№ 7339
гр. София, 04.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана Г.
Членове:Димитър Ковачев
Йоанна Н. Станева
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело №
20231100502915 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 14.12.2022г., постановено по гр.д. № 28962/2022г. по описа
на СРС, ГО, 27 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от
ГПК от “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД срещу С. Г. Д. обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответницата дължи на
ищеца сумите: 2 480, 10 лева, представляваща главница по Договор за кредит
№ 30040320476/30.10.2019, падежирал на 25.12.2021г., ведно със законна
лихва за период от 27.01.2022г. до изплащане на вземането; сумата 725, 93
лева, представляваща мораторна лихва за период от 26.11.2019г. до
25.12.2021г.; 603, 70 лева, представляваща договорно възнаграждение за
период от 25.01.2021г. до 25.12.2021г., за които суми има издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 4082/2022г.
по описа на СРС, ГО, 27 състав. Със същото решение са отхвърлени и
предявените от “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД срещу С. Г. Д.
осъдителни искове по чл. 415, ал. 3, вр. чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 1 ЗПК за осъждане на ответницата да заплати сумата от
1
600 лева, представляваща неизплатено възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги „Фаст” към договора за потребителски кредит и за
сумата от 1 240, 04 лева, представляваща неизплатено възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги „Флекси” към договора за
потребителски кредит, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба – 31.05.2022 г., до окончателното изплащане.
Срещу решението, в частта в която са отхвърлени предявените по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, е подадена в законоустановения срок
въззивна жалба от ищеца “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, в която са
изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи. Въззивникът аргументира становище за
неправилно заключението на съда, че процесният договор за потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Поддържа, че методиката на формиране на годишния процент на разходите е
ясно посочена. Посочена била и общата сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключване на договора. Сочи, че възнаграждението
за допълнителни услуги не следва да се включва в ГПР, поради което
невключването му не представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Освен това счита, че въпросът дали тези допълнителни услуги
следва да се включат като елемент от ГПР е относим към действителността
само на тези клаузи, но не и на договора за кредит като цяло. Този извод
обосновава с клаузата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Във въззивната жалба са
изложени подробни съображения за неправилност на изводите на
първоинстанционния съд, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, изр. 3-то от ЗЗД. Сочи, че в чл. 19, ал. 4 от ЗПК е
въведено ограничение за максималния размер на годишния лихвен процент,
който не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва за
просрочени задължения, а според ал. 5 от същия закон, клаузи, надвишаваши
тези размери се считат за нищожни. В този смисъл поддържа неправилност на
съдебната практика, според която максимално допустимия размер на
възнаградителната лихва е 30 % за необезпечени кредити, тъй като по този
начин се ограничава и размерът на ГПР. Предвид действителността на
клаузата за възнаградителна лихва счита, че първоинстанционният съд
2
неправилно е прихванал платените суми от чистата главница. От друга страна,
предвид действителността на договора не следват и последиците по чл. 22 и
чл. 23 от ЗПК. По тези съображения поддържа, че от първоначално
претендираната главница от 2 480, 10 лева следва да се приспадне единствено
платеното по закупения пакет допълнителни услуги в размер на 1 839, 96 лева
и лихвите за забава в размер на 64, 87 лева. Остатъкът от непогасената
главница възлиза на сумата от 575, 36 лева, а дължимата възнаградителна
лихва е в размер на 603, 70 лева. Направено е искане за отмяна на
първоинстанционното решение в тези части и постановяване на друго, с което
претенциите по чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД да се уважат до размер съответно
от 575, 36 лева и 603, 70 лева.
