РЕШЕНИЕ №
гр. Велинград, 11.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание тринадесети
юли през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретар
Мария Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 12 по
описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е от М.М.С., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, адрес на местожителство:***6 против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, 1303, район „Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“
№ 84-86 , обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с които се иска да се прогласи нищожността на договор за потребителски
кредит с № 338015 от 16.09.2019 г. на основание чл. 23 ЗПК и да се осъди
ответника да заплати на ищцата сумата от 2 070, 04 лв./две хиляди и седемдесет
лева и четири стотинки/ лева, получена без правно основание, ведно със
законната лихва върху нея, считано от предявяване на исковата молба до
окончателното плащане, съединени при условията на евентуалност с искове с
правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с искане да се прогласи нищожността на клаузите на чл. 5.6 и чл. 6.2 от
договор за потребителски кредит с № 338015 от 16.09.2019г. и на чл. 10 и чл. 12
от Приложение № 1 към договорът и да се осъди ответника да заплати на ищцата
сумата от 1620, 60лв., представляваща недължимо заплатена неустойка по чл. 5.6
от договора и по чл. 10 от Приложение № 1 към него и сумата от 100лв., представляваща
недължимо заплатено вземане за неустойка по чл. 6.2 от договора и по чл. 12 от
Приложение № 1 към него.
С исковата молба ищцата С. твърди, че по реда на ЗПФУР с ответника е сключила договор за
потребителски кредит с № 338015 от 16.09.2019г., по силата на който са й предоставени в заем 1 500лв., при
годишна фиксирана лихва в размер на 40, 5442 % и годишен процент па разходите
от 49 %. Предвидено е, че общата дължима сума от потребителя е 1 849, 44лв., а общата сума при неосигурено
обезпечение е 3 479, 04лв.. Уговорено било, че при забава на кредитопуличателя
дължи разходи за извънсъдебно събиране на просрочен кредит в размер на 20 лв.
за всяка отделна вноска независимо от дните на просрочие. Твърди, че изплатила
в изпълнение на договора сумата от 3 570,04 лв..
Поддържа, че въз основа на така сключения договор е начислена без правно
основание възнаградителна лихва и неустойка, тъй като договорената между страните
лихва в размер на 40 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което
представлява нарушение на добрите нрави, което има за юридическа последица
изначална недействителност на цялата кредитната сделка. Излага, че предвидената в чл. 4 от договора неустойка е скрит добавък
към възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде включена в
годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал.
1 от ЗПК, а поради невключването й той не съответства на
действително прилагания в кредитното правоотношение и представлява
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д. ал. 1 и ал. 2. т. 1
от Закона за защита на потребителите. Твърди, че процесната неустойката
представлява допълнителна облага- печалба към възнаградителната лихва, без
обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и
без тя да бъде включена в договорното съдържание като договорна лихва и като
част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11. ал. 1. т. 9 и т. 10
от ЗПК. По изложените съображения, счита, че неустоечната клауза е
неравноправна по смисъла на чл. 143. т. 5 ЗЗП. Предвидено е тя да се
кумулира към погасителните вноски като но този начин води до скрито оскъпяване
на кредита. Поддържа, че процесният договор е изначално
недействителен и на основание нарушаване на изискването на чл.11,
ал. 1, т. 9 ЗПК кредиторът да включи в договорното съдържание условията
за прилагането на лихвения процент. Излага, че е
налице е неяснота върху каква стойност се изчисляват договорените 40,5442 %
възнаградителна лихва. На следващо място сочи, че липсва ясно разписана
методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР
от 49 %/, а във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по
кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение, а такава липсва. Излага, че в конкретния случай, в процесния
договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсват.
този смисъл излага, че освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния
контракт Посочен е лихвен процент по заема - 40,5442 %. /който е фиксира и
годишен/, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по
договора. Поддържа, че поради заобикаляне на изискванията на чл. 11. ал.1, т. 9
и т. 10 ЗПК в договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението
цена на кредита и ГПР, разписаните в чл. 2.6 и т. 8 лихва и ГПР са
недействителни уговорки. Поради изложено моли съда да уважи предявените искове.
