РЕШЕНИЕ
№ 17973
гр. С., 07.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛАНА Т. П.
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. П. Гражданско дело №
20251110110001 по описа за 2025 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове от Р. Г. Г. срещу „..“ с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225 КТ
и по чл. 226, ал.2 КТ, за отмяна на заповед № ..., с която трудовото му правоотношение е
прекратено; да се възстанови служителят на заемната до уволнението длъжност – „..“ в „..“ и
да се осъди работодателят да му заплати сумата от общо 23 552 лева – обезщетение за
оставане без работа за периода от 09.10.2024г. до 09.04.2025г., ведно със законната лихва от
депозиране на исковата молба -18.02.2025г до окончателното плащане, и сумата от 17 024
лева, представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудова книжка в периода от
09.10.2024г до 18.02.2025г, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба -
18.02.2025г до окончателното плащане.
При условията на евентуалност са предявени искове с правно основание чл. 128, т. 2
КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 9 088 лева, представляващо
дължимо трудово възнаграждение за период от 09.10.2024г. до 18.12.2024г., през което време
ищецът е полагал труд, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба -
18.02.2025г до окончателното плащане и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на
ответника да заплати сумата от 1496.43 лева /при съобразяване на допуснатото изменение
по реда на чл. 214 ГПК в последното по делото съдебно заседание/, представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 9 дни за 2024г., ведно със
законната лихва от депозиране на исковата молба -18.02.2025г до окончателното плащане.
В исковата молба и молба от 04.03.2025г се твърди, че ищецът се е намирал в трудово
1
правоотношение с ответника. Поддържа се, че е дългогодишен служител с множество
научни публикации в престижни издания и с висок резултат от научните атестации. Сочи се,
че между работодателя и синдикалната организация, чийто член е ищеца, в който било
договорено използването на 40 дни платен годише отпуск и заплащането на обезщетение по
чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 7 брутни трудови възнаграждения. Ищецът поддържа, че в
периода от 07.10.2024г до 18.10.2024г. е бил в продължителен отпуск поради временна
неработоспособност, като именно в този период ответникът е издал заповед за прекратяване
на трудовото му правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ– заповед №..г.
Подчертава се, че така издадената заповед е незаконосъобразна, тъй като ищецът е бил в
отпуск поради нетрудоспособност и не е бил предизвестен. Изтъква се, че неправилно е бил
изчислен и неизползвания от него платен годишен отпуск на база 35 дни, при уговорени
съгласно колективния трудов договор – 40 дин. Сочи се, че процесната заповед е била
връчена на ищеца на 18.12.2024г, а самото трудово правоотношение било посочено, че се
прекратява считано от 09.10.2024г. След прекратяване на трудовото правоотношение се
сочи,че ищецът не е успял да започне работа или да се запише в бюрото по труда, тъй като
ответникът незаконосъобразно задържа трудовата му книжка. Изтъква се,че ако се приеме,
че трудовото правоотношение е прекратено на 18.12.2024г. му се дължи заплащане на
трудово възнаграждение за полага от него труд в периода от 09.10.2024г. до 18.12.2024г.
Моли се исковете да бъдат уважени, като в негова полза се присъдят и сторените по делото
разноски.
Ответникът в срока за отговор по чл. 131 ГПК оспорва предявените искове, като счита
същите за неоснователни. Не се оспорва наличието на трудово правоотношение с ищеца
съгласно сключен трудов договор №., като подчертава, че работодателят има право да
прекрати на основание чл. 328, ал.1, т. 10 КТ трудовото правоотношение едностранно с
предизвестие при придобИ.е на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Сочи се, че
във връзка с неспазване на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение,
на ищеца е било заплатено обезщетение. Изтъква се, че ищецът не е уведомил работодателя
си, че ползва отпуск поради временна неработоспособност и не е представил болничен лист
за това в законоустановения срок. Подчертава се, че в случая не е налице хипотеза на защита
по чл. 333 КТ, тъй като прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 328,
ал.1, т. 10 КТ не попада в обхвата на тази защита. От името на ответника се посочва и че
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск е правилно изчислено като е
съобразена дата на прекратяване на трудовото правоотношение 09.10.2024г., а не датата на
която е връчена заповедта. Изтъква се, че многократно са правени опити да бъде връчена
заповедта на ищеца, но същият не се е явил на работа. Поддържа се, че в периода от
09.10.2024г до 18.12.2024г ищецът не е полагал труд, поради което не му се дължи и трудово
възнаграждение. По така изложените доводи моли за отхвърляне на предявените искове.
Претендира разноски.
Производството по делото е било прекратено частично с влязло в сила определение
№ .г по отношение на предявените от ищеца искове за осъждане на ответника да му заплати
2
на основание чл. 226 КТ сумата от по 128 лева на ден, представляващо обезщетение за
незаконосъобразно задържане на трудова книжка от датата на подаване на исковата молба –
18.02.2025г до връщане на трудовата книжка, предявени като главен иск и като евентуален
иск. Производството е прекратено и по предявения при условията на евентуалност иск по
чл. 226, ал. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати сумата от 8 064 лева, представляваща
обезщетение за задържане на трудова книжка в периода от 18.12.2024г. до 18.02.2025г.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Страните в настоящото производство не спорят, че между ищеца и ответника е
съществувало валидно трудово правоотношение и че ищецът е заемал длъжността „..“ в „..“.
Това обстоятелство се потвърждава от приетото по делото допълнително споразумения №.г
към трудов договор /л.22 от делото/, с което е уговорено ползването на 40 дни платен
годишен отпуск и считано от 01.04.2024г е променено трудовото възнаграждение на ищеца
на 2516 лева – основно трудово възнаграждение и 52 % - за придобит трудов стаж и
професионален опит. В същото споразумение е посочен и адреса на ищеца, който е
идентичен с посочения от него в настоящото производство.
По делото е представена и препис от колективен трудов договор от 11.11.2024г. /л.39-45
от делото/, сключен между ръководството на ответника и няколко синдикални организации,
сред които и . „.“. Колективният трудов договор е сключен на основание чл. 51а КТ и
браншови колективен трудов договор за . /./ от 11.01.2024г. В така подписания колективен
трудов договор е уговорено в чл. 3, че клаузите му влизат в сила от датата на подписването
му, като в чл. 38, ал. 1 от . е изрично предвидено, че размерът на платения годишен отпуск
на работещи в ., придобили осеммесечен трудов стаж по едно или няколко трудови
правоотношения за служители на длъжност „.. и главен ..“ е 40 работни дни.
