Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 18.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Б въззивен
състав, в публичното заседание, проведено на пети декември през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов
в.гр.дело № 10466 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
117181/16.05.2019г. постановено по гр.д.№ 65557/2018г. по описа на Софийски
районен съд, 173-ти състав са отхвърлени предявените от Т.С. ЕАД против Д.С.С. искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено спрямо ответницата, че
същата дължи на Т.С. ЕАД суми, както следва: 1/ сумата от 1512,18 лева, от
които 1488,96 лева главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за
периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, аб. № 195473 и 23,22 лева главница, представляваща
стойността на услуга дялово разпределение; 2/ сумата от 129,20 лева, от които
125,28 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за доставена и
незаплатена топлинна енергия за периода 15.09.2014 г. – 28.09.2016 г. и 3,92
лева, представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение
за периода 15.09.2014 г. – 28.09.2016 г.
С решението
районният съд се е произнесъл и по разпределението на разноските в първоинстанционното производство, като съобразно изхода на
спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38,
ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от ЗАдв.
е осъдил Т.С. ЕАД да заплати на адвокат С. Л.Г. сумата от 345,00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение в исковото производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – Т.С.
ЕООД.
В срока по чл.
259, ал.1 от ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца
в първоинстанционното производство Т.С. ЕАД, с която
решението на районния съд се обжалва изцяло.
В жалбата се
излагат съображения за неправилност на първоинстанционното
съдебно решение. В тази връзка се посочва, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че ответникът не е клиент на топлинна енергия. Поддържа се, че от
събраните по делото доказателства се установява, че ответницата Д.С.С. е клиент на топлинна енергия. Моли се за отмяна на
обжалваното решение и за уважаване на предявените искове. Претендират се
разноски в настоящото производство.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Д.С.С., чрез
пълномощника си адвокат С.Г. е депозирала отговор на въззивната
жалба. В отговора се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа се, че първоинстанционното
решение е правилно, законосъобразно и съобразено с приетите по делото доказателства.
Сочи се, че ищецът не е представил никакви доказателства за твърдяното от него
право на собственост, притежавано от ответницата върху процесния
недвижим имот, за който се претендира, че е доставена и незаплатена топлинна
енергия. Поддържа се направеното с отговора на исковата молба възражение за
погасяване по давност на претенциите на ищеца. Моли се въззивната
жалба да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съд е бил
сезиран на 11.10.2016 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с което е
поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
за осъждане на длъжниците Т.И.С.и Д.С.С. да заплатят в полза на Т.С. ЕАД по ½ част за
всеки от тях от следните суми: 1/ сумата от 2977,93 лева, предсталяваща
доставена от дружеството топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016
г. за топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, ж.к. „********, аб. № 195473, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 11.10.2016 г. до изплащането
ѝ; 2/ мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия в размер на 250,57 лева за периода 15.09.2014 г. – 28.09.2016
г.; 3/ главница за такса за дялово разпределение на топлинна енергия в размер
на 46,45 лева, дължима за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г.; 4/ мораторна лихва върху главницата за такса за дялово
разпределение в размер на 7,85 лева за периода 15.09.2014 г. – 28.09.2016 г.
В резултат на
извършена служебна проверка в НБД „Население“ за длъжниците
е установено, че Т.И.С.е починал на 18.11.2013 г., т.е. преди датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда.
Във връзка с
горното и с определение № 473679/20.08.2018 г., постановено по ч. гр. д. №
56763/2016 г. по описа на СРС, ГО, 173 състав, първоинстанционният
съд е прекратил производството по ч. гр. д. № 56763/2016 г. по описа на СРС,
ГО, 173 състав, в частта му по отношение на длъжника Т.И.С..
На 20.08.2018 г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 56763/2016 г., по описа на
СРС, 173 състав, с която е разпоредено длъжникът Д.С.С., ЕГН ********** да заплати на кредитора „Т.С.“ ЕАД сумата
от 1512,19 лева, предсталяваща доставена от
дружеството топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., сумата
от 129,21 лева, лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2014
г. – 28.09.2016 г., както и разноските по делото.
Издадената по
делото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена
лично на длъжника Д.С.С., ЕГН ********** на 31.08.2018
г., като в законоустановения срок същата са
депозирала възражение по реда на чл. 414 ГПК, във връзка с което и на основание
чл. 415, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е указал
на заявителя възможността да предяви иск за установяване на вземанията си в
едномесечен срок от получаване на препис от разпореждането на съда. В указания
срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът
е предявил иск срещу Д.С.С., ЕГН ********** за претендираните от последната в заявлението суми.
В исковата си
молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответницата Д.С.С., ЕГН **********. Поддържа, че ответницата е клиент на
топлинна енергия за битови нужди в качеството си на собственик на процесния недвижим имот. Навеждат се съображения, че
сградата-етажна собственост, в която се намира процесния
имот е сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия с фирма „Т.С.“ ЕООД, като в тази връзка се посочва, че на
основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски,
като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от
фирмата, извършваща дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база
реален отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата
на чл. 71 от Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването
и Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК, от името на ответницата
Д.С.С., ЕГН **********, чрез пълномощника си – адв. С.Г. е депозиран отговор на исковата молба, с които предявените
искове се оспорват. Посочва се, че от представените по делото доказателства не
се установява ответницата да е собственик или ползвател на процесния
имот. Оспорва се ответницата да е заявявала откриването на партида при ищеца.
Прави се възражение за погасяване по давност на претендираните
с исковата молба суми.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта и по наличието на противоречие с
императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е валидно.
Решението в
обжалваната част по отхвърлените искове за заплащане на цената за услуга дялово
разпределение и лихва за забава върху главницата, представляваща цена за
услугата дялово разпределение е недопустимо и като такова следва да се обезсили
и производството по делото по исковете в тази част следва да се прекрати. В
случая със заповедта по чл. 410 от ГПК не са присъдени на заявителя суми,
представляващи цена за услуга дялово разпределение и лихва за забава върху
главницата, представляваща цена за услугата дялово разпределение на енергията.
Заповедта изрично сочи основанието на задълженията - потребена
стойност на топлинна енергия и лихва за забава, поради което и само на такова
основание е допустим установителния иск по чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК. Релевантно при преценката за допустимост
на иска е заповедта за изпълнение, а не заявлението за издаването на такава
заповед. Това е така, защото заявлението не се връчва на длъжника и на него не
е дадена възможност да признае или оспори вземанията, посочени в него. На
длъжника се връчва заповедта за изпълнение, като именно тя очертава претенцията
към него и съответно очертава рамките на спорния предмет по делото. В
конкретния случай със заповедта за изпълнение не е разпоредено
плащане на суми за цена за услуга дялово разпределение и лихва за забава върху
главницата, представляваща цена за услугата дялово разпределение на енергия,
поради което иска за тази сума е недопустим, респективно постановеното по този
иск решение на СРС е недопустимо и следва да се обезсили в тази му част, а производството
по иска за възнаграждение за дялово разпределение следва да се прекрати. Съдът
не следва да се произнася по заповедта за изпълнение за тези суми, защото иск
за такива не е допустим и в правомощие на заповедния съд е да прецени, дали
следва да обезсили заповедта в тази ѝ част.
В останалата
обжалвана част решението е допустимо.
По правилността
на решението в обжалваната част, въззивният съдебен
състав намира следното:
Предявени са
искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 вр. с чл. 124
от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от
Закона за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД – положителен установителен
иск за вземания за плащане на стойност на доставена топлоенергия за битови
нужди, за имот в сграда - етажна
собственост, за обезщетение за забава на плащане на същото, за които е издадена
заповед за изпълнение по реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За уважаване на
предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране
отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните
факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за
доставката на топлинна енергия, в това число и качеството му потребител на
топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния
имот топлинна енергия за исковия период, че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума, поради което и за ответника да е възникнало
валидно и изискуемо задължение за заплащане на процесните
главници, като е изпаднал и в забава за изпълнението му.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ).
Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за
битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора при
публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач)
по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на
топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени
инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради,
се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36
Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването)
със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща към процесния
период. Клиенти на топлинна енергия
за битови нужди могат да
бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения
имот със съгласието на собственика,
респективно носителя на вещното право
на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор
за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за този
имот при публично известните общи условия директно
с топлопреносното предприятие.
В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия
за битови нужди и като страна
по договора за доставка на
топлинна енергия дължи цената ѝ на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето
ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване
по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот – в този смисъл
са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по
тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл.142,
ал.2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите.
Съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните
тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по
реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно урежда кой е
страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота - собственост или вещно право на ползване.
По аргумент от
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. следва и че
потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура
остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат
заплащане на сумата за мощност (В този смисъл решение Nо
210 от 24.02.2006 г. по адм. дело Nо 11361/2005 г. на 5
чл. състав на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ, въвежда
забрана за прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните
тела в имотите си чрез физическото им отделяне от сградната
инсталация, направено от потребител.
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна
енергия. "Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
По отношение на
първата предпоставка за уважаване на предявените искове, а именно, че между
страните по спора са съществували договорни отношения с предмет доставката на
топлинна енергия в процесния имот за претендирания период, в това число и качеството потребител
на топлинна енергия на ответницата по делото, настоящият съдебен състав намира,
че не е проведено пълно и главно доказване на горепосочените обстоятелства от
страна на ищцовото дружество, върху когото тежи доказателствената тежест за установяване на тези
обстоятелства.
От ищцовото дружество е представена по делото молба-декларация
от Д.С.С., ЕГН **********,*** от дата 10.02.1998 г.,
с което е отправена към ищцовото дружество молба да
бъде открита партида на горепосочения адрес.
С отговора на
исковата молба е оспорено обстоятелството ответницата да е заявявала
откриването на партида при ищеца, във връзка с което е направено искане на
основание чл. 183 ГПК да бъде задължен ищеца да представи в оригинал Заявление
за откриване на партида от 10.02.1998 г., като са изложени твърдения, че такъв
документ не съществува в оригинал.
Във връзка с
направените в отговора на исковата молба оспорвания и искания и с определение №
550574/30.11.2018 г. първоинстанционният съд е
задължил ищеца на основание чл. 183 ГПК да представи в оригинал в първото по
делото открито заседание Молба – декларация от 10.02.1998 г. от Д.С.С., като е указал на ищеца неблагоприятните последици от
неизпълнение на това задължение, а именно, че при непредставяне на документа в
оригинал, приложеното към исковата молба заверено копие ще бъде изключено от
доказателствата по делото.
В проведеното на
21.02.2019 г. първо открито съдебно заседание по гр. дело № 65557/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 173 състав ищцовото дружество се е
представлявало от юрисконсулт с представено по делото пълномощно, които във
връзка със задължението да представи в
оригинал в първото по делото открито заседание Молба – декларация от 10.02.1998
г. от Д.С.С. заявил, че същия документ не е необходим
за доказване качеството потребител на топлинна енергия на ответницата с оглед
разпоредбите на ЗЕ, като същевременно посочва, че не представя оригинала на
документа, тъй като юрисконсултите в дружеството нямат мандат за това.
Във връзка с
изявленията на процесуалния представител на ищцовото
дружество и с оглед неизпълнение на указанията дадени с определение №
550574/30.11.2018 г. първоинстанционният съд е
постановил определение, с което е изключил от доказателствата по делото
приложената на л. 8 от делото на СРС молба-декларация от 10.02.1998 г., поради
което настоящият съдебен състав не може да ползва същия при постановяване на
решението си.
По делото е
прието съобщение РВЕ16-ТД26-1445/1/15.07.2016 г. на Столична община, район
„Възраждане“ до Т.С. ЕАД, в което е посочено, че с договор от 16.12.1986 г. на
Столичен Народен Съвет, Димитровски РНС, Управление „Финанси“ – Направление
„Държавни имоти“ за продажба на държавен имот по реда на Наредбата за държавни
имоти, Д.С.С. и Т.И.С.закупили апартамент № 21 със
застроена площ от 100,39 кв.м., находящ се в комплекс
„******, ет. 6.
Преценката на горепосочения
документ налага извод, че същия не представляват годно доказателство, чрез което
да може да се установи, че правото на собственост върху процесния
недвижим имот е принадлежало на ответницата, поради което само въз основа на този
документ, без да са представени никакви други доказателства за обстоятелството,
че ответницата е била собственик или позлзвател на процесния имот през процесния
период, не може да се направи извод, че същата е имала качеството потребител на
топлинна енергия.
Предвид горното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
частта, с която са отхвърлени предявените от Т.С. ЕАД против Д.С.С. искове с правно основание чл. 422 вр.
с чл. 415, ал.2 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона за
енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД за
признаване на установено спрямо ответницата, че същата дължи на Т.С. ЕАД суми,
както следва: сумата от 1488,96 лева, представляваща главница за доставена и
незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр. София, ж.к. „********, аб. № 195473 и сумата от
125,28 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за доставена и
незаплатена топлинна енергия за периода 15.09.2014 г. – 28.09.2016 г.
По отношение на разноските:
При този изход
на спора право на разноски в производството пред СГС има въззиваемата
страна. От името на същата е направено своевременно искане за присъждането на
разноски в производството пред СГС, като са представени и доказателства за
действителното им извършване, а именно за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лева, за предоставена правна защита и съдействие в производството
пред СГС.
С молба от
05.12.2019 г. от името на въззивника Т.С. ЕАД е
направено възражение за прекомерност на претендираното
от насрещната страна в производството адвокатско възнаграждение, което
настоящият съдебен състав намира за неоснователно, поради следните съображения:
претендираното от въззиваемата
адвокатско възнаграждение за предоставена правна защита и съдействие в
настоящото производство е съобразено с характера на производството и с правната
му и фактическа сложност, като само обстоятелството, че е по-високо от
минималния размер по Наредбата за минимални адвокатски възнаграждения, не може
да обоснове извод, че същото е прекомерно. Наредбата посочва само минималните
размери, но не въвежда ограничение за уговаряне на възнаграждението в по-голям
размер. Всяка страна по делото е свободна да организира защитата си по начин,
който е приела, че съответства на интересите ѝ и на възможностите
ѝ, като на страна по делото не следва да се откаже възможността да избере
да бъде представлявана и защитавана от адвокат, определил цената на
извършваната от него работа над минималните размери по Наредбата. При
произнасяне от съда по възражение за прекомерност на възнаграждението за
адвокат съдът се намесва само в отношенията между страните по делото в частта
за разпределяне на отговорността за разноски. Произнасянето на съда по реда на
чл. 78, ал. 5 от ГПК не е от естество да промени отношенията между страната и
нейния адвокат. 3а да се уважи възражение за прекомерност на адвокатско
възнаграждение, следва уговореното възнаграждение да е в такъв размер, който да
обоснове извод, че е налице несъответствие между този размер от една страна и
от друга страна - сложност на делото и на цената по исковете, до степен такава,
че възлагане на тези разноски в тежест на насрещна страна да е необосновано и
да противоречи на добрите нрави и принципа на добросъвестност. При така
възприетото и като съобрази сложността на делото и осъщественото от
процесуалния представител на въззиваемата процесуално
поведение в производството пред СГС, изразяващо се не само в подаване на
отговор на въззивна жалба, но и в участие в
проведеното по делото открито съдебно заседание, то съдът приема че претендираното от въззиваемата
възнаграждение за адвокат в размер от 400 лева не е прекомерно и възражението
на въззивника за същото е неоснователно.
Предвид горното
и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК „Т.С.“
ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** Б следва да бъде
осъдено да заплати в полза на Д.С.С., ЕГН **********,
със съдебен адрес: *** сумата от 400 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение в производството пред СГС.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 117181/16.05.2019г.
постановено по гр.д.№ 65557/2018г. по описа на Софийски районен съд, 173-ти
състав в частта, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление *** Б против Д.С.С.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: *** искове с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 вр. с чл. 124
от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от
Закона за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД за признаване на установено спрямо Д.С.С., че
същата дължи в полза на Т.С. ЕАД сумата от 23,22 лева - главница, представляваща
стойността на услуга дялово разпределение за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016
г. за топлоснабден имот, представляващ ап. 21, находящ се в гр. София, ж.к. „***********, аб. № 195473 и сумата от 3,92 лева, представляваща лихва за
забава върху главницата за дялово разпределение за периода 15.09.2014 г. –
28.09.2016 г. – за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело № 56763/2016 г. по описа на
Софийския районен съд, ГО, 173 състав, И ПРЕКРАТЯВА като недопустимо
производството по исковете в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 117181/16.05.2019 г.
постановено по гр.д. № 65557/2018г. по описа на Софийски районен съд, 173-ти
състав, в останалите му обжалвани части.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление *** Б да заплати в
полза на Д.С.С., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***
на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК сумата от 400
лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството
пред СГС.
Решението е
постановено при участие на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.