Претендира разноски. Ангажира доказателства.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответното дружество,
депозира отговор, с който оспорва изцяло претенциите на ищцата. Признава, че е сключен процесният Договор за потребителски кредит №
338015. /16.09.2019 г.. Излага, че размерът
на лихвата е договорен в съответствие с принципа на свобода на договарянето,
предвиден в чл. 9 от ЗЗД и ЗПК не въвежда лимит на възнаградителната лихва,
като единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е ГПР да не е по-висок от
петкратния размер на законната лихва, дружеството е спазило това
ограничение. Твърди, че при изчисляването на ГПР е включен размерът на
фиксирания годишен лихвен процент, който не противоречи на добрите нрави. Сочи,
че преди сключване на договора ищецът е бил информиран за размера на
възнаградителната лихва с получаването на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) съгласно
изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК и е бил информиран за всички условия по
заема, имал е свободата да реши дали са приемливи за него и дали да се обвърже
с тях. Поддържа, че са неоснователни
твърденията да са налице нарушения и на чл. 11, ал. 1,т. 9 3ПК. Ангажира доказателства. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, прецени
събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за установено
следното от правна и фактическа страна:
С доклада по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване
всички обстоятелствата, включени във фактическия състав на спорното право, като
единственото спорно обстоятелство между страните е налице ли са неравноправни
клаузи в процесния договор и водят ли те до неговата нищожност.
Съобразно приетата по делото, без възражения от страните, съдебно-икономическа
експертиза- в ГПР, договорен в размер на 49%, е включена само възнаградителната лихв в размер
на 40.54 %. Неустойката в договора е в размер на 1620.60 лева и същата представлява
108% от главницата от1500 лева и ако бъде включена към размера на ГПР ще се
формират такъв в размер на 148.54%.
След анализ на съдържанието на договора, съдът приема, че той е за
потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК
- и в Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10
и чл. 11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал.
1, т. 7-12
и т. 20
и ал. 2 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в
оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи
произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено.
При извършената служебна проверка относно действителността на сключения
между страните договор и като взе предвид наведените в тази насока правни
доводи в исковата молба, съдът констатира следното:
Ищецът е
потребител по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключил през 2019г.
договора за потребителски кредит като физическо лице и процесният договор не е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Клаузите в
договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени
предварително от търговеца и ищецът не е имал възможност да влияе върху тяхното
съдържание.
Съгласно чл..5. от договора потребителят се задължил да учреди в полза на
кредитора обезпечение, като неизпълнението на това му задължение е скрепено със
санкцията уговорена в чл. 5.6, а именно
дължи неустойка в размер, посочен в Приложение № 1 или 4,43 лв. на ден, но не
повече от 1% от главницата на ден. Следователно при съобразяване срокът на
договора /12 м., респ. 365 дни/ излиза, че между страните е уговорена неустойка
в размер на 365% от главницата по кредита. Видно от
съдържанието на чл. 5 от договора заложените изисквания и срокове за тяхното
изпълнение е, че те са трудно изпълними, от където следва, че е сигурно
настъпването на условията за начисляване на предвидената неустойка.
Съгласно чл. 71 от ЗЗД изпълнението
на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. Следователно непредоставянето на обещани обезпечения (когато страните са
имали реално очакване/намерение такива да се дадат) дава основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя последиците от
липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, която е предвидена да се кумулира към погасителните вноски,
което неминуемо води до скрито оскъпяване на кредита.
При съобразяване изложеното съдът счита, че така уговорената неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и
се превръща само в средство за обогатяването на кредитора. Фактически не се
касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за
главница и лихва, което вземане по икономическата си и правна същност, макар и
наречено от кредитора „неустойка“, представлява допълнителна печалба за
кредитора в размер на сума, която дори надвишава главницата по кредита.
Когато търговецът създава предпоставки за получаване на допълнителна парична
облага във връзка с предоставения кредит и когато това се прави с цел да се
избегнат законови ограничения –ЗПК, да се реализира по –голяма печалба от
страна на кредитодателя, чрез договаряне на по- високо възнаграждение,
независимо от начина на нейното наименуване- „неустойка“, тази облага
представлява печалба за него и като такава следва да бъде калкулирана като
елемент на договорна лихва. По тези съображения съдът счита, че процесната
неустойка би следвало да бъде отразена при формирането на ГЛП и при формирането
на ГПР по договора за потребителски кредит. Съобразно заключението на вещото
лице прието без възражения от страните в този случай би се формирал ГПР в
размер на 148.54%, от където следва изводът, че е нарушена разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК. При това положение посоченият в договора ГПР от 49% очевидно не
отговаря на реалния му размер на ГПР, който би се получил ако всички
възнаградителни плащания бяха включени при изчисляването му, което освен, че е
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява нарушение и на чл. 11, ал.1, т.10
от ЗПК, а това съгласно чл. 22 от ЗПК прави договорът за кредит изцяло
недействителен.
