№ 1989
гр. София, 22.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100501166 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника С.Д.В.Р. /СДВР/ срещу решение от
13.04.2021 г., поправено с решение от 25.11.2021 г., по гр.д. №31870/2020 г. на Софийски
районен съд, 168 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Г. В. П. на
основание чл.179 ал.1 вр. чл.187 ал.5 т.1 вр. чл.187а ЗМВР отм. на сумата от 275,40 лв.,
представляваща допълнително възнаграждение за 26,5 ч. извънреден труд, положен от
ищеца по служебно правоотношение на длъжността „разузнавач ІV степен“ в 01 група
„Престъпления против личността“, сектор „Противодействие на криминалната престъпност“
при СДВР, през мес.03.2019 г., ведно със законната лихва от 16.07.2020 г. до окончателното
изплащане, както и разноски по делото, а по сметка на СРС държавна такса и депозит за
вещо лице.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно,
постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, и
необосновано. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд не е съобразил нормата на
чл.187 ал.5 т.1 ЗМВР, действаща към процесния период, и според която отработените в
делнични дни часове извънреден труд следва да бъдат компенсирани с допълнителен платен
годишен отпуск. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
решението и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Г. В. П. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище жалбата, в о.с.з. – оспорва същата. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
1
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва
да се добави и следното:
По делото не е спорно, че ищецът е работил при ответника по служебно
правоотношение при ненормиран работен ден по смисъла на чл.187 ал.4 ЗМВР.
Установено е по делото, че ищецът е полагал извънреден труд извън установеното
работно време, над нормативно установения размер на извънреден труд, както и че същият
не е заплатен на ищеца. Съгласно разпоредбата на чл.187 ал.5 т.1 ЗМВР в релевантната и
редакция работата извън редовното работно време до 280 ч. год. се компенсира с
допълнителен платен годишен отпуск за работата в работни дни и с възнаграждение за
извънреден труд за работата в почивни и празнични дни - за служителите на ненормиран
работен ден. Допълнителнителният платен годишен отпуск по чл.187 ал.5 т.1 е до 12
работни дни съгласно нормата на чл.189 ал.1 т.3 ЗМВР в релевантната и редакция.
Неоснователно е възражението на ответника, че не следва да бъде компенсиран
положеният над допустимия лимит извънреден труд, доколкото не е налице законова
забрана за заплащането му. Положеният труд по трудово или служебно правоотношение е
винаги възмезден. Несъмнено се установи, независимо от законовата забрана за възлагането
на извънреден труд над 280 ч. год., че такива задължения са възлагани на ищеца. От
обстоятелството, че работодателят недопустимо е възложил изпълнението на извънреден
труд над допустимия годишен лимит, не следва, че същият не дължи на служителя
допълнително възнаграждение. Напротив, от основния принцип, че положеният труд,
независимо дали по трудово или по служебно правоотношение, е винаги възмезден,
работодателя дължи плащане за всеки час извънреден труд, упражнен от работника или
държавния служител, в повече от нормираното работно време, както до предвиденото в
закона ограничение до 280 ч. год. за служителите на ненормиран работен ден, така и за
разликата действително положен извънреден труд.
Поради изложеното и поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния съд въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38
ЗА.
Воден от гореизложеното съдът
РЕШИ:
2
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20093980/13.04.2021 г., поправено с решение
№20215875/25.11.2021 г., постановено по гр.д. №31870/2020 г. по описа на СРС, ГО, 168
състав.
ОСЪЖДА С.Д.В.Р., адрес: гр. София, ул. ****, да заплати на адв. К.Д., адрес: гр.
София, бул. „****, ет.2, офис 2, на основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ЗА сумата от 300,00
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3