№ 1122
гр. Русе, 14.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Василена В. Жекова
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20254520100306 по описа за 2025 година
И. В. В. заявява, че на ********г. сключил с „Ай Ти Еф Груп“ АД Договор за
потребителски кредит №******* със следните параметри: главница – 2000 лева; годишна
фиксирана лихва – 45.56%; ГПР – 65%; срок на погасяване – 22.11.2025г.; размер на
погасителната вноска с одобрено обезпечение – 134.71 лева; размер на погасителната вноска
без одобрено обезпечение – 257 лева; брой погасителни вноски – 24; общо дължима сума
при надлежно и правилно изпълнение на задълженията по кредита – 3233.04 лева.
В погасителния план, кредиторът формирал месечната вноска като сбор от главница,
лихва, такса – 6.25 лева, неустойка – 122.29 лева, вследствие което кредитополучателят
следвало да върне сума в общ размер 6188.03 лева.
Ищецът поддържа, че в Договора и Приложение №1 към него не била предвидена
клауза, която урежда осигуряване от страна на потребителя обезпечение по кредита, от
неизпълнението на която да възниква задължение за заплащане неустойка. Според
Удостоверение за задължения от 23.12.2024г. кредитът бил активен, а към 02.01.2025г.
общият размер на дълга възлизал на 4408.88 лева. След проведена между страните
електронна кореспонденция, молителят бил уведомен, че към 09.01.2025г. дължи на
дружеството сумата 4438.63 лева, включваща главница и оскъпяване, която следва да бъде
заплатена на 24 вноски, всяка в размер на 257 лева. Пояснено е, че до този момент
кредитополучателят заплатил 575 лева. Прави извод, че общо дължимата сума включва
неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Позовавайки се на посочена в исковата молба съдебна практика на СЕС, счита, че
Договорът е недействителен, във връзка с което излага следните съображения:
В противоречие с разпоредбата на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, кредиторът не
1
посочил разходите, които са включени при формиране ГПР, което довело до невъзможност
да се проверят индивидуалните компоненти, респективно да се установи дали е налице
съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. В разрез с нормативно установеното
правило, че кредиторът не може да изисква и събира от потребителя разходи, свързани с
договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор, ответникът претендирал
такса и неустойка, които не били индивидуализирани по основание, предвидено в контракта,
респективно в придружаващите го документи. Сочи, че ГПР не е посочен коректно, тъй като
не са включени таксата и неустойката при непредставяне на обезпечение. Твърди, че ако
същите са включени, то ГПР би достигнал значително надвишаващия законоустановен
лимит от 538%.
Приема, че клаузите на т.4.2., т.7 от Приложение №1 към Договора, както и
претендираната такса са нищожни. В тази връзка сочи, че разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗПК
забранява поведение на кредитора насочено към събиране на лихви, такси, комисиони или
други разходи във връзка с кредита, които не са предвидени в сключения договор. В случая
не била предвидена неустоечна клауза нито в Договора, нито в Приложение №1 към него, но
в погасителния план била включена такава. Излага доводи за нарушаване добрите нрави и
наличие на неравноправност, довело до неправилно посочен ГПР по кредита. Счита, че
уговореният размер на възнаградителната лихва също е в противоречие с добрите нрави, тъй
като надвишава три пъти законната лихва и в този смисъл цитира практика на ВКС.
Относно допълнителната такса сочи, че същата е определена в противоречие с
изискването, визирано в чл.10а, ал.4 ЗПК, поради което приема клаузата за нищожна.
Моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността на Договор
за потребителски кредит №*******/********г., сключен между И. В. В., ЕГН ********** в
качеството му на кредитополучател и „Ай Те Еф Груп“ АД, ЕИК ********* в качеството му
на кредитор, на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
В условията на евентуалност моли съда да прогласи нищожността на клаузата по
т.4.2. от Приложение №1 към Договор за потребителски кредит №*******/********г., във
връзка с погасителния план към договора, уреждаща размера на погасителната вноска с
включена неустойка при непредоставяне на обезпечение, на основание чл.10, ал.2 ЗПК
вр.чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, при условията на евентуалност – по чл.143, ал.2, т.5, вр.чл.146, ал.1
ЗЗП вр.чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, при условията на евентуалност – чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.
В условията на евентуалност моли съда да прогласи нищожността на клаузата по т.7
от Приложение №1 към Договор за потребителски кредит №*******/********г., уреждаща
размера на възнаградителната лихва по договора, на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.
В условията на евентуалност моли съда да прогласи нищожността на такса в общ
размер 150 лева, предвидена в погасителния план към Договор за потребителски кредит
№*******/********г., на основание чл.10, ал.2 ЗПК, вр.чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, при условията
на евентуалност – по чл.10а, ал.4 ЗПК, вр.чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Претендира разноски по делото.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът – „Ай Ти Еф Груп“ АД е депозирал отговор на
исковата молба, в който излага доводи досежно неоснователността на претенциите.
2
Не оспорва релевантен за спора факт – наличието на облигационна връзка, основана
на Договор за потребителски кредит №*******/********г. и параметрите на контракта.
Пояснява, че договарянето между страните се е осъществило чрез средства за комуникация
от разстояние и договорът е сключен във формата на електронен документ, при спазване
изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУ.
Възразява срещу твърдението, че не са спазени изискванията, визирани в чл.11, ал.1
ЗПК. В тази връзка сочи, че преди подписване на контракта, кредитополучателят е бил
наясно с всички условия по кредитното отношение, сам избрал параметрите и условията на
договора, предвид което клаузите се явявали индивидуално договорени. На ищеца бил
предоставен стандартен европейски формуляр, съдържащ информация за потребителския
кредит, а оспорваните от него неустойки, кредиторът описал в Приложение №4 и №5. И. В.
се запознал с условията и приложенията и се съгласил със тях.
Ответникът поддържа, че ГПР е изчислен съгласно формулата, посочена в
Приложение №1 от ПЗР на ЗПК, а начинът на изчисляване се съдържал в ОУ и стандартния
европейски формуляр. Счита, че разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не изисква изрично и
изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а указва да бъдат
посочени единствено взетите предвид допускания при изчисляването му. Излага аргументи
относно значението на термина „допускания“, приемайки, че се използва в смисъл на
предвиждания за в бъдеще, а не в смисъл на разходи. Счита, че в случая е изпълнено
изискването кредитополучателят предварително да се запознае с размера на сумата, която
ще върне под формата на ГПР.
Поддържа, че задължението за неустойка не е разход по кредита, който следва да се
включи в ГПР, по своята същност представлява обезщетение за неизпълнение. Заявява, че в
договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото в случая ГПР бил
неизменен, формиран от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променяло
при никакви условия, т.е. не били взети предвид допускания при изчисляване ГПР, тъй като
нямало такива. В контракта нямало никаква неяснота каква сума ще следва да връща
длъжника, за да се чувства заблуден от посочения ГПР, чиито размер бил съобразен със
закона.
Оспорва твърденията на ищеца, свързани с нищожността на неустоечната клауза и
излага доводи досежно валидността й. Сочи, че страните са договорили компенсаторна
неустойка за неизпълнение договорно задължение, акцентирайки върху обезщетителната й
функция, предвид високо рисковия паричен заем – бързо одобряване, без поръчител, без
допълнителни обезпечения, без съгласие за директен дебит от трудово възнаграждение и/или
банкова сметка. Поддържа, че клаузата е ясно и точно формулирана, индивидуално
договорена между страните (като размер и вреди, които обезщетява), създава
равнопоставеност на правните субекти, поради което същата е равноправна, съгласно ЗЗП.
Възразява срещу твърденията, досежно наличието на заблуждаваща търговска
практика, като твърди, че е изпълнил изискването да предостави своевременно цялата
информация относно кредита, включително обезпечението му и неблагоприятните
последици, свързани с непредоставянето му.
3
По изложените съображения моли съда да отхвърли претенциите.
Предявява насрещен иск за заплащане сумата 1425 лева, частично от 2000 лева –
съставляваща сбор от непогасена, изискуема и падежирала главница и предсрочно
изискуема главница по кредита, ведно със законната лихва, считано от 28.02.2025г. до
окончателното й изплащане.
Обосновава претенцията със следните твърдения: На ********г. страните по делото
сключили процесния договор за кредит, при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУ.
Облигационната връзка били инициирана от ответника по насрещния иск, който бил
запознат с условията на контракта. В изпълнение на задълженията си, ищецът по насрещния
иск предоставил на ответника паричен заем в размер на 2000 лева. Кредитополучателят се
съгласил да погаси кредита посредством 24, 30-дневни вноски в срок от 23.11.2023г. до
22.11.2025г. И. В. не заплатил падежирали вноски, поради което, съгласно чл.11, б.“а“ от ОУ
кредиторът обявил предсрочната изискуемост на задължението. „Ай Ти Еф Груп“ АД моли
предсрочната изискуемост да се счита обявена на длъжника в деня на уведомяването му,
чрез насрещния иск.
Претендира разноски по делото.
В срока по чл.131 ГПК, И. В. – ответник по насрещния иск е депозирал отговор, в
който оспорва аргументите на дружеството, изложени в отговора на исковата молба и в
насрещната искова молба.
Счита, че претенцията по насрещната искова молба е частично неоснователна.
Твърди, че е заплатил 575 лева по процесния договор, при главница в размер на 2000 лева и
при обявяване контрактът за нищожен следва да възстанови чистата стойност по договора,
т.е. 1425 лева, до който размер намира иска за основателен.
Визира практика на СЕС, касаеща лихва за забава върху главниците по договори за
потребителски кредити.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по
вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа
страна, следното:
Страните по делото са били обвързани от облигационно правоотношение, основано
на Договор за потребителски кредит №*******/********г. със следните параметри:
главница – 2000 лева; годишна фиксирана лихва – 45.56%; ГПР – 65%; срок на погасяване –
22.11.2025г.; размер на погасителната вноска с одобрено обезпечение – 134.71 лева; размер
на погасителната вноска без одобрено обезпечение – 257 лева; брой погасителни вноски –
24; общо дължима сума при надлежно и правилно изпълнение на задълженията по кредита –
3233.04 лева.
Според Приложения №4 и №5, кредитополучателят се задължил да заплати 150 лева
– такса, за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит, а при
непредставяне обезпечения под формата на: поръчителство на две физически лица, които
отговарят на определени условия или банкова гаранция в размер на 3233.04 лева – да
заплати неустойка в размер на 4.01 лева средно на ден, за всеки календарен ден, за който не
е предоставил обезпечение, като неустойката не трябва да надвишава 1% от главницата по
4
кредита.
В погасителния план, кредиторът формирал месечната вноска като сбор от главница,
лихва, такса – 6.25 лева, неустойка – 122.29 лева, вследствие което кредитополучателят
следвало да върне сума в общ размер 6188.03 лева.
Ангажирани са доказателства, от които е видно, че на ********г. дружеството
превело по сметка на И. В. заемната сума – 2000 лева.
Приложени са стандартен европейски формуляр и Общи условия на „Ай Ти Еф Груп“
АД, приложими към договори за потребителски кредити.
С оглед установяване относими към спора факти е възложена и приета, неоспорена от
страните съдебно – счетоводна експертиза, чието заключение съдът кредитира като ясно,
пълно, обосновано и обективно. Вещото лице е установило, че кредитополучателят е
заплатил общо 575 лева, които кредиторът отнесъл, както следва: 107.04 лева – главница;
149.88 лева – възнаградителна лихва; 244.58 лева – неустойка; 12.50 лева – такса по
приложение 4; 61 лева – допълнителна такса за извънсъдебно събиране на вземането.
Изчислен е ГПР с включени: договорна лихва, такса в размер на 150 лева и неустойка за
непредставено обезпечение – 289.77%.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
приема, че е сезиран с претенция за прогласяване недействителността на договор за паричен
заем, а в условията на евентуалност – прогласяване нищожността на отделни негови клаузи.
Предявен е насрещен иск за заплащане част от падежирала главница по договор за
паричен заем.
По иска с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК:
Изхождайки от предмета на Договор за потребителски кредит №*******/********г. и
страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън
рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема,
че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято
правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в
глава трета, чл.10 и чл.11.
Настоящият съдебен състав счита, че процесният договор за потребителски кредит
нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
На първо място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна
процентна стойност – 65%. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Не става ясно какво е включено в ГПР извън ГЛП, който е 45.56%.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишния процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
5
предоставения кредит. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти,
а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен
и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Неясното определяне на ГПР е самостоятелно
основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
Кредиторът начислил 150 лева – такса, за разглеждане и оценка на заявката за
кандидатстване за кредит (чл.2 от Приложение №4). Възможността за въвеждане такси
извън стойността на договорения заем е регламентирана в чл.10а, ал.2 ЗПК и е свързана с
изрична забрана да се изискват такси и комисиони за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита. В случая така наречената „такса за разглеждане и оценка на
заявката за кандидатстване за кредит“ е свързана с процедурата по усвояване на кредита,
респективно клаузата, която предвижда дължимостта й, влиза в колизия с повелителната
норма – чл.10а, ал.2 ЗПК. Относимата уговорка предвижда, че срещу заплащане на сумата се
гарантира бърза „обработка“ на искането, което неминуемо съставлява дейност по отпускане
и усвояване на кредита, обхванато от императивната забрана. С тази такса кредиторът се
домогва да набави допълнителни плащания, извън предвидените в закона.
Горните аргументи обуславят извод, че процесния договор за кредит е
недействителен, тъй като не са спазени изискванията на чл.22 ЗПК.
По отношение предвидената неустойка: В глава четвърта от ЗПК е уредено
задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с
цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клаузите, уговорени в Приложение №5 към договора за потребителски
кредит, според които се дължи неустойка при неизпълнение на задължението за
осигуряване, в еднодневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение
чрез поръчителство на физически лица, които отговарят на определени условия, или банкова
гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел,
транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му
нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК,
е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
6
обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи
договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна,
поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и води
до неоснователно обогатяване на кредитора.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това
навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.
От приетата по делото експертиза е видно, че реалния ГПР е 289.77%, т.е. надхвърля
значително максимално допустимия размер, съгласно чл.19, ал.4 ЗПК.
В заключение следва извод, че ГПР е определен неясно, не включва действителните
разходи по кредита и предвид нарушения изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
договорът е недействителен (арг.чл.22 ЗПК.).
Предвид основателността на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на иска, предявен в условията на евентуалност за
прогласяване нищожността на отделни клаузи от Договора, поради което не дължи
произнасяне по него.
По насрещния иск за заплащане сумата 1425 лева, частично от 2000 лева –
съставляваща сбор от непогасена, изискуема и падежирала главница и предсрочно
изискуема главница по кредита, ведно със законната лихва, считано от 28.02.2025г. до
окончателното й изплащане:
Предвид изложените по-горе доводи, съдът счита, че процесният договор за
7
потребителски кредит е недействителен. Последиците от недействителността на договора са
визирани в чл.23 ЗПК, а именно - възстановяване само на чистата стойност на кредита, но не
и на лихва или други разходи.
От заключението на приетата по делото експертиза е видно, че кредитополучателят е
заплатил общо 575 лева, която сума следва да бъде приспадната от главницата. Дължимата
от И. В. В. главница е в размер на 1425 лева, до който размер искът се явява основателен.
По разноските:
Предвид изхода на спора по главния иск, на основание чл.78, ал.1 ГПК в тежест на
ответника са направените от ищеца разноски в размер на 446.72 лева (държавна такса и
възнаграждение на вещо лице). Пълномощникът на ищеца е поискал определяне и
присъждане възнаграждение при условията на чл.38, ал.2 от ЗА. Представил е договор за
правна защита и съдействие, в който е обективирано изявление, че на основание чл.38, ал.1,
т.2 от ЗА, процесуалният представител е оказал безплатна правна услуга на материално
затруднено лице. Налице са предпоставките за присъждане възнаграждение за оказана
безплатно адвокатска помощ и съдействие и основание за ангажиране отговорността на
насрещната страна относно разноските за процесуално представителство на ищеца. Съдът
счита, че следва да присъди на адвокат А. З. Д. възнаграждение в размер на 960 лева (с
ДДС), съобразено с фактическата и правна сложност на спора и извършените от
пълномощника процесуални действия.
Разноските на ищеца по насрещния иск възлизат на 507 лева (57 лева – заплатена
държавна такса и 450 лева – възнаграждение за процесуално представителство) и същите
следва да бъдат поети от ответника по насрещния иск.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на Договор за потребителски кредит
№*******/********г., сключен между И. В. В., ЕГН ********** с адрес: гр.Русе, *********
в качеството му на кредитополучател и „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК ********* със седалище
и адрес на управление: гр.София, **********, в качеството му на кредитор, на основание
чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА И. В. В., ЕГН ********** да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК
********* сумата 1425 лева – чиста сума (главница) по Договор за потребителски кредит
№*******/********г., ведно със законната лихва, считано от 28.02.2025г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА И. В. В., ЕГН ********** да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК
********* разноски по делото в размер на 507 лева.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК ********* да заплати на И. В. В., ЕГН
********** разноски по делото в размер на 446.72 лева.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК ********* да заплати на адвокат А. З. Д., член
на САК, личен №******** възнаграждение за процесуално представителство в размер на
8
960 лева (с ДДС).
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
9