РЕШЕНИЕ
№ 29
гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 12.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на тринадесети
февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Лидия Ант. Г.а
при участието на секретаря Ирена С. Стоянова
като разгледа докладваното от Лидия Ант. Г.а Гражданско дело №
20231880100683 по описа за 2023 година
Съдът е сезиран с искова молба от Б. П. И., чрез адв. Д. М. срещу „...” ООД, с
която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал.
5 ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК, чл. 33 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1
ЗЗД, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 11, вр.
чл. 5 от Договор за потребителски кредит № ..../ 22.09.2021г., установяваща задължение
за ищеца да заплати на ответника като заемодател неустойка в размер от 486, 92 лв.
при непредставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора за
кредит, тъй като с включването на посочената сума в годишния процент на разходите
по договора за кредит, последният би бил по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, както и предвид това, че същата е
неравноправна и е уговорена в противоречие с добрите нрави.
Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит № ... от 22.09.2021г., по силата на който ответното дружество е предоставило на
ищеца паричен кредит. Поддържа се, че в клаузата на чл. 11 от договора била
уговорена неустойка, ако ищецът не осигури в тридневен срок обезпечение под
формата на поръчител, който следва да бъде физическо лице и да отговаря на
многобройни, кумулативно предвидени критерии или банкова гаранция / чл. 5 от
Договора/. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка не е включена в ГПР,
въпреки че представлява разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество
неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Същият обаче, не
го е включил в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на клаузата на чл. 11, вр. чл.
5 от Договора. Поддържа се и че уговорката за неустойка представлява неравноправна
клауза, както и че неустойката е противоречаща на добрите нрави, доколкото
предвижда задължение потребителят да заплати необосновано високо обезщетение при
неизпълнение на това си задължение. Предвид изложеното, сочи се, че клаузата на чл.
1
11, вр. чл. 5 от Договора е нищожна. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „...” ООД, със становище
за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено
са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният
размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че в конкретния случай,
кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по
договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че
вземането за неустойка не следва да е включва при формиране на ГПР по договора,
доколкото същото е условно и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото
задължение от страна на длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и
бе осигурил обезпечение в договорения срок, то не би възникнало и вземането за
неустойка. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„.....” ООД и Б. П. И. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за
паричен заем № ..... от 22.09.2021г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в
размер от 600 лв. /л. 4-5 от делото/. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен
процент е 35, 04 %, а годишният процент на разходите е 41, 31 %,
В чл. 5, ал. 1 от посочения договор за паричен заем е предвидено, че договорът
следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: 1) безусловна банкова
гаранция за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след
падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит или 2)
поръчител, който да бъде физическо лице и да отговаря на многобройни, кумулативно
предвидени критерии: при един поръчител осигурителният му доход следва да е в
размер на не по-малко от седем пъти размера на минималната работна заплата за
страната; при двама поръчители, размерът на осигурителният доход на всеки един от
тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за
страната; да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; да
не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е
налице неизпълнение; да нямат кредити към банки и финансови институции с
класификация, различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна
бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на
получавания от тях доход. В ал. 2 на чл. 5 от Договора е предвидено, че
кредитополучателят ще предостави посоченото в ал. 1 обезпечение в срок до 3 дни от
сключване на договора за кредит, а съгласно чл. 11 от Договора, потребителят дължи
неустойка в размер от 486, 92 лева, ако не осигури в тридневен срок едно от
горепосочените обезпечения или то не отговаря на условията, изложени в чл. 5, ал. 1 от
Договора.
Видно от чл. 3, ал. 1, т. 5 от Договора, годишният процент на разходите се
равнява на 41, 31 % от размера на кредита, като изрично в чл. 3, ал. 2 е отразено, че
годишният процент на разходите включва единствено договорената между страните
възнаградителна лихва. Към договора за заем е приложен погасителен план, в който са
посочени месечни вземания за неустойка, определени по размер и падеж, като е
указано, че вземанията за неустойка са дължими при непредоставяне на поне едно от
уговорените обезпечения.
По правните аспекти на спора:
2
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
"..." ООД като заемодател и Б. П. И. като заемател, е възникнало правоотношение по
повод предоставянето на паричен заем в размер от 600 лв. Заемодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата
на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от
ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни.
Съгласно чл. 11 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок
на обезпечение в полза на кредитора или ако то не отговаря на предвидените в
Договора условия, към дължимите суми се начислява неустойка в размер от 486, 92
лева. Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно
измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които
следва да отговарят на кумулативно поставени изисквания свързани с неговата
финансова надеждност съобразно чл. 5, ал. 1 ) или банкова гаранция. Прочитът на
съдържанието на клаузите на чл. 5 и чл. 11 от договора и съпоставянето им с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.
Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора възвежда за потребителя са на
практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той
търси бързо кредитно финансиране и то в нисък размер ( 600 лв. ). Не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер на два пъти вземането по договора (
за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически
лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени
изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото
изложение ). В конкретния случай, от начина по който е уредено задължението на
потребителя отнасящо се до осигуряване на поръчител, може да се обоснове извод, че
изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото от
една страна, това задължение не е определено от кредитора като предварително
условие за сключване на договора, а от друга - изискванията към поръчителя са
многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения
тридневен срок информация. Следва да се посочи и че изискванията свързани с
кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити
също е свързано със затруднения – в тази връзка следва да се подчертае, че да се
вменява на потребителя да изследва дали евентуалният поръчител не е заемател или
поръчител по друг кредит с кредитора „...“ ООД, който разполага с тази информация,
се намира в сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността. Тази
информация заемателят би могъл да получи много по-трудно от заемодателя, който
предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения, за да
извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези
задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за
3
изпълнението им води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да
възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде
предпоставка за начисляване на неустойката. Тоест, поставяйки изначално изисквания,
за които е ясно че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.
Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на
ГПР по договора ( съгласно чл. 3, ал. 2 от Договора, в ГПР е включена единствено
договорената между страните възнаградителна лихва ), като стремежът му е по този
начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора
изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка
анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би
могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява
скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка
към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на
договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 41, 31 % и в него се включва
единствено вземането за главница и възнаградителна лихва. Както вече бе
коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11
от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде
включена изначално при формирането на ГПР. В този случай предвид размера на
неустойката – 486, 92 лева- същата представлява повече от 50% от заетата сума,
включването й в ГПР би увеличило неговия размер до повече от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения, което се явява в противоречие с чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Същевременно вземането за неустойка се явява и в противоречие с
разпоредбата на чл. 33 ЗПК, която предвижда, че при забава на потребителя,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на
потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания
4
финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе
известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то не е ясно дали
той би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и
чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Обстоятелството, че уговорената „неустойка“ не е
включена в крайния размер на ГПР, е в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи. В конкретния случай е налице разминаване между посочения в договора
ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база- в
договора е посочено, че ГПР е 41, 31 %, но съобразно изложените по- горе аргументи,
след включването на неустойката по чл. 11, вр. чл. 5 от договора, то действителната
величина на ГПР надвишава определения императивен максимум в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед приетите по-горе постановки се констатира, че с включването на
неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, неговият размер става по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, в противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид това и
на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 11, вр. чл. 5 от Договор за
потребителски кредит № 571885/ 22.09.2021г. следва да бъде прогласена за нищожна.
Доколкото съдът приема, че клаузата на чл. 11, вр. чл. 5 от договора за кредит е
нищожна на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, то безпредметно е да се обсъждат
доводите на ищеца за нейната неравноправност и противоречието й с добрите нрави.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са
предоставени правни услуги от адв. Д. М., като съобразно Договор за правна защита и
съдействие / л. 6/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2
Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се
определи в полза на адв. М., съдът счита за нужно да акцентира върху следното:
съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по
съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване,
отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните
адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски
за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен
до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са
доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.
Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер
с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
5
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС
е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата
на фактическа сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство
е проведено едно открито съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2
Закон за адвокатурата, в полза на адв. М. следва да се определи възнаграждение в
размер от 200 лв. с ДДС, което да бъде заплатено от ответника.
Следва да се посочи, че с определение № 423 от 20.11.2023 г., на Районен съд-
Своге, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, ищецът е бил освободен от заплащане на
дължимите държавна такса и разноски. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на
Съдебната власт, по сметка на Районен съд- Своге, сума в размер от 50 лв.,
представляваща държавна такса за предявяване на иска.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК
нищожността на клаузата на чл. 11, вр. чл. 5 от Договор за потребителски кредит №
..../ 22.09.2021г., сключен между ищеца Б. П. И., ЕГН ********** като заемател и
ответника „...“ ООД, ЕИК ... като заемодател, установяваща задължение за заемателя
да заплати на заемодателя неустойка в размер от 486, 92 лв. при непредставяне на
обезпечение в тридневен срок от сключване на договора за кредит или ако
обезпечението не отговаря на условията по договора, тъй като с включването на
нейната стойност, ГПР по договора е по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
ОСЪЖДА „....“ ООД, ЕИК .... да заплати на адв. Д. В. М., със съдебен адрес:
гр. П., бул. „...“ № ..., ет...., ап..., АК – гр. П., в качеството му на пълномощник на
ищеца Б. П. И., ЕГН **********, сума в размер от 200 лева с ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно процесуално
представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по
реда на чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата.
ОСЪЖДА „...“ ООД, ЕИК ... да заплати в полза на бюджета на Съдебната власт,
по сметка на Районен съд- Своге, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сума в размер от 50
лева, представляваща държавна такса за предявяване на иска.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски окръжен съд в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
6
Съдия при Районен съд – Своге: _______________________
7