Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260618
гр. Пловдив, 27.11.2020г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито съдебно заседание на 23.11.2020
г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖИДАР КЪРПАЧЕВ
при
участието на секретаря Станка Деведжиева, като разгледа докладваното от съдията
АНД № 6893/2020г. по описа на ПРС, I наказателен състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е по жалба на Я.Г.К., ЕГН ********** против Наказателно постановление № 20-1030-009371, издадено от Началник група към
ОДМВР, сектор Пътна полиция, с което на Я.Г.К. е наложена:
1.глоба в размер на 50 лв. за нарушение на чл. 147 ал. 1 ЗДвП и
2.глоба в размер на 20 лв. за нарушение на чл. 190 ал.
3 от ЗДвП.
С жалбата и в
съдебно заседание се навеждат конкретни
съображения за незаконосъобразност на НП. Моли се за неговата отмяна и присъждане на разноски.
Въззиваемата страна взема становище за неоснователност
на жалбата. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар.
Жалбата е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт,
подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се запозна с приложените по делото
доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и служебно провери
правилността на атакуваното постановление, намери, че са налице основания за
неговата отмяна по следните
съображения:
АУАН и НП са
издадени за това, че жалбоподателят на 18.08.2020 г. около 12:35 часа в гр. Пловдив на бул.
България № 141 управлявал собствения си лек автомобил с рег.№ ******, като:
1. МПС не е представено на ГТП в определения
срок- нарушение по чл. 147, ал.1 ЗДвП;
2. управлява с влязъл в сила фиш №Х/286794/09.06.2020
и незаплатен в определения срок- нарушение по чл. 190, ал.3 ЗДвП.
ПО ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ОСНОВАНИЯ ЗА ОТМЯНА НА НП.
Съдът намира, че при този начин на описание на
нарушенията съществено са нарушени процесуалните
правила.
Съгласно чл. 42 и 57 ЗАНН сред задължителните
реквизити на АУАН и НП са
1. описание
на фактическите признаци на нарушението;
2. посочване на нарушените правни норми.
В същото време е безспорно, както в теорията, така и в
съдебната практика, че АУАН е акта в
административно-наказателното производство, аналогичен на обвинителния акт в
наказателния процес, който определя предмета
на вмененото нарушение и предмета на доказване по делото. АУАН очертава нарушението, с неговите съставомерни фактически
признаци от обективна и субективна страна, връзката между
инкриминираното деяние и лицето, сочено като нарушител и надлежната правна квалификация. Срещу тези факти и право нарушителят следва
да се брани, като гарантирането в максимална степен на правото му на защита
изисква той да бъде запознат с тях още от началото на
административно-наказателен процес, т.е. от момента на съставяне и предявяване
на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл.
43, ал.1).
В този смисъл са и задължителните указания на имащото
базисно и фундаментално значение за наказателния процес Тълкувателно решение №
2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, в което е прието, че сред
задължителното съдържание на
обвинителния акт е пълното, точно и ясно посочване на всички съставомерни
фактически обстоятелства и на правната квалификация. Пороците при
словесната или юридическа формулировка, водещи до неяснота в описанието на
фактическите и/или правните рамки
на повдигнатото обвинение са винаги
съществени, доколкото непоправимо се накърнява правото на защита на
наказаното лице. Доколкото, както вече се спомена, АУАН е акта в
административно-наказателния процес, аналог на обвинителния акт, с който се повдига и предявява
административното обвинение, тези стандарти следва да бъдат съотнесени и към
неговото съдържание.
Наказателното постановление от своя страна е властническия правораздавателен акт,
издаден от компетентен орган, с който дееца бива санкциониран за извършеното
административно нарушение. То се явява аналога
в административно наказателния процес на
присъдата от общото наказателно производство. От тази му същност
следва, че към неговата форма и съдържание следва да се поставят същите
завишени изисквания, както към АУАН.
В този изричен смисъл са и задължителните разрешения
на основополагащото ППВС 1/1953,
съгласно което всеки правораздавателен
акт, с който се ангажира отговорността на даден правен субект следва
задължително да съдържа пълно, точно
и ясно изложение на всички съставомерни фактически положения, които се
приемат за установени, както и приложимите към тях правни норми. Този минимум от правнорелевантна за наказания
субект информация следва да
се съдържа в самия правораздавателен акт, а не да се извлича от
доказателствата по делото.
