РЕШЕНИЕ
гр.София, 02.01.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 11-ти с-в, в открито
заседание на четиринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година, в
състав:
Съдия Вергиния
Мичева-Русева
при секретаря Диана Борисова като разгледа докладваното от съдията гр. д. №
5224 по описа за 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.49
от ЗЗД.
Делото е образувано по предявен от К.И.Б.
иск с правно основание чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД срещу „Б.М.г.“ ЕАД
със седалище и адрес на управление ***. Ищецът твърди, че на 3.04.2014г. в 17.30ч. в предаването „Л.в л.“ с водещ Ц.Р.председателят
на КС на КЧСИ Г.Д.е направил изявление в
смисъл , че гражданите на РБългария не си знаят
правата в производството по универсално принудително изпълнение, а ЧСИ действат
единствено и в съответствие на закона. Тъй като ищецът имал множество заведени
дела срещу различни ЧСИ и срещу КЧСИ за заплащане на обезщетение от водени
срещу него изпълнителни дела, ищецът се почувствал засегнат от това изказване.
На 4.04.2014г. поискал право на отговор от ответника, в което да опровергае
твърдението на Г.Д.и да заяви, че гражданите на РБългария
си знаят правата, но съдии, прокурори и полицаи защитават противоправните
действия на ЧСИ и прикриват престъпните им действия. На 7.04.2014г. получил
отказ от ответника да му предостави право на отговор. Ищецът твърди, че по този
начин ответникът упражнява цензура спрямо него. Сочи, че отказът на ответника
да му даде право на отговор е накърнил достойнството му и му е нанесъл морални
вреди. Моли съда да постанови решение, с което осъди ответника да му плати
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 милиона лева.
Ответникът „Б.М.г.“ ЕАД оспорва
предявения иск. Сочи, че цитираните изявления на гости на телевизията не се
отнасят до ищеца и той не е засегнато от тях лице. Освен това, тези
изявления не са неверни или обидни, поради което не са противоправни. Позовава се на чл.18 от ЗРТ и на Препоръка 2004/16
на Комитета на министрите към държавите членки относно правото на отговор в
новата медийна среда, като сочи, че ищецът не е засегнато лице, тъй като не е
конкретно назован, неговата самоличност не се подразбира, а и дори да бъде
назован поименно, то изявленията на интервюираните лица представлява тяхно
лично мнение. Моли съда да отхвърли предявения иск.
Съдът, като съобрази представените от
страните доказателства, установи следното от фактическа страна:
По делото не се спори, че на 3.04.2014г.
в предаването „Л.в л.“ с водещ Ц.Р., излъчено по БТВ е гостувал Г.Д.,
председател на Камарата на частните съдебни изпълнители.
Съдържанието на записа на предаването не
се пази и ответникът не го е предоставил на съда. Исковата молба е постъпила в
съда на 11.04.2014г. Поради отвод на съдии, което е отнело процесуално време,
исковата молба е връчена на ответника едва на 5.09.2014г. Съгласно чл.14 ал.1 от ЗРТ доставчиците на линейни
медийни услуги са длъжни да съхраняват записите на разпространяваните от тях
програми и предавания в продължение на 3 месеца считано от датата на
предаването.
Какво точно е заявил Г.Д.в предаването „Л.в
л.“ не може да се установи, но съдът е склонен да приеме за достоверно
твърдението на ищеца, че изявлението е било в смисъл, че гражданите на РБългария не си знаят правата в производството по
универсално принудително изпълнение , а ЧСИ действат единствено и в
съответствие на закона. Впрочем това съдържание не се оспорва изрично от
ответника.
На следващия предаването ден,
4.04.2014г. в 8,44ч. ищецът е изпратил с препоръчана поща до ответника искане по
чл.18 от ЗРТ - право на отговор. В искането е посочил, че твърдението на Д.е
невярно, като ищецът твърди, че гражданите знаят правата си, но съдии,
прокурори и полицаи защитават противоправните
действия на ЧСИ и прикриват престъпните им действия. Посочил е, че той лично е
завел дело срещу Г.Д.за обезвреда за вреди вследствие
на отказа на Д.да събере дължимата по изпълнителен лист срещу ПИБ сума. Посочил
е, че има образувани 19 дела срещу ЧСИ Б., и още толкова срещу Камарата на ЧСИ.