Ищеца е представил като доказателство и удостоверение от 05.06.2025г, издадено от .
към КТ „.“ /л. 127 от делото/, съгласно което ищецът Р. Г. е членувал в синдикалната
организация на КТ „.“ към . „.р.С. за периода от м.01.1992г до м.10.2024г.
По делото е представена и заповед № ..г., издадена от директора на „..“ /л.7 от делото/, в
която е посочено, че на основание чл. 328, ал.1, т. 10 от КТ при придобИ.е на право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 09.10.2024г. се прекратява трудовото
правоотношение на умен Г. Г.. В заповедта е указано, че на ищеца следва да бъдат заплатени
обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 32 . в размер брутното трудово възнаграждение на
ищеца за 7 месеца, обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на брутното трудово
възнаграждение на ищеца за един месец за неспазено предизвестие и по чл. 224, ал. 1 КТ –
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в общ размер на 104 дни, от които за
2009г. – 56 дни, за 2023г – 18 дни и за 2024г. – 30 дни. Върху заповедта е .равено
отбелязване, че заповедта е връчена на ищеца срещу подпис на 18.12.2024г.
По делото е представено и сведение от 09.04.2025г., в което е посочено, че подписалите
го лица са станали свидетели на това, че ищецът е бил търсен по телефона за да бъде
3
уведомен и да му бъде връчена заповедта за прекратяване, но същият не е отговорил и не е
върнал обаждане.
Между страните не се спори, че така определените обезщетения в заповед № ..г са били
заплатени от ответника на ищеца, в това число и обезщетение за неизползване на 30 дни
платен годишен отпуск за 2024г, което обстоятелство е отделено за безспорно още с доклада
по делото. Тези факти се потвърждават и от представеното от ответника платежно
нареждане от 28.10.2024г. /л.51 от делото/,от което е видно, че на посочената дата
работодателят е превел по сметка на ищеца сумата от 43 040.92 лева с посочено основание
за плащането обезщетение пенсиониране, както и от дневен отчет извлечение за 29.10.2024г
от счетоводството на ответника /л.52 от делото/. Обстоятелството, че тази сума касае
именно обезщетенията посочени в процесната заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение се установяват и от приложен фиш за м.10.2024г на Р. Г. /л23 от делото и л.
50 от делото/, в който е посочено, че се начисляват суми както за обезщетение по чл. 222, ал.
3 КТ и чл. 32 ., така и обезщетение по чл. 224 КТ за 104 дни неизползван платен годишен
отпуск. Не се спори и, че на ищеца е било заплатено трудово възнаграждение за полагания
от него труд до 09.10.2024г.
Приети като доказателства са и удостоверения издадени от . и от ., като съгласно
удостоверението изх.№ ./11.06.2025г. на . /л.174 от делото/ за ищеца Р. Г. е било подадено по
електронен път уведомление по чл. 62, ал.5 КТ за прекратяване на трудово правоотношение
на 09.10.2024г. Съгласно удостоверение с изх.№ ./22.05.2025г. на . /л.175 от делото/ няма
данни за подадено уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ и по чл. 5, ал. 4 ..
По делото като доказателства са приети и два болнични листа /л.8 и 9, съответно л. 48-49
от делото/, а именно болничен лист № . от 07.10.2024г, с който е определено ползването на 5
дневен отпуск за временната неработоспособност за периода от 07.10.2024гдо 11.10.2024г., и
болничен лист № . от 15.10.2024г., с които е определено ползването на още 7 дневен отпуск
за временната неработоспособност за периода от 12.10.2024гдо 18.10.2024г. Върху
представените от работодателя-ответник екземпляри на болничните листове са поставени
входящи номера, като за издадения на 07.10.2024г болничен лист е поставен вх.№
./15.10.2024г., а за издаденият на 15.10.2024г – вх. № .г.
Като доказателства относно датата на входиране на процесните два болнични листа по
делото е представен и препис от Регистър на представените документи при осигурителя за
изчисляване и изплащане на парични обезщетения от . /л.46-47 от делото/. Видно от
представения регистър, без наличие на зачерквания и поправки в него, под . е вписан
болничен лист № . от 07.10.2024г, издаден на ищеца Р. Г., като в графа дата на представяне е
отбелязана датата 15.10.2024г. Преди вписването на този болничен лист в регистъра има
.равени и други вписвания на представени болнични листове с дати от 07.10.2024г до
14.10.2024г, като е спазена поредността на датите. В регистъра е вписан и вторият
представен от ищеца болничен лист - . от 15.10.2024г, като за него в графа дата на
представяне е посочена – 21.10.2024г.
По делото е приет и препис от Регистър на трудовите книжки, които се съхраняват при
4
работодателя /л.92-112 от делото/ и препис от две трудови книжки на ищеца с № 151 /л.150-
156 от делото/, като в съдебно заседание от ответника е изрично признато обстоятелството,
че трудовата книжка на ищеца е в негово държане и след образуване на настоящото
производство са предприети действия по връщането и.
Като доказателства по делото са приети и баджа на името на инж. Р. Г. от . „.“ и
удостоверение на името на ищеца за участие в конференция „..“, проведена между 5 и 6
декември 2024г.
По делото е изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която
брутното трудово възнаграждение на ищеца за последния пълен отработен месец –
м.07.2024г. е в размер на 2606.80 лева съобразно чл. 228, ал. 1 КТ. Предвид това вещото лице
е изчислило, че възнаграждението на ищеца по чл. 225, ал. 1 КТ за период от 6 месеца е в
размер на 15640.80 лева за периода от 09.10.2024г. до 09.04.2025г. Експертът е представил и
втори вариант на изчисленията си относно брутния размер на трудовото възнаграждение на
ищеца при съобразяване на подписаното на 01.10.2024г. допълнително споразумение към
трудовия му договор, с което със задна дата е увеличено възнаграждението. В този случай
вещото лице е посочило, че размерът на брутното трудово възнаграждение 3824.32 лева,
като съответно за шест месеца обезщетението по чл. 225, ал.1 КТ би било в размер на
22 945.92 лева. Изчислен е и размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца за
периода от 09.10.2024г. до 18.12.2024г. – 7937.43 лева, като е съобразено ползването на
отпуск за временна неработоспособност и увеличението на размера на трудовото
възнаграждение с подписаното допълнително споразумение. При изчисляване на размера на
обезщетението по чл. 226, ал. 2, вр. ал. 3 КТ експертът е представил отново два варианта
при съобразяване на увеличението със задната дата и без съобразяването му. Предвид това
вещото лице е посочило, че при незаконно задържане на трудовата книжка за 23 работни дни
е в размер на 113.34 лева без съобразяване на увеличението или 166.27 лева при
съобразяване на увеличението. В експертизата е .равено и изчисление на размера на
неизползвания от ищеца платен годишен отпуск за 2024г. при прилагане на уговорката в . за
40 дни и при приемане, че трудовото правоотношение е прекратено на 18.12.2024г. В този
случай вещото лице е уточнило, че общи размер на неизползвания от ищеца до 18.12.2024г.
платен годишен отпуск за 2024г. би бил 39 дни, а на него е било начислено и заплатено
обезщетение за неизползване на 30 дни платен отпуск за 2024г. Предвид това е дадено
заключение, че размерът на обезщетението по чл. 224 КТ за неизползвани 9 дни отпуск би
бил 1020.06 лева без съобразяване на увеличението на възнаграждението със задна дата или
1496.43 лева при съобразяване на увеличението със задна дата.
Настоящият състав кредитира изцяло заключението на вещото лице по реда на чл. 202 от
ГПК, като изготвено от експерти с необходимите професионални знания и квалификация,
въз основа на събраните по делото доказателства.
По делото са разпитани и двама свидетели по искане на ищеца – Ц. Г. Г. и Д. М.М..
В показанията си свидетелката М. посочва, че работи при ответника от м.09.2021г на
длъжност „.“, като в задълженията и е включено оформянето на трудови договори, изготвяне
5
на споразумения, на заповеди за прекратяване на трудови правоотношения и т.н, като в
допълнение отговаряла и за въпроси свързани с отпуските. Свидетелката заявява, че ищецът
е бил уведомен от нея лично, че предстои да бъде прекратено трудовото му правоотношение
и поради това в началото на месец октомври 2024г. е донесъл трудовата си книжка.
Подчертава, че самият ищеца е знаел, че навършва възраст за пенсиониране. Въз връзка с
това свидетелката подчертава, че е предала на ищеца обходен лист, в който било посочено,
че следва да събере определени подписи и след прекратяване на правоотношението му и
предаване на този лист, е щяла да му върне трудовата книжка. М. е категорично, че ищецът
не и е предал такъв лист, което било и причината да не му върнат трудовата книжка. Същата
свидетелства, че след издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение
ищецът е бил търсен по телефона, но не е отговарял. Свидетелката посочва, че в периода от
07 до 21 октомври е отсъствала, и именно тогава ищецът лично е предал на нейна колежка
болнични листове, като на това негово посещение между 15 и 16 октомври 2024г колежката
на М. е поискала от ищеца да подпише заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение. Свидетелката подчертава, че на 18.12.2024г. ищецът е дошъл без
предупреждение в „.“ и е подписал заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение.
М. твърди, че не знае дали след 09.10.2024г до 18.12.2024г. ищецът е идвал на работа.
Свидетелката Г. заявява пред съда, че също е служител на ответника на длъжност „..“ и е
работила с ищеца в един и същи отдел, въпреки че работата им се различавала. Същата
посочва, че е виждала Г. в края на 2024г. в ., но не може да посочи точна дата. Подчертава
обаче, че при влизане в . служителите се чекират. Спомня си, че го е видяла декември месец
2024г на една конференция. Във връзка с това свидетелката разяснява, че за да присъства
ищецът на конференцията, същият следва да е бил включен в предварителна заявка, но не
знае дали преките ръководител на . знаят кои лица са включени в заявките. За конкретната
конференция през месец декември 2024г. свидетелката посочва, че ищецът Г. не е изнасял
доклад, нито е вземал участие, а просто е присъствал. Г. свидетелства, че служителите в .
изготвят отчети на шест месеца и на една година за извършената работа, но не е
регламентирано това да се случва само в работно време или извън работно време.
Настоящият състав намира, че показанията на двете свидетелки следва да бъдат
кредитирани, доколкото същите последователни, логични и непротиворечиви. По отношение
на същите следва да се посочи, че доколкото са служители на ответното дружество, техните
показания се преценяват по реда на чл. 172 ГПК. По приложението на чл. 172 ГПК има
непротиворечива практика на ., обективирана в решение по гр.д. № 3244/2016г., IV ГО /с
цитирани в него решения на ., постановени по реда на чл. 290 ГПК/, според която съдът е
длъжен да извърши преценка за обективността на показанията на заинтересовани от изхода
на делото лица и доколко поведението на свидетелите и данните по делото изключват
заинтересоваността им да е повлияла на достоверността на показанията им; съдът не е
длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но трябва да аргументира защо ги
кредитира, или защо ги отхвърля и съответно какво приема за установено по отношение на
правнорелевантните факти. Както се посочва изрично и в постановеното решение №
6
159/22.02.2016г. по т.д. № 1871/2014г. на ., не съществува ограничение по отношение на една
или друга категория лица, които е допустимо да бъдат разпитани като свидетели, с
изключение на тези, имащи качеството на страна в процеса, на съдия или на повереник на
страната по същото дело. Дори и да са заинтересовани от изхода на спора лица, съдът не
може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на
свидетеля само на това основание, а е задължен да прецени достоверността им чрез
цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Нещо повече, съдебното решение
може да бъде основано и само на показанията на лицата по чл. 172 ГПК, ако съдът, след
преценката им, е убеден, че те са достоверни и изложи мотиви защо им дава вяра и в коя
част. В последователната си практика . поддържа разбирането, че преценявайки данните за
заинтересованост на свидетелите по правилото на чл. 172 ГПК съдът може да приеме, че
макар и заинтересован, свидетелят е възприел вярно релевантните за възникналия правен
спор факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а друг свидетел, който няма
данни да е заинтересован, да е възприел фактите погрешно, да не е способен да ги
възпроизведе в показанията си, или да ги възпроизвежда недостоверно. При съобразяване на
горното съдът намира, че заявеното от двете свидетелки кореспондира със събраните по
делото доказателства, като не е налице индикация същите да са заинтересовани от изхода на
спора.
При така установеното от фактическа страна Софийски районен съд намира от
правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 от КТ:
От представената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение се установява,
че същото е прекратено на основание чл. 328, ал.1, т. 10 от КТ – при придобИ.е право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст. Твърденията за незаконност на уволнението,
очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна
защита с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, са свързани в настоящия
случай с това, че заповедта е издадена през времето, в което ищецът е ползвал отпуск за
временна неработоспособност и за това, че в нея е вписано, че трудовото правоотношение се
прекратява считано от 09.10.2024г., а всъщност заповедта е връчена на 18.12.2024г.
За да бъде прието, че уволнението е извършено законосъобразно следва при условие на
пълно и главно доказване да бъде установено наличието на две кумулативно дадени
елемента, а именно че ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,
както и че правото на прекратяване на правоотношението е надлежно упражнено. В този
смисъл и константната съдебно практика, обективирана в решение № 712/21.12.2010г по
гр.д.№ 1132/2009г. на ., IV г.о, решение № 220/16.01.2019г по гр.д.№ 313/2018г. на ., III г.о.
По отношение на първата посочена предпоставка за прекратяване на трудовото
правоотношение на соченото основание между страните не съществува спор, че към датата
на издаване на заповедта ищецът Г. е придобил необходимите осигурителен стаж и възраст.
Спорен обаче остава въпросът досежно това дали ответникът е упражнил надлежно правото
си да прекрати трудовото правоотношение на ищеца.
7
Съгласно чл. 328, ал. 1 КТ правото да се прекрати трудовото правоотношение в някоя от
предвидените в тази разпоредба хипотези се упражнява от работодателя като бъде отправено
писмено предизвестие до работника. Няма пречка обаче работодателят да предпочете да не
спази срока на предизвестието, а вместо това да заплати възнаграждение по чл. 220 КТ за
неспазено предизвестие. Именно такъв е и разглежданият случай, при който ответникът е
прекратил трудовото правоотношение на ищеца без да спази предизвестието, като вместо
това е указал да бъде заплатено обезщетение по чл. 220 КТ. Спорен обаче е въпроса дали
обстоятелството, че заповедта е издадена на 09.10.2024г., когато ищецът е ползвал отпуск
поради временна неработоспособност за период от 07.10.2024г до 18.10.2024г, води до
незаконосъобразност на процесната заповед. Във връзка с това следва да се отбележи, че
ползването на отпуск, от какъвто и да е характер, е предвидено като основание за
приложение на закрила при уволнение по аргумент от чл. 333, ал.1, т. 4 КТ и само в тази
хипотеза може да доведе до незаконосъобразност на издадената заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение. Съгласно чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ е налице закрила при уволнение,
в случая че служителят е започнал да ползва разрешен му отпуск. Тази закрила обаче
съгласно чл. 333, ал. 1 КТ се ползва само в случаите по чл. 328, ал.1, т. 2, т.3, т. 5 и т. 11 и чл.
330, ал. 2 т. 6 КТ, т.е извън прекратяване на трудово правоотношение на някое от
изчерпателно изброените основания закрилата на чл.333 КТ е неприложима. Следователно
при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал.1, т. 10 КТ, каквато
е хипотезата на ищеца, е ирелевантно дали заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение е издадена през времето, в което служителят ползва отпуск за временна
неработоспособност. Извън предвидените в чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ случаи ползването или не
отпуск от служителя по време на издаване/връчване на заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение предвид чл.333, ал. 7 КТ/, не може да обоснове само по себе си
незаконосъобразност на уволнението, съответно неговата отмяна. В този смисъл и решение
№ 1299/22.06.2005г. по гр.д.№ 832/2003г на ., III г.о.
Вторият спорен въпрос относно законосъобразността на заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение на ищеца касае момента, от който правоотношение се счита
прекратено – дали това е посочената в заповедта дата 09.10.2024г. или датата на връчване на
заповедта – 18.12.2024г. и съответно това несъответствие в датите може ли да повлияе на
законосъобразността на процесната заповед.
За да се установи на първо място момента, от който се счита прекратено трудовото
правоотношение на ищеца, следва да се съобрази разпоредбата на чл. 335 КТ. Съгласно
цитираната норма трудовият договор се прекратява писмено /чл.335, ал. 1 КТ/, като
трудовият договор се прекратява при прекратяване с предизвестие – с изтичане на срока на
предизвестието /чл.335, ал.2, т.1 КТ/, при неспазване на срока на предизвестието – с
изтичане на съответната част от срока на предизвестието /чл.335, ал.2, т.2 КТ/и при
прекратяване без предизвестие – от момента на получаване на изявлението за прекратяване
/чл.335, ал.2, т.3 КТ/. Както беше посочено по-горе основанието, на което е прекратено
трудовото правоотношение на ищеца – чл. 328, ал.1, т. 10 КТ предполага прекратяване с
8
предизвестие. Следователно по отношение на момента на прекратяване на трудовото
правоотношение на ищеца е приложима нормата на чл. 335, ал.2, т. 2 КТ. Неспазването на
срока на предизвестието означава, че някоя от страните по трудовото правоотношение
решава да не изчака неговото изтичане, а желае то да бъде прекратено преди този момент. В
случай че предизвестие по силата на закона се дължи, но страната заяви, че не желае срокът
да бъде спазен изобщо, то трудовото правоотношение се прекратява в момента на
достигане на изявлението до другата страна, или в момента, който страната е
определила като дата на прекратяване на трудовото правоотношение и страната дължи
заплащане на обезщетение по чл. 220 КТ. В този смисъл е и константната съдебна практика
обективирана в решение № 873/18.01.2011г. по гр.д. №1757/2009г на ., IV г.о., решение №
377/23.10.2013г. по гр.д..6/2013г на ., IV г.о.
В настоящата хипотеза заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е била
връчена на ищеца на 18.12.2024г., като в самата заповед е посочена дата на прекратяване на
трудовото правоотношение – „считано от 09.10.2024г“, т.е датата сочена в заповедта е по-
ранна от датата на връчване. При този случай ако се приеме, че при връчена заповед на
18.12.2024г. трудовото правоотношение е прекратено на 09.10.2024г. съгласно текста на
заповедта, би означавало да се допусне ретроактивно действие на тази заповед, а подобно
нещо е недопустимо./в този смисъл решение № 573/30.10.2009г. по гр.д.№ 5163/2008 на ., II
г.о./ Най-ранният момент, от който заповедта може да породи действието си, е момента на
връчването и. Ето защо настоящият състав приема, че процесната заповед за прекратяване
на трудовото правоотношение на ищеца е породила действието си при получаването си на
18.12.2024г., тъй като правният ефект на прекратяването настъпва, когато писменото
изявление на прекратяващия договора е достигнало до насрещната страна, т.е. съобразно
общите правила на ЗЗД за пораждане на правно действие на изявленията на страните по
договора. С достигане на изявлението до служителя, работодателят е изпълнил
задължението си за връчване на заповедта за прекратяване на трудовия договор и тя е
породила правно действие. Доказването на този факт е в тежест на работодателя и може да
стане с всички допустими доказателствени средства, включително със свидетелски
показания, установяващи узнаването на заповедта от работника или служителя.
Разпоредбата на чл. 335, ал. 2 КТ не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в
зависимост от това, дали фактически е налице основанието за прекратяване. Връчването на
заповедта за уволнение, автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение,
независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение. В този
смисъл и решение № 332/03.11.2014 г. по гр. д. № 1350/2014 г., IV г. о., решение №
203/30.05.2011 г. по гр. д. № 832/2010 г., III г. о., решение .2/05.02.2010 г. по гр. д. №
2356/2008 г., IV г. о., решение № 39/27.02.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г., III г. о., решение №
49/15.03.2018 г. по гр. д. № 2837/2017 г., IV г. о., определение №.50695/04.10.2022г по гр.д.№
1037/2022г на ., III г.о./
Следва да се отбележи, че ответникът, който носи доказателствената тежест да установи
кога е връчена заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не е ангажирал
9
доказателства, че заповедта е била връчена на ищеца в по-ранен момент,т.е преди
18.12.2024г. От показанията на свидетелката М. става ясно, че тя още преди издаването на
заповедта е уведомила ищеца, че предстои издаването на такава заповед и за това той е
предал трудовата си книжка, но това уведомяване е било извършено преди издаването на
процесната заповед. В действителност в молба от 29.05.2025г. ищецът сам признава, че е бил
уведомен на 09.10.2024г., че такава заповед е изготвена, но че още не е подписана от
работодателя. Следователно и това негово изявление не може да се цени като признание на
неизгоден факт за по-ранното узнаване на заповедта от ищеца по реда на чл. 175 ГПК, тъй
като докато заповедта не бъде подписана от работодателя, същата не може да породи правно
действие. На следващо място, съдът съобрази, че свидетелката М. в показанията си заявява,
че е разбрала от своя колежка, че е когато Г. е донесъл болничния си на 15-16.10.2024г.,
колежката и е искала той да подпише заповедта за прекратяване. Така заявеното обаче от
свидетелката не представлява възприета пряко от нея случка, а изявление на друго лице,
което не се подкрепя от другите събрани по делото доказателства. Обстоятелствата, че
ищецът е бил търсен многократно по телефона и не е отговарял или връщал обаждане, в
каквато насока на показанията на свидетелката М., също не могат да се приемат като
доказателства, че заповедта е била връчена на ищеца на по-ранна дата.
Изплащането на дължимите съгласно заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение обезщетение по банкова сметка на ищеца също не представлява
уведомяване на същия за издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение.
За работодателя е била налице възможност да връчи по надлежния ред заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение писмено, като я изпрати по куриер на известния
адрес на ищеца, който самият работодател е вписал в подписаното дни преди издавеното за
процесната заповед за изпълнение допълнително споразумение към трудовия договор от
01.10.2024г.
Въпреки приетото от съда, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е
породила действието си на 18.12.2024г., следва да се посочи че определянето на момента, от
който заповедта за прекратяване е произвела действието си и трудовото правоотношение е
било прекратено, няма отношение към законосъобразността на уволнението и наличието на
предпоставките по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ., посочени като основание за издаването на
заповедта. Определянето на датата, от която заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение е произвела действие и трудовото правоотношение реално е прекратено, не
прави самото уволнение незаконно.
Ето защо Софийски районен съд намира, че предявеният от ищеца иск по чл. 344, ал.1, т.
1 КТ следва да бъде отхвърлен.
Досежно искът по чл. 344, ал. 1, т.2 от КТ:
Съгласно разясненията дадени в Тълкувателно решение № 2/23.10.2012г. по тълк.д. №
2/2012г. на ОСГК на . искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ е конститутивен и с него се
упражнява субективното преобразуващо право да се възстанови съществуването на
трудовото правоотношение между работника или служителя и работодателя. Това право на
10
работника или служителя възниква от незаконното уволнение и то предпоставя
признаването му за незаконно и неговата отмяна, но също така и съществуването към
момента на постановяване на решението на материалното субективно преобразуващо право
на възстановяване.
В конкретния случай с оглед неоснователността на предявения от ищеца иск по чл. 344,
ал.1, т.1 КТ съдът намира, че още първата от така посочените предпоставки не е налице. Ето
защо искът по чл. 344, ал.1 ,т. 2 КТ следва да бъде отхвърлен.
По осъдителния иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ :
Съгласно чл. 225, ал. 1 от КТ при незаконно уволнение работникът или служителят има
право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за
времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но не за повече от 6 месеца.
Следователно доколкото уважаването на иска по чл. 344, ал.1, т. 3 КТ е обусловено от
основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, който настоящият състав е приел за
неоснователен, то и искът по чл. 344, ал. 1, т.3 КТ следва да бъде отхвърлен.
По осъдителния иск по чл. 226, ал. 2 от КТ:
За да бъде уважен така предявения иск следва при условията на пълно и главно
доказване от страна на ищеца да се установи кумулативното наличие на следните
предпоставки: 1) прекратено трудово правоотношение; 2) незаконно задържане
на трудовата книжка на работника или служителя; 3) наличие на причинени вреди; и 4)
причинна връзка между незаконното задържане на трудовата книжка и причинените вреди.
Именно по този начин е разпределена и доказателствената тежест в съобщения на страните
доклад по делото, в който изрично е подчертава, че размерът на вредите е нормативно
определен. В този смисъл са и задължителните за съда разяснения дадени в мотивите към т.
2 от Тълкувателно решение №1 от 02.12.2019 г. по тълк.дело № 1/2019 г., ОСГК на ., както и
постановената след него практика на съда – решение № 50052/26.04.2023г. по гр.д.№
2204/2022г на ., III г.о, решение № 133/25.06.2020г по гр.д. № 2734/2018г. на ., IV г.о.
За да се извърши преценка относно наличието на тези предпоставки следва да се
съобразят .равените в Тълкувателно решение №1 от 02.12.2019 г. по тълк.дело № 1/2019 г.
ОСГК на . разяснения, съгласно които задължението по чл. 350, ал. 1 КТ на работодателя да
предаде незабавно на работника или служителя надлежно оформената трудова книжка при
прекратяване на трудовото правоотношение възниква в момента на прекратяване
на трудовото правоотношение. Когато трудовата книжка се съхранява от работника или
служителя, задължението на работодателя по чл. 350, ал. 1 КТ става изискуемо от момента
на предоставяне на трудовата книжка за оформянето й. Когато в деня на прекратяване
на трудовото правоотношение трудовата книжка не се намира при работодателя, той изпада
в забава за изпълнение на задължението по чл. 350, ал. 1 КТ от деня на предоставяне
на трудовата книжка за оформянето й и за да се освободи от последиците на забавата си, той
следва да изпълни процедурата по чл. 6, ал. 3 НТКТС, като съобщи на работника или
служителя с писмо с обратна разписка да се яви, за да получи лично трудовата си книжка.
11
Незаконно задържане на трудовата книжка по смисъла на чл. 226, ал. 2 КТ е налице, когато
работникът или служителят е предоставил на работодателя трудовата си книжка за вписване
на необходимите данни и работодателят не я върнал незабавно. За работодателя възниква
задължение да заплати обезщетение по чл. 226, ал. 2 и, ал. 3, изр. 2 КТ от деня на
прекратяване на трудовото правоотношение, когато трудовата книжка се намира при него, и
от деня на предоставяне на трудовото книжка за оформянето й, когато тя се съхранява от
работника или служителя.
В настоящия случай от показанията на свидетелката М. безспорно се установява, че
ищецът е предал на нея в качеството и на служител на ответника отговарящ за оформянето
на трудовата документация своята трудова книжка още преди датата на издаване на
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, т.е още преди 09.10.2024г. Съдът
изцяло кредитира показанията на свидетелката М., като това обстоятелство не се
опровергава от останалите събрани по делото доказателства. Същевременно в проведено на
01.07.2025г. открито съдебно заседание процесуалният представител на ответника изрично
признава, че и към настоящия момент трудовата книжка на ищеца се намира у работодателя,
като едва след завеждане на настоящото производство са предприети действия по връщане
на трудовата книжка. Това признание, ценено по реда на чл. 175 ГПК, се потвърждава и от
представения именно от работодателя препис от трудовите книжки на ищеца. Ето защо
настоящият състав приема, че в конкретния случай, доколкото от доказателствата се
установява, че трудовите книжки на ищеца са се намирали към 18.12.2024г. у работодателя,
той е изпаднал в забава за връщането и от датата на прекратяване на трудовото
правоотношение – 18.12.2024г. Следователно същият дължи обезщетение по чл. 226 КТ за
периода от 18.12.2024г до 18.02.2025г., т.е за два месеца. В случая размерът следва да бъде
определен при съобразяване на заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че
брутното трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 3824.32 лева на месец с оглед
обстоятелството, че страните са уговорили този размер със задна дата в допълнителното
споразумение към трудовия договор от 01.10.2024г., т.е дължимо е обезщетение в размер на
7648.64 лева за периода от 18.12.2024г. до 18.02.2024г., до който размер искът следва да бъде
уважен. За разликата над 7648.64 лева до пълния предявен размер от 17024 лева и за периода
от 09.10.2024г. до 17.12.2024г. искът следва да бъде отхвърлен.
Доколкото са отхвърлени предявените по чл. 344 КТ искове, следва да бъдат разгледани
и предявените при условията на евентуалност искове по чл. 128 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ
искове.
По евентуалния иск по чл. 128 КТ:
Съгласно чл. 124 от КТ - едно от основните задължения на работодателя е да заплаща
възнаграждение на работника или служителя, който въз основа на сключен трудов договор е
полагал труд. Възнаграждението се дължи за извършената работа, която съгласно чл. 125 от
КТ работникът или служителят следва да изпълнява точно и добросъвестно (в пълен обем,
срочно, с влагане на необходимите знания, умения и сръчности, съобразно технологичните
изисквания, с желание възложената работа да бъде изпълнена). Следователно - наличието
12
само на сключен трудов договор не е достатъчно, за да възникне задължение за работодателя
да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или служителят да полага
труд и фактически да осъществява съответната трудова функция. В този смисъл и решение
№ 376/21.11.2011г по гр.д.№ 329/2011г. на ., III г.о.
В конкретната хипотеза както беше посочено по-горе Софийски районен съд приема, че
в периода от 09.10.2024г. до 18.12.2024г. между страните е съществувало валидно трудово
правоотношение. Спорен обаче по делото е въпросът дали ищецът в този период е полагал
труд реално. Предвид това още с доклада по делото съдът изрично е указал на Р. Г. на
основание чл. 146, ал. 2 ГПК, че не е ангажирал доказателства да е полагал труд при
ответника през исковия период.
По отношение на периода от 09.10.2024г до 18.10.2024г. от представените по делото
болнични листове се установява, че ищецът Г. в този период е ползвал отпуск за временна
неработоспособност, като ползването е започнало още на 07.10.2024г. Съгласно
разпоредбата на чл. 40, ал. 1 . осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат
право на парично обезщетение вместо възнаграждение за времето на отпуск, поради
временна неработоспособност и при трудоустрояване, ако имат най-малко 6 месеца
осигурителен стаж като осигурени за този риск. Съгласно чл. 40, ал. 3 . паричните
обезщетения за временна неработоспособност се изчисляват и изплащат от ., а ал. 5
предвижда, че осигурителят изплаща на осигуреното лице за първите два работни дни от
временната неработоспособност 70 на сто от среднодневното брутно възнаграждение за
месеца, в който е настъпила временната неработоспособност, но не по-малко от 70 на сто от
среднодневното уговорено възнаграждение. Следователно работодателят в качеството си на
осигурител е имал задължение да заплаща обезщетение /не трудово възнаграждение/ за
периода 07.10.2024г. и 08.10.2024г., след която дата до края на ползване на болничния
18.10.2024г. ответникът не е длъжен да заплаща нито възнаграждение по чл. 128 КТ, нито
друг вид обезщетение. Ето защо за периода от 09.10.2024г до 18.10.2024г искът по чл. 128
КТ следва да бъде отхвърлен.
По отношение на периода от 19.10.2024г. /21.10.2024г. е първият работен ден след
приключване на болничния/ до 18.12.2024г. от страна на ищеца са представени
доказателства единствено, че се е явявал на . по повод 75 годишнината на . без обаче да се
ангажират доказателства за точната дата на провеждането на тази конференция, както и че
присъствието на ищеца там е било във връзка с работата му, а не в качеството му на гост. В
молба от 29.05.2025г по повод тази конференция самият ищец признава, че същата е била
проведена на 07-08.11.2024г. в . и е присъствал, тъй като е завършил този университет.
Следователно същият дори не твърди, че участието му в тази конференция, за която
представя бадж, да е било възложено от работодателя. Доказателства за участие от страна на
ищеца и то възлагане на ответника в другите изброени от него конференции през месец
ноември 2024г – .ример посочената от него конференцията на . на . 7-8.11.2024г. не са
ангажирани. Същевременно не са представени доказателства ищецът всеки ден да се е
явявал на работното си място, за което да се е чекирал, доколкото свидетелката Г. изрично
13
посочва, че служителите се чекират. Що се касае за възможността на ищеца да работи от
вкъщи, следва да се посочи, че свидетелката Г. посочва, че не знае кой служител как
изпълнява задачите си и е възможно някои от тях да са командировани. В настоящия случая
не са ангажирани доказателства ищецът да е бил командирован за изпълняване на задачите
си извън ..
Що се касае за присъствието на ищеца на конференцията, проведена на 5 и 6 декември
2024г., съдът намира, че в действителност се установява, че ищецът е присъстав на тази
конференция, но по делото не са ангажирани доказателства да е бил изпратен от
работодателя на тази конференция. В действителност свидетелката Г. посочва, че
предварително работодателят изпраща заявка за участие на служителите в дадена
конференция, но по делото не са ангажирани доказателства, че заявката за участие на Г. за
конкретната конференция е била изпратена след издаването на заповедта от 09.10.2024г. Не
са представени доказателства, че ищецът в действителност е изготвял постери и/или статии
за участието си в посочените от него конференции. Все пак доказването на твърденията за
полаган труд следва да бъде извършено при условията на пълно и главно доказване, като
съдът изрично е указан още с доклада по делото на ищеца, че не сочи доказателства за
полагането на труд.
С оглед изложеното съдът намира, че искът по чл. 128 КТ следва да бъде отхвърлен като
недоказан.
По евентуалния иск по чл. 224, ал.1 КТ:
Според разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото
правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. От
изричната разпоредба на чл. 224, ал. 1 КТ следва изводът, че единствените предпоставки за
правото на това обезщетение са прекратяване на трудовото правоотношение и работникът
или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за годината на
прекратяването и за предходните години. Няма никакво правно значение на какво основание
и по какви причини/субективни или обективни/ не е ползван платеният годишен отпуск.
/същия смисъл решение № 30/13.03.2018г. по гр.д.№ 694/2017г. на ., IV г.о, решение №
49/07.03.2016г. по гр.д.№ 4185/2015г. на ., III г.о./
В настоящата хипотеза както беше посочено по-горе по делото безспорно е установено,
че трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено на 18.12.2024г. и че същият не е
използвал полагащият му се платен годишен отпуск за 2024г. Следователно по делото е
установено наличието и на двете кумулативно дадени предпоставки. Безспорно по делото е
установено от представените платежни нареждания, както и от признанието на самия
ищеца, че работодателят му е заплатил обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ за 30 дни
неизползван платен годишен отпуск за 2024г. Спорът между страните обаче е концентриран
върху какъв е действителният брой неизползван платен годишен отпуск от ищеца за 2024г. и
дали в случая следва да се приложи предвидения в . увеличен брой дни на платен годишен
отпуск.
14
В настоящия случая видно от събраните поделото доказателства ., предвиждащ
предоставяне на 40 дни платен годишен отпуск за служители в . на длъжност „..“, каквато е
заеманата от ищеца, е сключен на 11.11.2024г., към която дата съгласно удостоверението,
издадено от . на КТ „.“, Р. Г. вече не е бил член на синдикалната организация, тъй като
членството му е продължило от м.01.1992г до м.10.2024г. При формалното приложение на
закона това би означавало, че по отношение на същия този . не би имал действие. Въпреки
това настоящият състав съобрази,че прекратяването на членството в синдикалната
организация е извършено с оглед приетото от работодателя прекратяване на трудовото
правоотношение с ищеца през м.10.2024г., а не както е прието от съда на 18.12.2024г. Ето
защо не следва ищецът да се третира неблагоприятно поради поведението на самия
работодател, а не защото е бил изключен или е спрял да заплаща вноските към синдикалната
организация.
От друга страна, дори и да се приеме, че по отношение на ищеца не намира приложение
., подписан на 11.11.2024г., при прекратено за ищеца в края на м.10.2024г. членство в
синдикалната организация, то следва спрямо ищеца да се приложи на собствено основание
подписаното между него и ответника допълнително споразумение към трудов договор от
01.10.2024г., т.е от дата преди подписване на ., в което допълнително споразумение изрично
е предвидено, че на ищеца се полагат 40 дни платен годишен отпуск. Правото на платен
годишен отпуск е периодично субективно право, което се поражда за всяка една календарна
година. При уговорени по-големи размери на този отпуск в допълнително споразумение
между страните /арг. чл. 156а КТ/, какъвто е настоящия случай, това право възниква за
съответната календарна година, през която е действало съответното допълнително
споразумение. За пълнота на изложението следва и да се посочи, че в случая видно от . още
11.01.2024г. е имало сключен Б. между същите синдикални организации, чието съдържание
се възпроизвежда в ., в това число и по отношение на броя дни платен годишен отпуск,
което е породило действието си от 11.01.2024г. Ето защо настоящият състав приема, че на
ищеца за цялата 2024г. се полагат 40 дни платен годишен отпуск. Същият обаче не е бил в
трудово правоотношение с ответника до 18.12.2024г., поради което има право на
обезщетение за съразмерния брой дни за 2024г, които съдът по реда на чл. 162 ГПК определи
на 39 дни. До същото изчисление е достигнало и вещото лице в приетата съдебно-
счетоводна експертиза. С оглед признанието на ищеца,че му е изплатено обезщетение за 30
дни, то следва да се приеме, че се дължи изплащане на обезщетение за още 9 дни
неизползван платен годишен отпуск. Размерът на дължимото обезщетение следва да се
определи като се вземе за основа брутното трудово възнаграждение на ищеца след
извършването на увеличението му със задна дата. Предвид това искът следва да бъде уважен
за сумата от 1496.43 лева, при съобразяване на заключението на вещото лице.
За пълнота на изложението съдът намира за необходимо да посочи и, че в издадената на
09.10.2024г. заповед за прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е
изчислил полагащите се брой дни платен годишен отпуск на ищеца при приложение на 40
дни платен годишен отпуск за 2024г.
15
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на сторените
по делото разноски съразмерно с размера на уважените искове, при съобразявайки, че част
от уважените искове са предявени при условията евентуалност. От ищеца се претендира
присъждането на разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК за адвокатско възнаграждение,
платено по договор за правна защита и съдействие от 02.05.2025г. – 700 лева и адвокатско
възнаграждение за правна защита и съдействие по договор от 17.02.2025г. в размер на 1000
лева. При съобразяване на разяснения дадени в т. 1 от Тълкувателно решение №
6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012 на ОСГТК на . по делото са представени договори за
правна защита и съдействие от 17.02.2025г., сключен между ищеца и адв. Ю. С. с уговорено
възнаграждение 1000 лева и договор за правна защита и съдействие от 02.05.2025г., сключен
с адв. П. при уговорено и платено възнаграждение в размер на 700 лева. Съдът съобрази, че
ищецът е оттеглил пълномощията си от адв. С., като трайна и непротиворечива е съдебната
практика, че страната има право на възнаграждение само за един адвокат, а не за двама
независимо от това колко адвоката са го представлялави по делото. В този смисъл
определение № 50436/11.10.2022г по ч.т.д.№ 1547/2022г на ., II т.о. Предвид това и
доколкото адв. П. е тази, която е представлявала ищеца след депозиране на исковата молба,
именно платеното на нея възнаграждение може да бъде съобразено при присъждане на
разноски – 700 лева. Не може да бъде съобразена извършеното плащане на възнаграждение
в размер на 1000 лева за адвокат, от когото ищецът е оттеглил пълномощията си още след
подаване на исковата молба. С оглед изложеното в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски съразмерно с уважената част от исковете именно в размер на 231.87
лева.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има
ответника, но същият не е .равил искане за присъждането на такива. Предвид това съдът не
следва да присъжда разноски в полза на ответника.
По аргумент от чл. 78, ал. 6 ГПК дължимата ответникът следва да бъде осъден да заплати
дължимата държавна такса за уважените искове, както и разноските за съдебно-счетоводната
експертиза съразмерно с уважената част от исковете. Ето защо ответникът следва да бъде
осъден да заплати сумата от 305.65 лева – държавна такса за иска по чл.226, ал. 2 КТ, 59.86
лева – държавна такса за иска по чл. 224 КТ и 132.50 лева – депозит за вещо лице или общо
498.31 лева – държавни такси и депозит за вещо лице.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Р. Г. Г., ЕГН **********, с адрес в гр.С., ул. „.“ .. срещу „..“,
БУЛСТАТ . със седалище в гр.С., ул. „. ., обективно кумулативно съединени искове, както
следва: иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 КТ за отмяна на заповед № .г за
прекратяване на трудово правоотношение на основание чл. 328, ал.1, т. 10 КТ; иск с правно
16
основание чл. 344, ал.1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца Р. Г. Г., ЕГН ********** на
заемната до уволнението длъжност – „..“ в „..“, както и иск с правно основание чл. 344, ал.1,
т.3 КТ, вр. с чл. 225, ал.1 КТ за заплащане на сумата от 23 552 лева – обезщетение за
оставане без работа за периода от 09.10.2024г. до 09.04.2025г., ведно със законната лихва от
депозиране на исковата молба -18.02.2025г до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „..“, БУЛСТАТ . със седалище в гр.С., ул. „. ., да заплати на Р. Г. Г., ЕГН
**********, с адрес в гр.С., ул. „.“ .., на основание чл.226, ал.2 КТ сума в размер на 7648.64
лева лева, представляващи обезщетение за незаконно задържане на трудова книжка в
периода от 18.12.2024г до 18.02.2025г, ведно със законната лихва от депозиране на исковата
молба -18.02.2025г до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска о чл. 226, ал. 2 КТ за
разликат над 7648.64 лева до пълния предявен размер от 17 024 лева, и за периода от
09.10.2024г до 17.12.2024г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Г. Г., ЕГН **********, с адрес в гр.С., ул. „.“ .. срещу „..“,
БУЛСТАТ . със седалище в гр.С., ул. „. ., иск по чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 9 088 лева,
представляващо дължимо трудово възнаграждение за период от 09.10.2024г. до 18.12.2024г.,
ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба -18.02.2025г до окончателното
плащане
ОСЪЖДА „..“, БУЛСТАТ . със седалище в гр.С., ул. „. ., да заплати на Р. Г. Г., ЕГН
**********, с адрес в гр.С., ул. „.“ .., на основание чл.224 КТ сума в размер на 1496.43 лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 9 дни за
2024г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба -18.02.2025г до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА „..“, БУЛСТАТ . със седалище в гр.С., ул. „. ., да заплати на Р. Г. Г., ЕГН
**********, с адрес в гр.С., ул. „.“ .., на основание чл.78, ал.1 ГПК сума в размер на 231.87
лева, представляващи сторени разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „..“, БУЛСТАТ . със седалище в гр.С., ул. „. ., да заплати на основание
чл.78, ал.6 ГПК по бюджетната сметка на Софийския районен съд сумата от 498.31 лева,
представляваща държавна такса и депозит за експертиза по уважената част от исковете.
Решението може да се обжалва пред Софийския градски съд в двуседмичен срок от
обявяването му на 07.10.2025 г.
Препис от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
17