От всичко гореизложено следва, че АУАН и
НП ще отговарят на изискванията за съдържание по смисъла на чл. 42, т.4 и 57,
т.5 ЗАНН ако в тях са надлежно описани по
един небудещ никакво съмнение, както за дееца, така и за съда начин всички съставомерни фактически признаци
на вмененото нарушение (време, място на извършване на нарушението, както и конкретни
фактически действия, с които е причинен
противоправния резултат).
В тази връзка в теорията и съдебната
практика е изведен следния практически критерий: АУАН и НП ще
съответстват на императивните изисквания за съдържание, ако фактите, така както са описани в тях,
в случай, че се приемат за доказани, сами
по себе си сочат на съставомерно деяние по възведената правна
квалификация, без да е необходимо
за преценката за съставомерност за
първи път да се установяват от съда допълнителни обстоятелства, които
не са предявени на дееца.
В обратния случай, ако в АУАН и НП не са описани всички съставомерни
фактически признаци от субективна и обективна страна на вменения
административен състав или ако за
извършване преценка дали деянието е съставомерно на съда се налага да
установява допълнителни фактически положения, които не са надлежно
предявени на дееца, НП следва
безусловно да се отмени, доколкото съществено е накърнено правото на
защита на дееца да разбере кои са фактическите положения, за които се наказва.
Точно такъв е процесния случай досежно и
двете твърдени нарушения на ЗДвП.
Относно нарушението по чл. 147, ал.1 ЗДвП
както в АУАН, така и в НП е посочен само правния извод на контролните
органи, че МПС не е представено на ГТП в определения срок. Липсва обаче
каквото и да било изложение на фактически обстоятелства, които да позволят
проверка на този извод.
От текста на чл. 147, ал. 1 ЗДвП е видно,
че основните съставомерни обстоятелства по този състав са:
1.
Срока, в
който МПС е следвало да се представи на ГТП;
2.
Изтичането
на този срок;
3.
Непредставянето
на МПС в определения срок;
Само при кумулативното наличие на трите
елемента от фактическия състав деянието е съставомерно, като спазването на чл.
42 и 57 ЗАНН е изисквало те да намерят съответното отражение в АУАН и НП.
Посоченото е особено важимо на фона на
разпоредбата на чл. 147, ал.3 ЗДвП, от
която е видно, че периодичността на
техническите прегледи е различна в зависимост от:
- категорията на МПС и неговото
предназначение;
- обстоятелството дали МПС е ново или
употребявано;
- годините, на които е МПС;
В зависимост от комбинацията от горните
фактори е възможно ГТП да се дължи през различен период от време вариращ от
шест месеца до 3 години.
С оглед гореизложеното безусловния минимум
от факти, които е следвало да се посочат в АУАН и НП с оглед правото на защита
на нарушителя е включвал индивидуализация
на срока на валидност на предходния технически
преглед и датата, до която е следвало МПС да бъде представено на следващ
ГТП.
Само при
надлежното очертаване на тези факти и
съпоставката им с датата на извършената
полицейска проверка може да се провери правилността на правния извод на
контролния орган, че срока за представяне на процесното МПС на технически
преглед е изтекъл.
Досежно нарушението по чл. 190, ал.3 ЗДвП
в АУАН и НП е посочен само правния
извод на контролните органи, че фиш №Х/286794/09.06.2020 е влязъл в сила и е незаплатен
в определения срок. Липсва обаче, каквото и да било изложение на факти,
които да позволят на съда проверка на този правен извод.
От текста на нормата
на чл. 190, ал.3 ЗДвП следва, че основните съставомерни обстоятелства,
които следва да бъдат установени, за да се носи отговорност по този състав са:
1.
индивидуализация на санкционен акт (серия и номер на електронен фиш или НП);
2.
дата на влизане в сила на санкционния акт;
3.
размер на неплатената глоба и
4.
изтичане на срока, в който е следвало да стане
заплащането.
В АУАН и НП липсва, каквато и да била
индивидуализация на втория, третия и четвъртия елемент от фактическия състав.
