Р Е Ш
Е Н И Е
№ ………/ ......11.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
четвърти юли през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 7437 по описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 42594 от 18.02.2019г.
по гр.д. № 22554 /2018 г. на СРС, 113 състав, е отхвърлен предявения от „Р.- А.П.” ЕООД срещу
„Т.2.“ ЕООД, иск с правно основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 318 ал. 1 от ТЗ за сумата
от 7 000.00 лв., представляваща
неизплатена продажна цена по договори за търговска продажба на стоки - листен тор, обективирани в данъчна фактура № 49/30.08.2013 г. на стойност
2 450.00 лв. с ДДС и разписна
бележка от 11.04.2013 г., ведно
със законната лихва върху главницата от 04.04.2018 г.
до окончателното изплащане
на сумата.
Това решение е обжалвано изцяло и в
срок от ищеца „Р.- А.П.” ЕООД чрез пълномощник адв.Н.М.,
оплаквания за неправилност поради допуснато процесуално нарушение по тълкуване
на събраните доказателства, довело и до необоснованост, също и за неправилно прилагане
на материалния закон. Намира, че в противоречие със събраните по делото
доказателства и процесуалното поведение на ответника-който и не е подал отговор
на исковата молба, съдът е приел, че разписката от 11.04.2013 г., не доказвала
договор за търговска продажба, не зачел признанието на ответника, че е получил
стоката по нея, както и неправилно е възложил на ищеца липсата на отразяване в
счетоводството на ответника на тази разписка и на издадените въз основа на нея
две фактури № 63/31.12.2017 г. и № 88/05.02.2018 г. Моли решението да се отмени и иска да се уважи, прави
искане за разноски съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна – ответник „Т.2.“
ЕООД не е подала отговор на въззивната жалба в срока
по чл.263, ал.1 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Обжалваното решение е
валидно, но частично недопустимо. С исковата молба сумата от 7000лв. се сочи да
е дължима за доставена стока, обективирана в разписка
от ответника от 11.04.2013 г. Именно тази сума, след направеното частично
оттегляне на иска, е останала предмет на делото, което се потвърждава и от съдържанието на въззивната жалба. Посоченото в диспозитива
на обжалваното решение, че сумата от 7000лв. е обективирана
и в данъчна фактура № 49/30.08.2013 г.
на стойност 2 450.00 лв. с ДДС, наред с разписката от 11.04.2013 г., не съответства
на предявения иск, и се явява
произнасяне свръх петитум, в нарушение на чл.6
от ГПК, и в тази част следва да се обезсили решението само, като се заличи, че
сумата е обективирана с посочената фактура.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд
е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими
към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
За да отхвърли предявения
иск за заплащане на продажна цена от 7000лв., първоинстанционният
съд е приел, че разписна бележка от 11.04.2013 г., в която е посочено, че на
11.04.2013 г. ответникът „Т.2.” ЕООД е получил 100 литра листна тор от Райчо
Тодоров, на стойност 7 000.00 лв., не установява ищецът да е продал и доставил
на ответника твърдените стоки, защото същата като частен свидетелстващ документ
е била своевременно оспорена от ответника с отговора на исковата молба и така
не се ползва с обвързваща материална доказателствена
сила. Наред с това е приел , и че в разписната бележка не се съдържа информация
твърдяната стока да е била доставена на ответника именно от ищеца „Р.- А.П.”
ЕООД, както и предвид подписването й от лице, различно от закониня
управител на ответното дружество, не
представлявала извънсъдебно признание за получаване на стоката по нея. Наред с
това е приел, че предвид установеното от ССчЕ, че издадените
и осчетоводени от ищеца „Р.- А.П.” ЕООД по тази разписка данъчни фактури - №
63/31.12.2017 г. на стойност 4550.00 лв. и № 88/05.02.2018 г. на стойност
2450.00 лв., не били осчетоводени от ответното дружество „Т.2.“ ЕООД, не можело
да се приеме че е налице презумпцията на чл. 301 от ТЗ, доколкото веднага след
узнаването й, ответникът се е противопоставил.
Въззивният съд споделя крайния
извод за неоснователност на иска и изложените мотиви в обжалваното решение, и
на основание чл.272 от ГПК препраща към тях, с изключение на частта относно
липсата на материална доказателствена сила на
разписката, правното значение на липсата на осчетоводяване при ответника на
двете фактури издадени от ищеца по същата разписка, и неприлагането на чл.301
от ТЗ.