Посочил е и други водени от него дела срещу СДВР, МВР, ДАНС. Приложил е
изпратени от него жалба до ВКС, искане за проверка до ДАНС, жалби до различни
институции.
На 7.04.2014г. ответникът е уведомил
ищеца, че няма да му бъде представено право на отговор поради липса на законови
основания за това – ищецът не е засегнат в предаването, нито е бил поименно
назован.
На 11.04.2014г. ищецът е депозирал
настоящата искова молба против ответника в съда. Към същата е представил и писмо
от ответника от 22.03.2013г., с което по друг повод отново му е било отказано
право на отговор.
Въз основа на така възприетата
фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
За да бъде основателен предявения
иск по чл.49 от ЗЗД ищецът следва да докаже противоправно
деяние, извършено от служител при ответника, настъпили вреди за ищеца,
причинно-следствена връзка между противоправното
деяние и вредите. Ищецът твърди, че служител на ответника неправомерно и противоправно му е отказал право на отговор, в резултат на
което ищецът се е почувствал обиден , а достойнството му било накърнено.
За да се установи, че служител при ответника
е действал противоправно, на първо място следва да се
прецени дали ищецът е имал право на отговор. Защото ако е имал, то тогава
отказът да му бъде предоставено право на отговор ще бъде противоправно
действие.
Условията за предоставяне на медийни
услуги са уредени в Закона за радиото и телевизията /ЗРТ/. Ответникът е
доставчик на линейни медийни услуги и дейността му се регулира от този закон.
Съгласно чл.18 от ЗРТ лица и държавни и общински органи, засегнати в линейни
медийни услуги, в които не са участвали лично или чрез свой представител, имат
право на отговор.
ЗРТ не дефинира кои лица са засегнати, респ. имат право на отговор, като е оставил явно отговора на този въпрос да се даде в съдебната практика. ВКС е отклонил произнасяне по този въпрос /така определение № 241 от 17.05.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1994/2016 г., IV г. о., ГК/. При липса на дефиниция в националното ни право, съдът следва да провери дали международното или европейското право не уреждат този въпрос. Правото на отговор е уредено в Европейската конвенция за трансгранична телевизия от 5 май 1989 на Съвета на Европа /ратифицирана със закон, приет от 38-о Народно събрание на 4.12.1997 г. - ДВ, бр. 117 от 10.12.1997 г. , в сила от 1.07.1999 г. /. Право на отговор – чл.8 „ Всяка предаваща страна осигурява възможността за всяко физическо или юридическо лице, независимо от неговата националност или местожителство (седалище), да упражни право на отговор или да прибегне до други сравними правни или административни средства по отношение на програмите, предавани или препредавани от лица или с помощта на технически средства под нейна юрисдикция по смисъла на чл. 3“. Конвенцията също като ЗРТ дава много обща формулировка на правото на отговор. В обяснителния доклад към Конвенцията /от 5.05.1989г., одобрен от Постоянния комитет по трансгранична телевизия към Конвенцията и задължителен при тълкуване на Конвенцията на основание чл.32 от Виенската конвенция за правото на договорите, също ратифицирана от България, в сила от 21.05.1987г./ обаче е посочено какво е тълкуването и разбирането на чл.8 – правото на отговор по см. на Конвенцията е възможността всяко физическо или юридическо лице да поправи неверни факти или информация, в случаи когато такива факти или информация го засягат или застрашават негови легитимни права /особено по отношение на неговото достойнство, чест или репутация/. Въпреки, че обхватът на Конвенцията са трансграничните предавания, то с оглед принципа на еднаквото третиране на гражданите следва да се прилага и за националните предавания. Разбирането, че право на отговор има засегнато от невярна информация лице е изразено и в Препоръка (2004)16 на Комитета на министрите към държавите-членки относно правото на отговор в новата медийна среда (приета от Комитета на министрите на 15 декември 2004) - На всяко физическо или юридическо лице независимо от националността или адреса трябва да бъде осигурено право на отговор или равносилно възмездително средство, даващо възможност да се реагира на всяка информация в медиите, която представя неверни факти за него и засяга негови лични права. Предвидени са и изключения, при които може да се откаже право на отговор между които и „ако съответното лице не може да докаже съществуването на легитимен