При този начин на описание на деянията по чл. 147,
ал.1 и чл. 190, ал.3 ЗДвП съдът бива поставен в положение, за да провери
съставомерността им да установява на
етап съдебно следствие факти, които изцяло липсват в АУАН и НП (и са заменени с
правни изводи), което е несъвместимо с контролно отменителните му
правомощия по чл. 63 ЗАНН.
В случая констатираните пороци при описания на нарушенията
в АУАН и НП няма как да бъдат санирани на етап съдебно следствие,
доколкото се касае не за
доказателствен дефицит, а за ненадлежно
предявено обвинение, което накърнява правото на защита на наказания
субект, като този порок не е от естество да бъде отстранен чрез събиране на
допълнителни доказателства.
Следва да се отбележи също така и че съгласно
задължителната тълкувателна практика на стария върховен съд и на ВКС, всяко установяване за първи път на етап
съдебно следствие на
съставомерен факт, който до
този момент не е предявен на дееца по надлежния процесуален ред, по
своята правна същност представлява съществено
изменение на обстоятелствената част на повдигнатото обвинение.
Така изрично Тълкувателно решение № 57 от 4.XII.1984
г. по н. д. № 13/84 г., ОСНК на ВС, Тълкувателно решение № 61 от 13.XII.1977 г.
по н. д. № 60/77 г., ОСНК на ВС.
В същото време съгласно изричния текст на разпоредбата
на чл. 287 НПК отговорността на дееца може да се ангажира в условията на
съществено изменение на обстоятелствената част,
само ако е предприето надлежно
изменение на обвинението по смисъла на този член.
Съгласно трайната съдебна практика обаче, изменение на
обвинението е недопустимо пред въззивната и касационната инстанция, а доколкото
производството по реда на чл. 63 от ЗАНН има характер на въззивно такова, то института на изменение на обвинението не
може да намери приложение при оспорване на наказателни постановления пред
съда, тоест съдът не може за първи
път да установи нови съставомерни фактически положения и да реализира
отговорността на дееца въз основа на тях, щом те не са предявени до този момент
на нарушителя по надлежния процесуален ред.
Така изрично Решение № 250 от 23.06.2015 г. по н. д. №
657 / 2015 г. на Върховен касационен съд, Решение № 405 от 16.02.2015 г. по
нак. д. № 1299/2014 г. на Върховен касационен съд,
От всичко гореизложено следва, че за съда не
съществува възможност да потвърди НП въз
основа на нови съставомерни фактически положения, които са разкрити или доуточнени
за първи път на етап съдебно следствие и които не са надлежно предявени
на дееца с АУАН и НП. Изискванията за
реквизити на АУАН и НП са императивни и те не могат да бъдат извличани по
тълкувателен или дедуктивен път от доказателствата по делото.
В този изричен смисъл е и трайната и най-актуална
практика на Административен съд Пловдив- Решение № 1926 от 29.10.2020 г. по к.
адм. н. д. № 1871 / 2020 г. на XIX състав на Административен съд - Пловдив,
Решение № 1924 от 29.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 1607 / 2020 г. на XIX състав
на Административен съд – Пловдив, Решение № 1938 от 29.10.2020 г. по к. адм. н.
д. № 1963 / 2020 г. на XXI състав на Административен съд - Пловдив, Решение №
1911 от 28.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 2020 / 2020 г. на XXI състав на
Административен съд - Пловдив, Решение № 1828 от 21.10.2020 г. по к. адм. н. д.
№ 1796 / 2020 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив, Решение №
616 от 10.03.2020 г. по к. адм. н. д. № 237 / 2020 г. на XXIII състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 2349 от 19.11.2019 г. по к. адм. н. д.
№ 2262 / 2019 г. на XXVI състав на Административен съд – Пловдив.
Да се процедира по обратен начин означава деецът да
бъде поставен в положение да разбере
кои са съставомерните фактически
положения, за които се наказва, едва от
акта на въззивната инстанция, след като наказанието вече реално му е
наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му на защита.
Не на последно място следва да се посочи, че ако съдът служебно установи и накаже
дееца за релевантните фактически обстоятелства, без те да са надлежно
индивидуализирани в АУАН и НП, то същият
би влезнал в непреодолимо противоречие с контролно- отменителните си правомощия
в производството по чл. 63 ЗАНН и напрактика недопустимо би иззел и встъпил в
правомощията на наказващия орган
В тази връзка следва да
се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване на НП и ако при съставяне на
АУАН са допуснати нарушения на процесуалните правила, които обаче не са
ограничили съществено процесуалните права на наказваното лице. В случая обаче констатираните пороци в съдържанието се
отнасят както до АУАН, така и до НП, поради което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е
неприложим.
