Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 17.10.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Светлана
Атанасова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №6486
по описа за 2017
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.03.2017 год., постановено по гр.дело №51197/2016 год. по
описа на СРС, ГО, 78 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените по реда
на чл. 415, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Ю.Г.К. искове за
признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 347.31 лв.,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.ноември 2013
год. до м.април 2015 год., сумата от 43.85 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 31.12.2013 год. до 08.06.2016
год., сумата от 15.64 лв., представляваща стойност на доставена услуга дялово
разпределение за периода от м.ноември 2013 год. до м.април 2015 год. и сумата
от 1.67 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 31.12.2013 год. до 08.06.2016 год., като ищецът е осъден да
заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по
делото в размер на 500 лв.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца
трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд бил приел, че ответницата не дължи претендираните суми, тъй като не е
потребител на топлинна енергия. Законът изрично давал легална дефиниция на
понятието „потребител на топлинна енергия“ в § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /§ 1, т. 13
ЗЕЕЕ – отм./, като без значение било обстоятелството дали лицето било обитавало
имота, респ. дали било консумирало лично топлинна енергия. Не било необходимо и
доказването на обстоятелството кое лице е държател на имота, респ. кое лице е
потребило реално консумираната за исковия период топлинна енергия за процесния
имот. Безспорно било, че правото на ползване можело да бъде учредено
безвъзмездно, което означавало, че ползвателят няма да заплаща разноските,
свързани с ползването на имота, в т.ч. тези за топлинна енергия. Действащата
закона уредба давала алтернатива задълженията да бъдат търсени както от
собственика на имота, така и от носителя на вещното право на ползване. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по жалбата Ю.Г.К. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено
следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Спорният по
делото въпрос се свежда до съществуването на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия. СГС
намира, че в тази насока от страна на ищеца по делото не е било проведено успешно
доказване, поради следните съображения:
Установено е по
несъмнен начин, че процесния имот е бил топлофициран, както и че сградата –
етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Според разпоредбата
на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ,
бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е
това физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си.
В разглеждания
случай е видно от представения нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот №195, т.І, рег.№2308, дело №174/2004 год., че Г.С.М.и Р.И.М./последната
декларирала, че е титуляр на процесната клиентска партида – видно от списък на
етажните собственици, неразделна част от протокол за проведено Общо събрание на
етажните собственици – л. 25 от първоинстанционното дело/ са продали на
ответницата Ю.Г.К. процесния апартамент №91, находящ се в гр.София, ж.к.“*********,
ет.7, като двамата продавачи са си запазили правото на пожизнено и безвъзмездно
ползване върху имота.
След като Г.С.М.и
Р.И.М.са титуляри на вещното право на ползване /като нито са релевирани
твърдения, нито са ангажирани данни за неговото прекратяване – виж чл. 59 ЗС/,
то въззивният съд приема, че на основание на §1, т.42 от ДР на
ЗЕ и съобразно нормата на чл. 57, ал. 1 ЗС именно между тях и ищеца е
възникнало и съществувало облигационно правоотношение по договор за доставка на
топлинна енергия през исковия период, респ. ищецът не е имал основание да
открива партида на името на ответницата.
Следователно и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, правилно първоинстанционният съд е приел, че претенциите са
неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Ето защо
въззивната жалба следва да се остави без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
Тъй като по
делото липсват данни ответницата по жалбата да е направила реално разноски във
въззивното производство, СГС намира, че няма основания за ангажиране
отговорността на жалбоподателя по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК.
На основание чл. 280,
ал. 2 ГПК настоящето решение е окончателно.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението
от 16.03.2017
год., постановено по гр.дело №51197/2016 год. по описа на СРС, ГО, 78 с-в.
Решението е постановено при участието
на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.” ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/