интерес“. На плоскост европейско право, което е също част от националното ни право, правото на отговор е уредено още в Директива 98/552, която е изменена с последващи директиви /но не в частта на правото на отговор/, последната от които е Директива 2010/13/ЕС от 10 март 2010 година за координирането на някои разпоредби, установени в закони, подзаконови и административни актове на държавите-членки, отнасящи се до предоставянето на аудиовизуални медийни услуги (Директива за аудиовизуалните медийни услуги). Въпреки че е влязла в сила през 2010г., Директива 2010/13/ЕС е транспонирана във вътрешното ни право едва през 2017г. Но независимо от това, и двете Директиви - Директива 98/552 и Директива 2010/13/ЕС, в чл.23 и чл.28, съответно, съдържат идентичен текст във връзка с правото на отговор:
„1. Без да се засягат други разпоредби, приети от държавите-членки, в областта на гражданското, административното или наказателното право, всяко физическо или юридическо лице, независимо от националността, чиито законни права, в частност репутацията и доброто му име, са били засегнати от твърдение, основаващо се на неверни факти в телевизионно предаване, трябва да има право на отговор или на еквивалентни мерки. Държавите-членки гарантират, че ефективното упражняване на правото на отговор или на еквивалентни мерки не е възпрепятствано от необосновани изисквания или условия. Отговорът се излъчва в приемлив срок, последващ конкретното искане и във време и по начин, подходящи за предаването, за което се отнася искането.
2. Правото на отговор или равностойните средства за правна защита се отнасят за всички излъчващи оператори, които се намират под юрисдикцията на всяка държава-членка.
3. Държавите-членки предприемат необходимото, за да въведат правото на отговор или равностойните средства за правна защита и да определят реда за тяхното упражняване. В частност, те осигуряват достатъчен период от време и такъв ред, че правото на отговор или равностойните средства за правна защита да могат да бъдат упражнявани по подходящ начин от физически или юридически лица с местожителство в други държави-членки.
4. Молбата за упражняване правото на отговор или на равностойните средства за правна защита може да бъде отхвърлена, ако подобен отговор е неоправдан съгласно условията в параграф 1, ако би включил наказателен акт, ако би направил предаващия оператор обект на търсене на гражданска отговорност или ако би нарушил правилата на общественото приличие.
5. Предвиждат се процедури, които да уреждат реда, по който споровете относно упражняването правото на отговор или равностойните средства за правна защита могат да бъдат разглеждани пред съда“.
Прегледът на законодателството по-горе ясно сочи, че право на отговор има лице, което е пряко засегнато от твърдение, основаващо се на неверни факти в телевизионно предаване. И когато случая не е такъв, молбата за упражняване на правото на отговор може да бъде отхвърлена.
Прилагайки това разбиране на законодателя към настоящия случай, съдът счита, че ищецът не е бил пряко засегнат от твърдението на Г.Д., че българските граждани не знаят правата си в принудителното изпълнително производство и че ЧСИ действат единствено в съответствие със закона. Ищецът щеше да бъде пряко засегнат ако Д.го беше посочил поименно или по друг подразбиращ се че касае ищеца начин като гражданин, който не си знае правата. В случая председателят на КЧСИ е визирал гражданите общо, като следва да се отбележи, че съдът не е наясно с контекста на изявлението, тъй като записът не е приложен към делото. Освен това, обикновено такива изявления касаят средностатистическия гражданин. Определено ищецът не е такъв, съобразявайки огромния брой дела, които води в съда срещу различни лица и институции в защита на свои твърдени права и интереси. Средностатистическият български гражданин не прави това. Ако разбирането на законодателя е било да гарантира право на отговор на всеки, който по някакъв начин се чувства засегнат от изявления на различни лица, предадени по телевизията, то тогава телевизионното време не би било достатъчно за изпълнение на основните функции на телевизията - предоставянето на аудио-визуални предавания за информиране, забавление или образоване на широката общественост /така в ЗРТ/. Тук съдът няма да се спира на правото на свобода на словото на самия Г.Д.и правото му на свобода да изразява мнение, тъй като това не е релевантно към правния спор.