ПО МАТЕРИАЛНО ПРАВНИТЕ ОСНОВАНИЯ ЗА ОТМЯНА НА НП.
От текста на разпоредбата
на чл. 190, ал.3 ЗДвП е видно, че в приложното му поле попадат:
-
електронните фишове
-
наказателните постановления
-
съдебните решения и определения по обжалвани наказателни
постановления и електронни фишове.
Фишовете, които не са електронни, са изцяло извън приложното поле на чл. 190,
ал.3 ЗДвП, доколкото съгласно чл. 59 ЗАНН не подлежат на обжалване, влизат в сила
веднага и за тях са предвидени специални срокове и ред за изпълнение в чл. 186 ЗДвП.
От изложеното следва, че
като е квалифицирал управлението с неплатен фиш, който не е електронен, като
нарушение на чл. 190, ал.3 ЗДвП наказващият орган е приложил неправилно
материалния закон, което се явява самостоятелно основание за отмяна на НП в
тази част.
Само за пълнота на
изложението следва да се посочи, че с оглед:
-изяснената по-горе
същност на АУАН и НП, като аналози на обвинителния акт и присъдата от общия
наказателен процес;
-характера на
производството пред Районния съд като второинстанционно, контролно-отменително
за съда не съществува
възможност за първи път с решението си сам да издири и приложи коректната
материално правна и санкционна норма към изложените в АУАН и НП факти.
Да се процедира по обратен начин означава деецът да
бъде поставен в положение да разбере
кои са правните норми, които е нарушил и
явяващи се основание за ангажиране на отговорността му, едва след като
наказанието вече реално му е наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му
на защита.
В този изричен смисъл е и трайната практика на
Административен съд Пловдив- Решение № 616 от 10.03.2020 г. по к. адм. н. д. №
237 / 2020 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 2349
от 19.11.2019 г. по к. адм. н. д. № 2262 / 2019 г. на XXVI състав на
Административен съд – Пловдив.
ПО РАЗНОСКИТЕ
При този изход на
спора, на основание чл. 63, ал.3 ЗАНН право на разноски има жалбоподателят.
Същият е доказал реалното заплащане на 600 лева адвокатски хонорар (по 300 лева
за всяко от нарушенията) за процесуално представителство в производството,
доколкото съгласно т.1 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, договорът за правна защита и
съдействие има характер на разписка за изплатената в брой сума.
Въззиваемата страна е направила възражение за прекомерност на
заплатения адвокатски хонорар, като следва да се споделят доводите й, че с
оглед:
- действителната фактическа и правна
сложност на делото, която е ниска и не се отличава от типичната за подобен вид
нарушения;
- имуществения интерес от водене на делото
– глоба в общ размер от 70 лева, като на жалбоподателя не е налагано наказание
лишаване от права;
- вида на осъществената адвокатска защита
и съдействие, а именно изготвяне на жалбата, депозиране на подробно писмено становище и процесуално
представителство в открито заседание
следва да се присъди
минималния размер съгласно чл. 18, ал.2 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения
за адвокатска защита и съдействие, изразило се не само в изготвяне на
жалбата, но и реално процесуално представителство.
Жалбоподателят претендира отделно възнаграждение за всяко от двете
вменени му във вина нарушения на ЗДвП, за които НП е отменено.
Известна правна основа за тези претенции
има в разпоредбата на чл. 2, ал.5 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в която е предвидено, че за процесуално
представителство, защита и съдействие по
граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на
предявените искове, за всеки един от
тях поотделно.
Видно от текста на нормата обаче, тя намира приложение само по граждански,
но не и по административно- наказателни дела.
Този извод следва от:
-
препращащата
норма на чл. 84 ЗАНН, според която в процеса по ЗАНН субсидиарно приложение досежно разноските намират правилата на общия
наказателен процес по НПК;
-
систематичното
място на нормата на чл. 18 от Наредбата, касаеща възнаграждението по дела от
административно-наказателен характер. Тя се намира не в раздел трети уреждащ възнагражденията
по граждански и административни дела, а в
раздел четвърти, регулиращ наказателните производства. От това
систематично място по един недвусмислен начин следва, че правилата за гражданските производства не намират приложение в процеса по ЗАНН.