Въззиваемата С. Г. Д. не изразява становище по въззивната жалба.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Настоящият съдебен състав счита обжалваното решение за валидно и
допустимо. По наведените оплаквания за неправилност на същото приема
следното:
На етапа на въззивното производство не е спорно, че между страните е
сключен на 30.10.2019г. договор за потребитески кредит № 3030040320476, по
силата на който кредитодателят “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД е
предоставил на С. Г., в качеството на кредитополучател, паричен заем в
размер на 4 000 лева, която сума е била усвоена. Уговорено е задължение за
разсрочено връщане на кредита за срок от 24 месеца /краен падеж –
25.10.2021г./, при фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ – 41 % и годишен
процент на разходите /ГПР/ - 48, 96 %. Потребителят е поел задължение да
върне предоставената му в заем сума при договорените условия, както следва:
на 24 равни месечни вноски от по 244, 47 лева, включваща част от главницата
и част от лихвата, с падеж – 25-то число на месеца, при обща дължима сума по
кредита в размер на 5 867, 26 лева. Страните постигнали съгласие
кредитополучателят да закупи пакет от допълнителни услуги – “Фаст” и
“Флекси”, по който длъжи възнаграждение в общ размер на 3 680 лева, което е
3
разсрочено на части – на 24 месечни вноски с размер на вноската от по 153, 33
лева, която се заплащала едновременно с месечната погасителна вноска по
кредита. Общият размер на задължението на кредитополучателя е определено
на 9 547, 26 лева /сбор от дължимата сума по кредита от 5867, 26 лева и
дължимото възнаграждение по допълнителния пакет услуги в размер на 3 680
лева/, а общият размер на месечната вноска възлиза на 397, 80 лева.
Установено е още, че съгласно Анекс № 1 към договор за потребителски
кредит от 06.04.2020г., ответницата е заявила писмено отлагане на вноските по
погасителния план, като с анекса е договорено отлагане на вноска 5, като е
договорен нов погасителен план, а отложената вноска е договорено да се
заплати в края, като неразделна част от анекса е приет нов погасителен план,
съгласно който вноска № 5 с дата на плащане от 25.03.2020г. е с общ размер на
вноската от 0, 00 лева, като е добавена нова вноска № 25, с падеж 25.11.2021г.
и общ размер на месечната вноска 397, 80 лева, включваща главница, лихва и
размер на вноска по допълнителна услуга. С Анекс № 2 към договор за
потребителски кредит от 10.11.2020г. е описано, че ответницата заявила
писмено отлагане на вноските по погасителния план, като с анекса е
договорено отлагане на вноска 13, като е договорен нов погасителен план, а
отложената вноска е договорено да се заплати в края, като неразделна част от
анекса е приет нов погасителен план, съгласно който вноска № 13 с дата на
плащане от 25.11.2021г. е с общ размер на вноската от 0, 00 лева, като е
добавена нова вноска № 26, с падеж 25.12.2021г. и общ размер на месечната
вноска 397, 80 лева.
Не е спорно, че ответницата е погасила частично задълженията си по
процесния договор, като е заплатила сума в общ размер на 4 623, 42 лева за
периода от 25.11.2019г. до 25.12.2020г., които били отнасяни за погасяване на
главница, лихва, както и допълнителни услуги.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна
до следните правни изводи:
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и
съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на процесния
договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на
4
търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството
на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно
кредитодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Съдържанието на договора сочи на съглашение, по силата на което кредиторът
се задължава да предостави на потребителя – физическо лице, кредит
/потребителски кредит/ за общо ползване /за задоволяване на лични нужди/,
като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът
приема, че за валидността на този договор са приложими разпоредбите на
Закона за потребителския кредит.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради
което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и
т. 3 от Тълкувателно решение No 1/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело No
1/2013 год., ОСГТК, според които при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако неиното нарушение не е
въведено като основание за обжалване, т.е. тои може служебно да се
произнесе по деиствителността на клаузи в договор за потребителски кредит,
когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.