В допълнение и по наведените с въззивната
жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Ответникът „Т.2.” ЕООД не е подал отговор на исковата молба, при което не
се счита, че е оспорил процесната разписка от
11.04.2013 г., нито че е направил възражение по смисъла на чл.301 от ТЗ
незабавно след узнаването за нея с получаване на преписа от исковата молба с
приложенията/част от които е и копие от разписката/ , връчени лично на
управителя Н.К., ето защо въззивният съд приема, че
тази разписка удостоверява фактите, че ответното дружество е получило 100 литра
листна тор с единична цена 70лв./литър, общо 7000лв., независимо че разписката
за получателя „Т.2.“ ЕООД е подписана от лице, различно от управителя на
дружеството, след като последният не е оспорил получаването в срока по чл.301
от ТЗ. Така разписката удостоверява вида
на предадената стока, нейната цена, количество, получателя, също и доставчика,
т.е има всички необходими елементи от сделката продажба, като удостоверява и
получаване на стоката. Независимо от това, обаче, както е прието и в
обжалваното решение, тази разписка не удостоверява, че стоката по нея е
доставена именно от ищеца „Р.- А.П.” ЕООД. Това е така, защото като лице, от
което стоката е получена, се сочи Р.Г.Т., без да е отразено, че това лице
действа като представител на друго лице. Така тази разписка удостоверява
договор за продажба между Р.Г.Т. и „Т.2.“ ЕООД , но не и между „Р.- А.П.” ЕООД и
„Т.2.“ ЕООД. Р.Г.Т.е управител и законен
представител на „Р.- А.П.” ЕООД, но това не изключва същия да влиза във
взаимоотношения и самостоятелно като физическо лице и не може да се предполага,
че винаги, когато името му е отразено в документ, той действа като представител
на дружеството, а не лично. Управителят на ответното дружество признава, че е заплатил на ищцовото
дружество всяка получена от ищцовото дружество стока,
но това признание не може да се разпростре и върху получена стока от
физическото лице Р.Г.Т.. При липсата на други доказателства, от които да се
установи, че при предаване на стоката по разписката от 11.04.2013 г. Р.Г.Т. е
действал като представител на „Р.- А.П.” ЕООД , то тази разписка не доказва
наличие на договор между настоящите ищец и ответник с предмет стоката по тази
разписка. В тази насока без значение се явява факта на липсата на отразяване в
счетоводството на ответника на издадените от ищеца по тази разписка 2 фактури,
които са посочени само в ССчЕ. Само в случай, че тези
2 фактури № 63/31.12.2017 г. на стойност
4550.00 лв. и № 88/05.02.2018 г. на стойност 2450.00 лв., бяха отразени в
счетоводството на ответника, можеше да се разсъждава в насока дали по този
начин ответникът не е признал договор именно с издателя им-ищцовото
дружество „Р.- А.П.” ЕООД, а не с физическото лице Р.Г.Т., и то в случай, че
тези 2 фактури бяха приобщени към доказателствения
материал по надлежния ред. В случая те не са посочени от ищеца с исковата
молба, нито са представени в копие по делото, а същите се сочат като издадени
от ищцовото дружество само в ССчЕ.
Ето защо остана недоказано в процеса, че за
стоката по разписката от 11.04.2013 г. е сключен договор именно между ищцовото дружество и ответното дружество, и искът се явява
неоснователен и подлежащ на отхвърляне. Поради съвпадане на
крайния решаващ извод на двете съдебни
инстанции, решението следва да се потвърди в частта, в която искът за заплащане
на 7000лв. неплатена продажна цена, обективиран в
разписката от 11.04.2013 г. е отхвърлен, макар и по частично различни мотиви,
изложени от въззивния съд.
По разноските за въззивната
инстанция: Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, претендираните
от въззивника- ищец разноски за въззивната
инстанция остават за негова сметка. Въззиваемата
страна- ответник не е направила искане за разноски и съдът не дължи произнасяне
по такива в нейна полза.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
решение № 42594 от 18.02.2019г. по гр.д. № 22554
/2018 г. на СРС, 113 състав, В ЧАСТТА, В КОЯТО е отразено, че сумата от 7 000.00 лв., е обективирана в данъчна фактура №
49/30.08.2013 г. на стойност 2 450.00 лв. с ДДС.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 42594 от 18.02.2019г.
по гр.д. № 22554 /2018 г. на СРС, 113 състав, В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.