Р Е Ш Е Н И Е
№3368 12.08.2019 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на двадесети
май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря: Малина Петрова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 2224 по
описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с
искова молба от М.К.Д., ЕГН ********** против „Бърз кредит” ЕООД, ЕИК
*********, с която са предявени обективно съединени искове – установителен и
осъдителен с правна квалификация по чл.26,
ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19, чл.21, чл.33 ЗПК и чл.55,
ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните възникнало облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит №***************., което било недействително на
основание чл. 22 ЗПК. ОУ не били подписани от потребителя; не било ясно по
какъв начин е изчислен размерът на възн. лихва; липсвало посочване на общата
дължима сума; не бил ясен ГПР в лева; нямало съответствие между сумите в
погасителния план и тези, описани в договора; нямало яснота как се разпределя
начислената такса спрямо всяка вноска и как се погасяват задълженията с
плащането им. Нарушени били изискванията на чл. 11, ал.1, т.9, т.10, т.11 и
ал.2.
Стойността на договора била общо 2743,52 лева, от която, поради
недействителността му, се дължало връщане само на предоставения кредит от 1250
лева. Тъй като ищецът платил същата, разликата от 1493,52 лева се явявала
недължима.
Предвид изложеното се моли за уважаване на исковете и признаване за
установено в отношенията между страните, че - договорът за потребителски кредит
е изцяло недействителен, както и осъждане на ответника да плати сумата от 1493,52 лева, получена без
основание, поради недействителността, ведно със законната лихва, считано от
постъпване на исковата молба в съда – 06.02.2019 г. до окончателното
погасяване. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
исковете.
Признава
наличието на дог. правоотношение, предоставяне на сумата и плащане от страна на
ищеца на пълната твърдяна от 2743,52 лева.
ОУ били
подписани от потребителя; размерът на възн. лихва бил ясно посочен, а лихвеният
процент – фиксиран. Глобалната сума била посочена в част 2, т.6 на стандартния
европейски формуляр – приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 ЗПК, подписан от ищеца,
както и в погасителния план. Формулярът бил изготвен индивидуално и давал ясна
преддоговорна информация. При изписването размера на дължимата такса в договора
била допусната техническа грешка, но това не ощетявало правата на потребителя,
т.к. в преддоговорната информация и погасителния план, тя била ясно посочена
като компонент от общия дълг в размер на 978,20 лева. Размерът и методиката на
изчисление на ГПР били посочени в чл.5, ал. 2 от договора. Предвид изложеното,
сочените нарушения на ЗПК не били налице, при което и исковете се явявали
неоснователни. Моли се за отхвърлянето им. Претендират се разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По
установителния иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК:
На основание чл.
153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е възникнало облигационно
правоотношение по договор за потребителски кредит №***************., по който
ищецът е усвоил сумата от 1250 лева и платил на ответника общо 2743,52 лева във
връзка с погасяване на дълга /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 4852/30.04.2019 г.
– л.17-18/.
Съдът приема тези факти за
доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.
Ответникът
е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало
извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В случая, не са спазени редица изисквания. На
първо място, по делото не се представиха ОУ към договора. Нарушено е правилото на
чл. 11, ал. 2 ЗПК, според което – Общите условия са неразделна част от договора
за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора.
Няма данни дали ОУ са били подписани от потребителя, поради което и доколкото
ответникът носи тежестта да докаже този изгоден за себе си факт, искът се явява
основателен. Без значение е обстоятелството, че по заповед на представляващия
дружеството, ОУ и други относими документи били унищожени една година след
погасяването. Това е въпрос на субективна преценка и явно вътрешна организация,
от което действие обаче следват негативни последици за страната, т.к. по
предявен иск като настоящия, ответникът следва да установи всички релевантни и
дължими по закон факти и обстоятелства, чрез които брани правата си. Доколкото
в случая ОУ са унищожени, неблагоприятните последици са за кредитора.
Само изложеното е достатъчно за
уважаване на предявения уст. иск, т.к. се доказа самостоятелно основание за
недействителност по чл. 22 ЗПК.
За пълнота може да се посочи, че и останалите
твърдени от ищеца изисквания на ЗПК са нарушени.
Чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати - условията за прилагането на
лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и
размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/. Във връзка с
условията за прилагане на лихвения процент - липсва уточнение за базата, върху
която се начислява същият – дали върху целия размер на кредита или върху
остатъчната главница. Следователно, не е ясно как е разпределян лихвеният
процент във времето, а оттам - и как е формирана възнаградителната лихва. Неин
конкретен размер не е посочен в
договора. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, в
договора трябва да са посочени условията
/начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено, при което не може
да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия
от кредитора фиксиран размер от 3,45 %. Ето защо, нарушение на императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.
На следващо място, не е спазено
и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Допусканията не са посочени. Няма отразяване и на общата
дължима сума. Нарушенията са видни.
Годишният процент на разходите
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Нарушение е налице и, т.к. в договора
кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият от 50,24 %/. В този порядък следва да
се посочи, че, съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в
договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има
предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия, е недопустимо /в материалноправен смисъл/. Тези съставни
елементи обаче, както бе посочено и по- горе, остават неизвестни, при което се
създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.
Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или
бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на няколко такси и неустойка. От
изложеното не може да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при
формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв
начин е формиран, неясни са както компонентите, така и математическият
алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като
кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс,
задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Отделно,
съгласно чл. 11, ал.1,
т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределението им между различните неизплатени суми, дължими при различни
лихвени проценти за целите на погасяването. В погасителния план са посочени
вноски, дати и размери, но както се посочи не е ясно изобщо как е формирана
лихвата, като същевременно е включена сума за гаранция, чиято дължимост не е предвидена в договора, което
категорично нарушава правата на потребителя. Следователно нарушение и на тази
норма е налице.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9, 10 и 11 и ал. 2 ЗПК, поради което
договорът за кредит е недействителен.
Предявеният иск следва да бъде
уважен като основателен.
По
осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Съгласно
чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи. Ищецът дължи плащане единствено на предоставения
заем от 1250 лева, а доколкото изрично се признава погасяване на разлика от
1493,52 лева, съвпадаща с исковата претенция – тя подлежи на връщане, т.к. е получена
при начална липса на основание. Искът следва да бъде уважен, ведно със
законната лихва от постъпване на ИМ до погасяването, като последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представени са доказателства за
плащане на 169,48 лева – ДТ.
Претендира
се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да
бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал.
2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.2 НМРАВ, възлиза на 526,59 лева, който следва да бъде
присъден лично на пълномощника.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М.К.Д., ЕГН ********** и „Бърз кредит” ЕООД,
ЕИК *********, че сключеният помежду им договор за потребителски кредит №***************.
е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Бърз кредит” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ямбол, ул. „Преслав” №
82 да плати на М.К.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, следните суми: 1493,52 лева /хиляда четиристотин
деветдесет и три лева и петдесет и две стотинки/ - получена без основание сума,
във връзка с недействителен договор за потребителски кредит №***************.,
ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда –
06.02.2019 г. до окончателното погасяване, както и 169,48 лева /сто шестдесет и девет лева и четиридесет и осем
стотинки/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Бърз кредит” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. Ямбол, ул. „Преслав” № 82 на основание чл. 38, ал.2, вр. с
ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адвокат Д.Г.Б.,***, сумата от 526,59 лева /петстотин двадесет и шест лева и петдесет и девет
стотинки/ - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца М.К.Д.
в производството по настоящото гр.д. № 2224/2019 г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Банкова
сметка, ***, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.2/:
IBAN: *** – „Търговска банка Д”.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