникът е останал задължен за пълния претендиран размер или сумата от 1516,41 лв.

Неоснователно е възражението на ответника за наличието на съпричиняване от страна на водача автомобила, застрахован от ищцовото дружество. Съгласно разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата обаче е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Тълкуването на нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД налага разбирането, че за да е налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл е трайната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК – напр. решение №206/12.03.2010 г. по т.д.№35/2009 г., ІІ ТО на ВКС. Обективният характер на съпричиняването е признат изрично от Върховния съд в ППВС №17/1963 г. – т.7, което има характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С цитираното постановление Пленумът на Върховния съд е приел със задължителна за съдилищата в Република България сила, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат.

От събраните в рамките на производството по настоящето дело доказателства не се установи наличието на каквото и да е нарушение на разпоредбите на ЗДвП, нещо повече – липсват и каквито и да е твърдения от страна ответника за конкретно нарушени разпоредби на ЗДвП.

При тези данни съдът намира, че предявеният иск се явява изцяло основателен и като такъв следва да бъде уважен за пълния претендиран размер.

Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде изцяло и вместо него вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от ищеца срещу ответника иск бъде уважен за пълния претендиран размер.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство в размер на сумата от 60,66 лв., представляваща държавна такса, сумата от 100,00 лв., представляваща депозит за вещо лице, и сумата от 403,38 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, и разноски във въззивното производство в размер на сумата от 30,32 лв., представляваща държавна такса, сумата от 150,00 лв., представляваща депозит за вещо лице и сумата от 404,40 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

Р  Е  Ш  И:

 

ОТМЕНЯ изцяло решение №106467/03.05.2019 г., постановено по гр.д. №68413/2018 г. по описа на СРС, 68 състав, и вместо него постановява:

ОСЪЖДА З. „Б.И.” АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, да заплати на „ДЗИ – О. з.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.411 КЗ вр. чл.45 ЗЗД сумата от 1516,41 лв., представляваща регресно вземане за изплатено обезщетение по застраховка „Каско“ за ПТП, осъществено на 23.04.2017 г. в гр. София, ведно със законната лихва, считано от 24.10.2018 г. до окончателното изплащане, на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 564,04 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство и сумата от 584,72 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.