Естествено възниква и въпроса дали отказа на право на отговор не нарушава правата на ищеца по чл.10 от ЕКПЧ – свобода на изразяване на мнението. Практиката на Европейския съд по правата на човека ясно показва, че според Съда чл.10 не дава свобода на форум – свобода за упражняване на правото на изразяване на мнение, вкл. и право на достъп до медии, за да се изрази мнение. Изключение е възможно в конкретни случаи ако темата е от значим обществен интерес. В искането си за право на отговор ищецът е посочил, че води множество дела срещу частни съдебни изпълнители и камарата на ЧСИ, посочил е, че гражданите знаят правата си, но съдии, прокурори и полицаи защитават противоправните действия на ЧСИ и прикриват престъпните им действия. Това изявление, което ищецът е искал да отправи в право на отговор не е от значим обществен интерес. То цели да съобщи няколко неща - многото дела, които ищеца води /това е лична информация/, и цели да дискредитира частните съдебни изпълнители , правоохранителните и правораздавателните органи. Дали тази критика е оправдана и служи като част от обществен дебат - по скоро това е клеветническо твърдение - недоволен от развитието на свои лични дела и от действията на определени лица, ищецът прави обобщен извод, който засяга цялата професионална общност. Такова обобщение е неоправдано и може да създаде погрешна представа в обществото и да подкопае ненужно общественото доверие в авторитета на съдебната власт. Още повече, че липсва конкретика и факти. Напротив, фактите сочат, че твърденията на ищеца са неверни - много от действията на съдебните изпълнители, които се обжалват в съда биват отменяни от съда като незаконосъобразни. Отделно от това, срещу съдебни изпълнители са образувани дисциплинарни производства, на много са наложени дисциплинарни наказания, вкл. и най-тежките – за ЧСИ временно лишаване от правоспособност, а за ДСИ - дисциплинарно уволнение. Тази информация е достъпна и може да бъде получена от МП, КЧСИ, ВСС. Разбира се, темата за дефицитите в изпълнителното производство, за липсата на достатъчни гаранции за правата на длъжниците в принудителното изпълнение е важна. Тя е от обществен интерес, като ищецът я е идентифицирал още през 2014г., изхождайки от своя личен опит като длъжник, но формулираното изявление в правото на отговор не носи като цел повдигане на дебат по темата. Освен чрез достъп до медии, ищецът е имал и друг начин да сподели с обществото недоволството си от частните съдебни изпълнители, от съдиите, прокурорите и полицаите. Наличието на алтернативни средства за изразяване на мнение в страната /чрез социалните мрежи, създаване на блог, разпространяване на листовки, подписки, сдружаване, изразяване на мнение при общественото обсъждане на законопроекти – а законопроект за изменение на ГПК в частта изпълнително производство е бил обявен за обществено обсъждане от Министерството на правосъдието през август 2014г., и др./ не е ограничило ищеца да заяви становището си по изявлението на Г.Д..
Съдът не установи ответникът неправомерно да е причинил вреда на ищеца чрез свой служител, като не му е предоставил право на отговор. Ищецът не е от кръга лица с правно защитим интерес , директно засегнат от изявлението на председателя на КЧСИ, поради което ответникът не е имал задължение да му предостави форум да опровергае невярно изнесена за него информация или такава, която е накърнила неговото име, чест и/или достойнство.
На основание чл.78 ал.8 вр с ал.3 от ГПК във връзка с направеното от ответника изрично искане за заплащане на разноски, при този изход на спора , ищецът дължи на ответника юрисконсулско възнаграждение в размер на 100лв. съобразно чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Делото не е сложно от фактическа страна и е приключило в едно съдебно заседание.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на К.И.Б., ЕГН ********** против „Б.М.г.“ ЕАД с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на сумата 5 000 000лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди търпени в резултат на неправомерен отказ на право на отговор на изявление на Г.С.Д., направено на 3.04.2014г. в предаването „Л.в л.“ с водещ Ц.Р..
ОСЪЖДА К.И.Б. да заплати на „Б.М.г.“ ЕАД юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв.
Решението подлежи на обжалване пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия: