Решение по адм. дело №1929/2025 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК във вр. с чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца.

Образувано е по постъпила жалба от И. К., гражданка на Украйна, с регистрационна карта за временна закрила № ********* издадена на 30.05.2025 г. от ДАБ към МС, [ЛНЧ], против Заповед № 3СПД/Д-А/12913/15.09.2025 г. издадена от директора на Дирекция „Социално подпомагане“ (ДСП) - Бургас.

С жалбата се твърди, че обжалваната заповед е незаконосъобразна като постановена при неправилно приложение на материалния закон и в несъответствие с целта му. По подробно изложени доводи се претендира отмяна на оспорения АА и присъждане на разноски.

Ответника по жалбата, в представено писмено становище намира жалбата за неосновавателна.

Жалбата е процесуално допустима подадена в законоопределения срок, от легитимирано лице, срещу административен акт който подлежи на обжалване.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства приема за установена следната фактическа обстановка.

Производството пред административния орган е започнало с подадено на 29.08.2025 г. Заявление –декларация аз отпускане на еднократна месечна помощ при бременност по реда на чл. 5а, ал. 1 от Закона за семейните помощи от И. К., В приложение към заявлението, на 15.09.2025 г. длъжностно лице в ДСП - Бургас, отбелязало, че И. К. няма право на еднократна помощ при бременност, тъй като на осн. чл. 3, т. 5 от ЗСПД, членовете на семейството са граждани на друга държава и няма сключена спогодба за изплащане на семейни помощи за деца.

Със Заповед № 3СПД/Д-А/12913/15.09.2025 г. издадена от директора на ДСП - Бургас на основание чл. 10, ал. 4 от ЗСПД и чл. 4, ал. 1 от ППЗСПД във вр. с чл. 10а, ал. 5 и ал. 6 от ЗСПД на И. К. е отказано отпускане на еднократна помощ при бременност. В мотивите на заповедта е посочено, че на осн. чл. 3, т. 5 от ЗСПД членовете на семейството са граждани на Украйна. Няма сключена спогодба между Република България и Украйна за изплащане на семейни помощи за деца.

Заповедта е връчена на жалбоподателката на 01.10.2025 г. и е обжалвана в определения в закона срок с жалба с вх. № 11469/15.10.2025 г.

Временната закрила на лица напуснали Украйна е предоставена с Решение № 144/10.03.2022 г. на МС за предоставяне на временна закрила на разселени лица от Украйна и за изменение на Националния план за действие при временна закрила в Р България. На основание т. 2 от това решение временна закрила се предоставя от 24.02.2022 г. за срок от една година, като с последващи решения този срок е удължен и към настоящия момент временната закрила е удължена до 04.03.2026 г. Видно от представения зав. препис от регистрационна карта на чужденец на И. К., тя е гражданка на Украйна с предоставена временна закрила и продължен срок до 04.03.2026 г. и с настоящ адрес в [населено място].

При така установената фактическа обстановка, съдът счита, че жалбата е основателна.

Съобразно чл. 10, ал. 4 от ЗСПД във вр. с чл. 10, ал. 5 от ЗСПД, отпускането на семейни помощи за деца или отказа за отпускането им се извършва със заповед на директора на ДСП или упълномощено от него лице. В случая заповедта е издадена от материално и териториално компетентен орган съгласно предвидените от закона му правомощия, а именно - директора на ДСП – Бургас.

Отказът за отпускане на еднократна помощ при бременност е издаден при спазване на изискуемата се писмена форма, във формата на нарочен акт – заповед за отказ. Заповедта, съдържа всички реквизити, съгласно нормата на чл. 59, ал. 2 от АПК, включително с посочени фактически и правни основания за издаването й.

По отношение на материалната законосъобразност на оспорената заповед, т. е. съответствието й с приложимите материалноправни разпоредби на закона, съдът намира за нужно да посочи, че административния орган е отказал отпускане на заявената от жалбоподателката еднократна помощ при бременност по чл. 5а, ал. 1 от ЗСПД с мотив, че семейството на жалбоподателката не отговаря на условията на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, регламентиращ, че право на семейни помощи за деца имат бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. От мотивите към оспорената заповед става ясно, че за да достигне до този извод административния орган е приел, че няма сключен договор между Република България и Украйна, даващ право за получаване на еднократна помощ при бременност по чл. 5а, ал. 1 от ЗСПД. Съгласно посочената разпоредба на чл. 5а, ал. 1 от ЗСПД, бременните жени, чийто доход на член от семейството е по-нисък или равен на дохода по чл. 4, имат право на еднократна помощ при бременност в размер, определен ежегодно със закона за държавния бюджет на Република България за съответната година, но не по-малък от предходната година, когато нямат право на обезщетение за бременност и раждане по реда на Кодекса за социално осигуряване и живеят постоянно в страната.

Във връзка с горното следва най-напред да се посочи, че в Закона за семейни помощи за деца не се съдържа изрична регламентация, дали и при какви условия могат да се предоставят семейни помощи за деца на чужди граждани, на които е предоставена временна закрила. Същевременно обаче, нормата на чл. 2, ал. 3 от Закона за социално подпомагане/ЗСП/ предвижда, че право на социални помощи имат българските граждани, семейства и съжителстващи лица, които поради здравни, възрастови, социални и други независещи от тях причини не могат сами чрез труда си или доходите, реализирани от притежавано имущество, или с помощта на задължените по чл. 140 от Семейния кодекс да ги издържат лица да осигуряват задоволяване на основните си жизнени потребности. Съгласно ал. 6 на същата разпоредба, от правото по ал. 3 се ползват и чужденците с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, чужденците, на които е предоставено убежище, статут на бежанец или хуманитарен статут, и чужденците, ползващи се от временна закрила, и лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна.

В случая, както бе упоменато и по-горе, от фактическа страна по делото е установено, че по силата на регистрационна карта на чужденец на жалбоподателката е предоставена временна закрила от Държавна агенция за бежанците при МС. С оглед предоставената временна закрила на жалбоподателката, то приложима се явява нормата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ, по силата на която чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане. Казано с други думи, жалбоподателката може да се ползва от правата и задълженията на чужденец с предоставена временна закрила. Разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, на която административния орган е основал своя отказ, не съдържа специални разпоредби относно приложимостта му за чужденци с предоставена временна закрила, но предвижда права за чужденци, ако това е уредно в международен договор или в друг закон. Именно по силата на друг закон – Законът за убежището и бежанците, по-конкретно на чл. 39, ал. 1, т. 4, както и на чл. 2, ал. 6 от ЗСП, жалбоподателката като бременна жена, има право на социално подпомагане – в случая на разглежданата еднократна помощ при бременност по чл. 5а, ал. 1 от ЗСПД, при условие че отговаря на предвидените в тази норма условия.

Също така следва да се посочи, че по силата на § 1а от ДР на ЗУБ, този закон въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите - членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием, Директива 2003/9/ЕО на Съвета за определяне на минимални стандарти относно приемането на лица, търсещи убежище, глава пета на Директива 2003/86/ЕО на Съвета за правото на събиране на семейството, Директива 2004/83/ЕО на Съвета за минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети държави или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила и Директива 2005/85/ЕО на Съвета за минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на статут на бежанец в държавите - членки. В тази връзка съдът намира, че разпоредбите на чл. 3, т. 5 от ЗСПД и чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ следва да се тълкуват във връзка с Конституцията на Република България и приложимите, на основание § 1а от ДР на ЗУБ, цитирани по-горе директиви.

Така, според чл. 47, ал. 2 от Конституцията на Република България/КРБ/ жената майка се ползва от особена закрила на държавата, включваща и социални помощи, а съгласно чл. 51, ал. 1 от КРБ гражданите имат право на обществено осигуряване и социално подпомагане. Съгласно чл. 26, ал. 2 от КРБ, чужденците, които пребивават в Република България имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. Еднократната помощ при бременност по чл. 5а, ал. 1 от ЗСПД е особен вид социална помощ по смисъла на чл. 47, ал. 2 от Конституцията на Република България, която се финансира от държавния бюджет и се предоставя на неосигурените бременни жени с оглед на осигуряване на социална закрила на майчинството от страна на държавата и оказване на финансова подкрепа при отглеждането и възпитанието на децата като израз на социалната функция на държавата, която е задължена да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите и от лицата, полагащи грижи за тях, съобразно чл. 1, ал. 2 от ЗСПД.