Действително нормата на чл. 2, ал.5 от Наредбата
се намира в раздел първи- общи разпоредби, но самото и съдържание свежда
приложното й поле само до граждански дела.
Не може да се отрече също така, че чл. 18,
ал.1 и ал.2 от Наредбата препращат към чл. 7, ал.2 от същата, намиращ се в
раздела за гражданските производства. При внимателен прочит, обаче се
установява, че препращането е само
към конкретните размери на минималните възнаграждения на база стойността
на санкцията или обезщетението, но не и към цялостния ред и механизъм за присъждане на адвокатско възнаграждение по
граждански дела.
В чл. 18 от Наредбата не е изрично уредена
хипотезата как следва да се процедира, ако с едно и също наказателно
постановление деецът е наказан за повече от едно самостоятелни нарушения.
При това положение, по аргумент от чл. 84 ЗАНН субсидиарно приложение следва да
намери чл. 13, ал. 3 от Наредбата, според който при процесуално
представителство и защита в рамките
на едно дело по няколко обвинения
минималното възнаграждение, предвидено за най-тежкото обвинение, се увеличава с
1/2.
При приложението на тази норма се получава
справедлив баланс между интересите на всички страни:
-защитникът получава достойно
възнаграждение за труда си, включващ защита по няколко самостоятелни нарушения;
-жалбоподателят бива обезщетен в
максимална степен за вредите, които се явяват пряка и непосредствена последица
от незаконосъобразно издадения от администрацията санкционен акт;
-не се достига до прекомерно засягане на
финансовите интереси на държавата, чрез бюджета на органа, върху който следва
да се възложи заплащането на адвокатския хонорар;
-отчита се обстоятелство, че отделните нарушения са извършени с едно
деяние, при общи подлежащи на доказвани факти и са обективирани в един
и същи АУАН и едно и също НП, което в повечето случаи предполага общност на евентуално налични
процесуални пороци. В този смисъл присъждането на няколко отделни
възнаграждения, всяко от които на минимална стойност от 300 лева би се явило непропорционално.
-отчита се обстоятелството, че макар и
извършени с едно деяние, отделните
нарушения са с различна правна квалификация, което предполага допълнителни усилия за защита по всяко
едно от тях. В този смисъл присъждането на възнаграждение в минимален
размер 300 лева независимо дали се осъществява защита по едно или няколко самостоятелни
нарушения би се явило несправедливо.
Предвиждания от чл. 18, ал.2, вр. чл. 7,
ал.2, т.1 от Наредбата размер на минималното възнаграждение, както за
нарушението по чл. 147, ал.1 ЗДвП, така
и за това по чл. 190, ал.3 ЗДвП е еднакъв, а именно 300 лева. При приложение на чл. 13,
ал. 3 от Наредбата този размер следва да
се завиши с ½ на 450 лева, като именно този размер следва да се
присъди.
Претенцията за разноски за разликата до
пълно претендирания размер от 600 лева следва да се отхвърли.
Съгласно т.6 от ДР на АПК "Поемане на
разноски“ от административен орган" означава поемане на разноските от юридическото лице, в
структурата на което е административният орган. В случая въззиваемата
страна „Сектор пътна полиция“ не е самостоятелно юридическо лице, което
означава, че разноските следва да бъдат възложени върху ЮЛ, от което е част наказващия орган, а именно
ОДМВР-Пловдив.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН,
съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 20-1030-009371, издадено от
Началник група към ОДМВР, сектор Пътна полиция, с което на Я.Г.К. е наложена:
1.глоба в размер на 50 лв. за нарушение на чл. 147 ал. 1 ЗДвП и
2.глоба в размер на 20 лв. за нарушение на чл. 190 ал.
3 от ЗДвП.
ОСЪЖДА ОДМВР-Пловдив да заплати на Я.Г.К., ЕГН ********** сумата
от 450
лева, представляваща разноски по делото пред Районен съд, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за разноски за
разликата над 450 лева до пълно претендирания размер от 600 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивски
Административен съд в 14-дневен срок от получаване на съобщението до страните
за постановяването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с
оригинала.
С.Д.