Принципно
изключването на неустойката от разходите, които следва да бъдат включени в ГПР
касае договорена между страните неустойка имаща характеристиката на такава, а
не употребен не по предназначение термин, прикриващ действителната воля на
дружеството кредитодател да получи допълнителен доход чрез поставяне на условие
и по начин създаващ значителни трудности за потребителя да изпълни. Ето защо
възраженията на ответника се явяват неоснователни. По делото не се установи
клаузата да е индивидуално договорена
или ищецът да е имал възможност да изрази становище по съдържанието на
договора и да повлияе върху него. Обстоятелството, че кредитът е отпуснат по
молба на ищеца и въз основа на стандартен европейски формуляр не обуславя
противния извод.
Санкционирането
на потребителя за неизпълнение на задължението на кредитора да провери
кредитоспособността му преди вземането на решение за отпускане на кредит е
недобросъвестна практика, приложена във вреда на потребителя. Сама по себе си,
така уредена, клаузата на т.5.6 от
договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като
илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл. 143, т. 5 ЗЗП /. За
да достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за
заем /потребителски, с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на главницата по
заема и размерът на уговорената неустойка, съотношението на законните лихви и
неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението. Съдът преценява и обстоятелството,
че кредитополучателят е изправна страна по договора и е погасил изцяло и в срок
всичките си задължения по него, което е безспорно между страните по делото.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила
на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези –
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да
бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен
заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и
от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за
договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Предвид това, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и
нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността на
целия договор.
По изложените съображения съдът намира, че сключеният между страните договор за потребителски кредит- № 338015/16.09.2019г. следва да бъде прогласен за нищожен, на осн. чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал.
4 от ЗПК, с оглед на което съдът не следва да се произнася по евентуално
предявения иск.
Последиците от обявяването на тази
недействителност са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК-
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
При уважаване на този иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално
съединените с него, а именно с правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 5.6 и чл. 6.2 от договор
за потребителски кредит с № 338015 от 16.09.2019г. и на чл. 10 и чл. 12 от
Приложение № 1 към договорът.
По иска с правно основание по чл. 55 от ЗЗД
За да възникне претендираното спорно материално право
следва в обективната действителност да са се осъществили следните юридически
факти: 1. Процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца 2. Тя да е
постъпила в имуществения комплекс на ответника 3. Това разместване на блага да е
предприето без основание.
Между
страните не се спори и от ангажираните доказателства се установи, че по Договор за потребителски кредит- №
338015/16.09.2019г., сключен между страните, ищецът е извършил плащане в размер
на 3570.04 лева, получено от кредитора. Установи се, че плащането е извършено
въз основа на обявен за недействителен договор, по който платената от ищеца
сума надхвърля размера на главницата с 2070.04 лева, която сума следователно е
получена от ответното дружество без основание и следва да бъде върната на
ищеца, доколкото не се доказа наличие на основание да бъде задържана. Ето защо искът на
ищеца с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД се явява основателен и
доказан и следва да се уважи изцяло.
По разноските:
На основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени направените разноски в размер на 221.60 лв. за държавна такса,
съобразно представените доказателства. На основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата вр. чл. 7, ал. 2, т.
2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответникът трябва да
се осъди да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско
възнаграждение в размер на 374.94 лева. Доколкото искът е уважен и на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК в тежест на ответника следва да бъдат възложени и разноски по
допусната експертиза, които са платени от бюджета на съда, а именно сумата от
250 лв..
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН като противоречащ на закона на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във
връзка с чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК, сключения между М.М.С., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, адрес на местожителство:***6 и „АЙ ТИ
ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, 1303, район „Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“
№ 84-86, Договор
за потребителски кредит- № 338015/16.09.2019г.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД „АЙ ТИ
ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, 1303, район „Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“
№ 84-86, ДА ЗАПЛАТИ на М.М.С., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, адрес на местожителство:***6, сумата от 2 070,
04 лв./две хиляди и седемдесет лева и четири стотинки/ лева, получена без
правно основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване
на исковата молба – 05.01.2021г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, 1303, район
„Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, ДА ЗАПЛАТИ на М.М.С., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, адрес на местожителство:***6 сумата от 221.60 лв.,
представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2
вр. ал. 1, т. 2 ЗА „АЙ ТИ
ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, 1303, район „Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“
№ 84-86, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д.Ф., САК, с адрес ***, сумата от 374.94
лв., представляваща адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ
ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, 1303, район „Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“
№ 84-86, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
РС Велинград сумата от 250 лв., представляваща изплатен депозит за
възнаграждение за вещо лице от бюджета на съда.
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишки окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
РАЙНОЕН СЪДИЯ:
ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА- ВЛАДИМИРОВА