В хода на производството пред настоящата инстанция е постановено
решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С-714/22, с участието на “ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, по преюдициални въпроси от значение за спора,
което, с оглед задължителния си характер /чл. 633 от ГПК/, следва да бъде
съобразено при разрешаването на поставения правен въпрос за последиците
от установяване недействителността на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договорите за потребителски кредити, в частност
това по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, предвид разпоредбата на чл. 22 ЗПК, че
липсата на някой от посочените задължителни реквизити на договора за
кредит води до недействителност на целия договор. В същото решение е
изяснено, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези
услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане
на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
5
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи
по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
В конкретния случай от съдържанието на раздел 15 "Допълнителни
услуги" от представените Общи условия на "Профи Кредит България" ЕООД
към договор за потребителски кредит /ОУ/ се установява, че уговорените
допълнителни услуги имат следното съдържание: чл. 15.1 - клиентът закупил
допълнителна услуга "Фаст" получава приоритетно разглеждане на искането
за отпускане на потребителски кредит преди клиентите, без закупена
допълнителна услуга "Фаст", и в рамките на един час от постъпването на
искането за отпускане на потребителски кредит. Според чл. 15.2 всеки клиент,
пожелал и закупил услуга "Флекси" получава право да променя погасителния
си план при изпълнение на специфични изисквания, описани по-долу в чл.
15.2.1, чл. 15.2.2 и чл. 15.2.3. В чл. 15.2.1 от ОУ е посочено, че при сключен
договор за потребителски кредит /ДПК/ със срок от 24 месеца /какъвто е
настоящият/, по искане на клиента кредиторът отлага плащането на четири
погасителни вноски, след платена първа вноска по договора. В чл. 15.2.1.,
подточка а/. от ОУ са посочени причините, поради които клиента може да
поиска отлагането на определения брой погасителни вноски: дългосрочна
неработоспособност на клиента или на друго лице, участващо с доходите си в
домакинството му, като под дългосрочна се разбира неработоспособност,
започнала най-рано от деня на подписването на ДПК и продължаваща повече
от три седмици /т.е. при неработоспособност продължила по-малко от три
седмици клиентът няма право да поиска отлагането на заплащането на
погасителна вноска/; прекратен трудов договор на клиента или на друго лице,
участващо с доходите си в домакинството му; неплатен отпуск на клиента,
който е по-дълъг от 10 дни и др. Тоест, за ползването на предварително
заплатената от потребителя на услуга "Флекси", изразяваща се в отлагане на
заплащането на една погасителна вноска, е установена процедура, която
следва да се спази, преди клиентът да има възможността да се възползва от
насрещната договорна престация на кредитора. В чл. 15.2.1, подточка б/. от
6
ОУ е посочена процедурата, включваща представяне на медицински
документи, документи установяващи регистрация в бюро по труда,
документи, доказващи прекратяване на трудовото правоотношение и др.
Аналогични са правилата за намаляване на погасителните вноски изложени в
чл. 15.2.2. от ОУ, съгласно който кредиторът намалява размера на поискания
от клиента брой погасителни вноски съобразно посочените в клаузата условия
и при изпълнение на чл. 15.2.1 буква "а" и чл. 15.2.1 буква "б", изложени по-
горе. Самото предоставяне на услугата "Флекси" в двете нейни разновидности
- отлагане на вноски и намаляване на техния размер, не следва пряко от
заявлението на клиента, а изисква сключване на допълнително писмено
споразумение между страните /анекс към договора за кредит/ - чл. 15.2. от ОУ.
В процесния случай се установи, че пакетът от допълнителни услуги е
предоставен във връзка с договора за потребителски кредит и дължимото по
него възнаграждение се калкулира в месечните погасителни вноски и като
такова следва да бъде включено при определянето на годишния процент на
разходите за съответния потребителски кредит. Макар и да е описан като
отделен продукт, който доставчикът е предлагал "по избор" на своите клиенти,
на практика съдържанието на пакета не може да се ползва отделно от друг,
основен продукт. Самият кредитор, който несъмнено е изготвил формулярите
както за искане за кредитиране, така и на окончателните документи за
договора, предлаган на клиента като типизиран продукт, е оповестил, че целта
на пакетното обслужване е определен клиент, който вече ползва кредитиране
да бъде третиран по-благоприятно при ползване на вече договорен кредит,
като "пакетираните" услуги, заплащани с общо конкретно възнаграждение
гарантират определени специфики на престацията на кредитора, които обаче
могат да имат практическо значение само ако той вече се е задължил да
предостави кредита на кандидатстващ пред него клиент. Явно е, че
"допълнителният" договор няма самостоятелен предмет, който да може да се
предостави на потребител, необвързан с доставчика по заем, а това налага
общото третиране на двата договора като един продукт и прилагане на уредба,
ограничаваща договорна свобода както по основен, така и по добавени
/адхезионни/ договори. В този смисъл са и дадените вече указания по
възприемане на смисъла на Европейския стандарт на потребителска закрила в
практиката на СЕС (С-96/14, Съединени дела C224/19 и C-259/19). Точно
защото е било обявено от доставчика като незадължителна алтернатива на
7
задължителното според общите условия стандартно обслужване, няма
основание за отделянето на съдържането на това договаряне от основния
кредитен договор, а се налага третирането на целия пакет от основен и
допълнителен договор като един различен от стандартен кредит продукт. В
този смисъл релевираните от въззивника доводи, че сключването на
допълнителното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги не е условие за отпускане на кредита, са неоснователни. Чрез
заплащането на възнаграждение по този пакет от допълнителни услуги
кредитодателят цели единствено да прикрие действителните разходи по
процесния кредит.
С оглед изложеното се налага извод, че допълнителните услуги са
свързани със сключването на договора за кредит и отпускането на
потребителския кредит, както и са свързани с неговото изпълнение. Така
уговорените услуги са свързани с отношенията между страните по
сключването на договора и отпускането на кредита, както и по неговото
усвояване и връщане поради което попадат в обхвата на установената в чл.
10а, ал. 2 ЗПК забрана, тъй като не представляват допълнителна услуга
свързана с договора. Същевременно "общ разход по кредита за потребителя",
според дефиницията на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, представлява всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход
по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е
обусловено от заплащането на допълнителното възнаграждение, тъй като то
не е свързано с предоставяне на допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а,
ал. 1 ЗПК, а със самото отпускане, усвояване и погасяване на кредита, поради
което разходите за него представляват част от възнаграждението на ответника
като заемодател за предоставянето на заетия ресурс. Следователно
8
възнаграждението представлява общ разход по кредита за потребителя по
смисъла на цитираното определение и следва да бъде включено в състава на
ГПР.
По делото не е спорно, че вънагражденията за услугите “Фаст” и
“Флекси” не са били включени в общия разход по кредита за потребителя,
респективно не са отразени като разход при формирането на оповестения ГПР
от 48, 96 %, въпреки, че са включени в общия дълг и месечните вноски. Този
начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19,
ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за закупения пакет
допълнителни услуг като несъмнен разход, деиствителният ГПР би бил
значително завишен /над 100%/, доколкото в този случай общата дължима
сума по кредита възлиза на 9 547, 26 лева. При това положение посоченият в
договора годишен процент на разходите от 48, 96% не отговаря на
действителния и не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на
ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не
е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК - непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е
изцяло недействителен.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Чистата стойност на процесния кредит е 4 000 лева, а потребителят е
извършил плащания в по-висок размер – конкретно в размер на 4 738, 20 лева,
които следва да бъдат отнесени в погашение единствено на главницата.
Налага се извод, че претендираното вземане за главница е недължимо – не е
налице непогасен остатък по процесния договор, както правилно е приел
първоинстанционният съд. Потребителят не дължи и възнаградителна лихва
на основание чл. 23 от ЗПК, поради което предявеният иск по чл. 240, ал. 2 от
ГПК също е неоснователен.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
9
По отношение на разноските:
Въззиваемата не претендира разноски за производството, поради което
такива не следва да се присъждат независимо от изхода на спора.
С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените
искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14578 от 14.12.2022г., постановено по
гр.д. № 28962/2022г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, в обжалваните му части,
както следва: в частта, в която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД срещу С. Г. Д.
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и
ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, за установяване съществуването в полза на ищеца на
вземане до размер на 575, 36 лева, представляващо главница по договор за
кредит № 30040320476/30.10.2019г., ведно със законна лихва за период от
27.01.2022г. до изплащане на вземането и на вземане в размер на 603, 70 лева,
представляващо договорно възнаграждение за периода от 25.01.2021г. до
25.12.2021г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 4082/2022г. по описа на СРС, ГО,
27 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10