На следващо място, т. 15 от Преамбюла на Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, изисква задълженията на държавите-членки по тази директива да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея, като в чл. 3, § 2 от посочената директивата е предвидено, че държавите-членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация, а съгласно чл. 13, § 2, държавите-членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила.

Също така, ограничителното тълкуване на нормата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД не съответства и на разпоредбата на чл. 28, § 1 от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, съгласно която държавите членки полагат грижи получилите статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила да получават в държавата членка, която им е предоставила статута, необходимото социално подпомагане, равностойно на предвиденото за гражданите на тази държава членка.

Както се посочи, в настоящия случай приложение намира и Директива 2011/95/ЕС от 13 декември 2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила, като съгласно чл. 29, § 1 от цитираната директива, държавите - членки гарантират на лицата, на които е предоставена международна закрила, получаването в държавата - членка, която им е предоставила такава закрила, на необходимите социални грижи, както е предвидено за гражданите им. В § 2 на нормата изрично е предвидено, че чрез дерогация от общото правило, установено в параграф 1, държавите - членки могат да ограничат социалните помощи, предоставени на лицата, на които е предоставен статут на субсидиарна закрила, до основните обезщетения, които се предоставят на същото равнище и при същите условия, както за гражданите им. Според настоящия съдебен състав, възможността за ограничаване на това подпомагане до основните обезщетения трябва да се разбира в смисъл, че обхваща най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице, помощи в случай на заболяване или бременност и семейни помощи за деца, доколкото такива помощи се предоставят на гражданите, съгласно националното право. С други думи, семейните помощи за деца, включваща и еднократната помощ при бременност, е сред основните обезщетения, за което не е предвидена възможност да бъде ограничавана по отношение на лица с международна закрила.

Предвид всичко изложено по-горе се налага извода, че бременните чужденки, с предоставена временна закрила по реда на ЗУБ, не могат да се поставят в по-неблагоприятно положение от останалите бременни жени - български гражданки или чужденки с различен статут, защото нееднаквото им третиране води до нарушение на разпоредби на общностното право, поради което и ограничението, предвидено в чл. 3, т. 5 от ЗСПД, по отношение на тях е неприложимо.

Тук съдът намира за нужно да посочи, че получаването на еднократна помощ при бременност по чл. 5а, ал. 1 от ЗСПД, каквато е поискана от И. К. с подаденото от нея заявление-декларация от 29.08.2025 г., не е безусловно, както е при някои други семейни помощи, регламентирани в ЗСПД. Съгласно посочената разпоредба на чл. 5а, ал. 1 от ЗСПД, бременните жени, чийто доход на член от семейството е по-нисък или равен на дохода по чл. 4, имат право на еднократна помощ при бременност в размер, определен ежегодно със закона за държавния бюджет на Република България за съответната година, но не по-малък от предходната година, когато нямат право на обезщетение за бременност и раждане по реда на Кодекса за социално осигуряване и живеят постоянно в страната. Според чл. 4 от ЗСПД, право на семейни помощи по чл. 2, ал. 2, т. 1/еднократна помощ при бременност/ и ал. 3, т. 1 имат семействата и бременните жени със средномесечен доход на член от семейството за предходните 12 месеца, по-нисък или равен на дохода, определен за целта в закона за държавния бюджет на Република България за съответната година, но не по-малък от предходната година.

Така, от тълкуването на цитираните норми следва изводът, че предпоставките за получаване на еднократна помощ при бременност по чл. 5а, ал. 1 от ЗСПД, са три – заявителката да не е осигурено лице за общо заболяване и майчинство по смисъла на КСО, да е лице, живеещо постоянно в страната и доходът на член от семейството й да не надвишава дохода по чл. 4 от ЗСПД, който съобразно предвиденото в тази норма, както вече се посочи, е изрично определен за целта в закона за държавния бюджет на Република България за съответната година. В случая, видно от съдържанието на оспорената заповед, нито едно от тези обстоятелства, относими към претендираното право, не са били предмет на изследване и преценка от административния орган при постановяване на неговия административен акт, като следва да се посочи, че една голяма част от тези правнозначими обстоятелства са изрично декларирани в подаденото от К. заявление - декларация, като са представени и писмени доказателства към него, а именно – деклариран е общ размер на брутния доход на семейството й за периода от 01.07.2024 г. до 31.07.2025 г. вкл., в размер на 14 893,19 лева и средномесечен доход на член от семейството й през този период – 620,50 лева. Предвид горното е пределно ясно, че тези обстоятелства, съответно декларирани от заявителката К., също е следвало да бъдат анализирани и преценени от органа при постановяване на процесната заповед. При това положение съдът намира, че оспорената заповед е издадена и при неизяснени факти и обстоятелства, които са от съществено значение за правилното решаване на въпроса, от което следва изводът, че е налице и съществено нарушение на административнопроизводствените правила по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК.

С оглед изложеното съдът намира, че след като не се е съобразил с горепосочените норми и е постановил отказ за отпускане на еднократна помощ при бременност по чл. 5а, ал. 1 от ЗПСД, позовавайки се на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, административният орган е постановил незаконосъобразен акт, при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби, както и в противоречие с целта, която преследва законът, с постановяването на административни актове от категорията на процесния такъв.

При така установеното фактическо и правно положение съдът намира, че жалбата, подадена от И. К., с изложените в нея оплаквания, се явява основателна, поради което № 3СПД/Д-А/12913/15.09.2025 г. издадена от директора на Дирекция „Социално подпомагане“ (ДСП) - Бургас е незаконосъобразна и като такава, следва да бъде отменена.

Тъй като естеството на акта не позволява решаването му по същество от съда, съгласно чл. 173, ал. 2 от АПК, преписката следва да се изпрати на директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Бургас, за издаване на нов административен акт по подаденото от И. К., гражданка на Украйна, с регистрационна карта за временна закрила № ********* издадена на 30.05.2025 г. от ДАБ към МС, [ЛНЧ], Заявление – декларация от 29.08.2025 г., при задължително съобразяване и спазване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на настоящото решение, като при новото произнасяне по заявлението, административния орган следва да прецени налице ли са по отношение на жалбоподателката всички фактически обстоятелства, съставляващи материалните предпоставки за отпускане на заявената еднократна помощ по чл. 5а, ал. 1 от ЗСПД, съгласно която норма, бременните жени, чийто доход на член от семейството е по-нисък или равен на дохода по чл. 4, имат право на еднократна помощ при бременност в размер, определен ежегодно със закона за държавния бюджет на Република България за съответната година, но не по-малък от предходната година, когато нямат право на обезщетение за бременност и раждане по реда на Кодекса за социално осигуряване и живеят постоянно в страната.

С оглед изхода на спора по настоящото производство и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК искането за присъждане на адв. О. за адвокатско възнаграждение се явява основателно, като то се претендира на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА – оказвана на безплатна адв. помощ и съдействие на материално затруднено лице. И. К. е представила декларация за семейно и материално и имотно състояние от която е видно, че няма доходи. Тъй като предмет на делото е отказ за отпускане на еднократна помощ при бременност по чл. 5а, ал. 1 от ЗСПД, а размерът й за 2025 година е 225.00 лева, определен с разпоредбата на чл. 64, ал. 8 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2025 г. /Обн. ДВ, бр. 26 от 2025 година/, то тази сума се явява и материалния интерес по делото. Затова на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 8, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на адв. О. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за осъществено процесуално представителство пред настоящата инстанция.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172 от АПК, Административен съд – Бургас, XXV състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Заповед № 3СПД/Д-А/12913/15.09.2025 г. издадена от директора на Дирекция „Социално подпомагане“ (ДСП) - Бургас.

ИЗПРАЩА преписката на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Бургас за ново произнасяне по подаденото заявление-декларация от И. К., гражданка на Украйна, с регистрационна карта за временна закрила № ********* издадена на 30.05.2025 г. от ДАБ към МС, [ЛНЧ], в съответствие с дадените указания за тълкуване и прилагане на закона, като определя 14-дневен срок за произнасяне.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане - София да заплати на адвокат Д. Г. О., вписан в Адвокатска колегия – Бургас, личен № ********** сумата от 400 (четиристотин) лева представляваща адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно.