№ 1304
гр. Плевен, 05.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети август през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ана Ив. Илиева
при участието на секретаря Цецка С. Шутева
като разгледа докладваното от Ана Ив. Илиева Гражданско дело №
20254430102556 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод на депозирана от Г. В.
Й. с ЕГН ********** от гр.***, чрез пълномощник адв. С. С. Т. против
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, искове с правно основание: чл.26, ал.1 ЗЗД,
вр. чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за прогласяване за недействителен
сключения между страните Договор за кредит № 1148872 от 15.04.2022 г, тъй
като посоченият в договора ГПР не съответства на действителния годишен
процент на разходите и не са посочени компонентите и допусканията,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите; в условията
на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал.1 ЗПК
да се прогласи недействителността на клаузатите предвиждащи предоставяне
на поръчителство от кредитополучателя и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 5020,30 лева, представляваща
недължимо платена сума по процесния договор за заем, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателно
изплащане.
Твърди се в обстоятелствената част на ИМ, че ищецът е сключил с
ответното дружество на 15.04.2022 г. Договор № 1148872 за предоставяне на
потребителски кредит, по силата на който получил кредит в размер на 1750
лева, при срок на кредита от 18 месеца и следва да върне на дружеството
1
сума в размер на 6750,00 лева, при ГПР 49.66 %, лихвен процент 35,00 %.
Твърди, че съгласно чл.5 от Договора, кредитът се обезпечава с
Поръчителство предоставено от “Ferratum Bank” в полза на “Фератум
българия” ЕООД, поради което следвало да сключи Договор за гаранция
(поръчителство) с дружеството "Ferratum Bank", по който Договор за
гаранция (поръчителство), Г. Й. следвало да заплати сумата от 4950,96 лева,
представляваща такса за предоставяне на гаранция (поръчителство).
Ищецът твърди, че заплатил по процесния кредит на вноски сумата от
10020,30 лв. Навежда доводи, че договорът е недействителен, тъй като
съгласно чл.22 ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.19 ал.1 ЗПК
ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, вт. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно §1, т.1 ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси". Ищецът твърди, че е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Сочи, че
договора е посочена обща сума за връщане 6750,00 лева, която включва
отпуснатия кредит - 5000 лева, и 1750,00 лева - лихва, при лихвен процент –
35,00 %. Твърди, че е посочен ГПР 49,66%, но не е ясно същият от какво се
формира и не са посочени взетите предвид допускания, каквото е
изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Навежда доводи, че както в Договора,
така и Преддоговорната информация липсва конкретизация относно начина,
2
по който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно
включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин
(чл.10 ал.1 ЗПК). Ищецът твърди, че в общата сума не е включено
допълнителното плащане по договор за гаранция в размер на 236,96 лева.
Твърди, че съгласно чл.5 от договора заемът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от Ferratum Bank на кредитора, за което кредитополучателя
заплаща такса в горепосочения размер от 4950,00 лева, която сума не е
включена в ГПР. Ищецът твърди, в Преддоговорната информация, в т. 4.3
изрично е посочено, че разхода от 4950,00 лева, който кредитополучателя
ще направи при сключване на договор за гаранция, не се включва в ГПР по
кредита, тъй като не влиза в общия разход по кредита, съгласно §1 т.1 ЗПК,
доколкото касае допълнителна услуга, която не е задължително условие за
предоставяне на кредита. Ищецът твърди, че тази сума следва да бъде
включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по
смисъла на чл.19 ал.1 ЗПК, който предвижда, че ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Твърди, че ако се включи в ГПР, то той би бил многократно над допустимия
размер. Посочва съдебна практика на СЕС, съгласно която когато в договор
за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.Ищецът твърди, че съгласно разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД,
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те
са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може
да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части, но в случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожната
клауза на процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да
бъде заместена по право от повелителни норми на закона, или че договора за
потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата
3
определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично изискване в чл.11
ал.1 т.10 ЗПК. Твърди, че в настоящия случай не е приложима нормата на
чл.26 ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза от договора
обуславя недействителността на целия договор.Отделно от това ищецът
твърди, че в т. 4.3 от преддоговорната информация е посочено какъв ще е
размера на задължението по договора за гаранция, а имено сумата от
4950,00 лв., поради което въпреки условното описание в преддоговорната
информация, кредиторът е бил напълно наясно какъв ще е размера на
задължението на кредитополучателя във връзка с ползване на услугата
/посочена като допълнителна/ договор за гаранция. Ищецът сочи, че това
води до извод, че единствената цел на гаранцията /поръчителството/ е да
бъде отпуснат кредита, поради което и дължимата за нея такса съставлява
общ разход по кредита, който по силата на чл.19 ал.1 ЗПК подлежи на
задължително включване в ГПР. Твърди, че обстоятелството, че
кредитополучателят не е посочил поръчител-физическо лице, а се е съгласил
на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава
кредитора да отрази таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още
повече, че по смисъла на закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за
всеки договор и изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните
условия и обстоятелства, при които договора за кредит се сключва.
Наведеното обстоятелство, че ищеца е избрал поръчителя си е без значение
в случая. Ищецът твърди, на ищеца е предоставена единствено
възможността да избира кой да бъде поръчителят избрано от него лице или
" Ferratum Bank", но при всички случаи условие за сключване на договора е
било предоставянето на обезпечение под формата на поръчителство, което
се одобрява чрез одобряване на заема. Твърди, че след като ищецът е избрал
възмездното поръчителство от " Ferratum Bank", то ответникът е следвало
да включи възнаграждението за това поръчителство в ГПР, което обаче не е
било сторено. Сочи, че възнаграждението за поръчителство, дължимо на
предложения от кредитора гарант е изрично посочено в т.4.3 от
преддоговорната информация и дори е посочена цената на услугата –
4950,00 лв. , което установява, че при сключването на договора за кредит
ответното дружество не само е знаело за договореното възнаграждение за
поръчителство и неговият размер, но и представянето на договора за
поръчителство е съставлявало фактическо и юридическо условие кредитът
4
да бъде одобрен.Твърди, че с оглед изложеното, сключеният между страните
договор за кредит се явява недействителен на основание чл.22 ЗПК вр. чл.11
ал.1 т.10 ЗПК.Ищецът твърди, че предвид недействителността на договора,
то на основание чл.23 ЗПК е следвало да върне само главницата по договора
за кредит, като всички други платени суми по договора за кредит, се явяват
платени без основание, а именно заплатената сумата от 5020,30 лв. на
основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД подлежи на връщане, като недължимо
платена по недействително правоотношение.Моли съда на основание чл.55
ал.1 пр.1 ЗЗД да осъди ответника да му заплати сумата от 5020,30 лева,
представляваща недължимо платени суми по процесния договор ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното заплащане на сумата.Претендира разноски.
В проведеното по делото о.с.з. процесуалния представител на ищеца
моли съда да уважи предявените искове като основателни и доказани, за
което развива подробни съображения. Претендира присъждане на разноски.
В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, с който ответникът
оспорва предявените искове. Твърди, че сключването на договор за
поръчителство не е задължително условие за сключването на договор за
кредит. Твърди, че Мултитюд банк е самостоятелно юридическо лице, а
договорът за гаранция е отделно облигационно отношение. Твърди, че
ищецът сам е избрал да сключи договор за поръчителство и след като е
разбрал че дължи възнаграждение по договора за поръчителство е сключил
договор за кредит. Оспорва твърденията, че са нарушени разпоредбите на
чл.143 ЗЗП. Твърди, че договорът за поръчителство е възмездна услуга от
трето лице.
В проведеното по делото о.с.з. ответникът не изпраща представител.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Не се спори между страните и се установява от Договор №
1148872/15.04.2022г., Преддоговорна информация/ Стандартен европейски
формуляр, че между ищеца като кредитополучател и "Фератум България"
ЕООД, е сключен процесния договор, по силата на който на Г. В. Й. е
предоставен паричен заем в размер от 5000 лв., със срок на заема 07.10.2023 г.,
5
при фиксиран лихвен процент по заема 35,00 %, и посочен ГПР от 49,66 % и
обща дължима сума – 6750,00 лв. Съгласно чл. 5 от Договора, заемът се
обезпечава с поръчителство от "Фератум Банк" в полза на ответното
дружество.
Установява се от Договор за гаранция/поръчителство/, сключен между
ищцата и Фератум банк, че същия е сключен за обезпечаване на вземането по
процесния договор, а таксата за предоставяне на гаранция/поръчителство/ е в
размер на 4950,00 лева.
Представени по делото са и преводни нареждания, от които се
установява, че ищцата е погасила процесния заем.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
6
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на
доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори
ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между ищеца и ответника Фератум България ЕООД правоотношение по
силата на сключен между тях договор за паричен заем от разстояние по реда
на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични
кредити от разстояние. Според чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР за доказване на
електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната
страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за
получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е
съгласило да получи заем. Доколкото се касае за вид заем, който по своята
характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва
реално да е предадена съответната сума на заемателя. Фактът на реално
7
предаване на заемната сума от не се и оспорва от ищеца.
Съобразно изрично уговореното в чл. 5 от Договора за кредит се
посочва, че заемът се обезпечава с поръчителство от "Фератум Банк" в полза
на кредитора. Предвид това съдът намира, че възнаграждението по договора
за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който
неправилно не е бил включен, като такъв при изчисляването на ГПР по
договора за потребителски кредит и общата дължима сума по същия.
Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се
включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. Действително, при
кандидатстването за кредит при "Фератум България" ЕООД потребителят
може да избере освен обезпечение под формата на поръчителство и личен
гарант, но при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него е или да
не получи искания заем или да избере да сключи договор за гаранция с
"Фератум Банк". "Фератум Банк" е посочен за възможен поръчител от самия
кредитор "Фератум България" ЕООД, поради което ответното дружество е
наясно с условията за предоставяне на поръчителство от "Фератум Банк" и в
частност с възмездния характер на договора за гаранция. Т. е. насочвайки
потребителя към въпросното дружество-поръчител, кредиторът изначално е
запознат с разходите, които потребителят ще се задължи да направи във
връзка с договора за кредит, поради което тези разходи освен, че са пряко
свързани с договора за кредит, но също така са и известни на кредитора още
при сключването му. По изложените съображения съдът приема, че разходите
по обезпечението е трябвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по
кредита и да се включат в общата дължима сума. Като не е сторено това,
потребителят е бил заблуден относно действителния размер на крайната сума,
която следва да плати по договора, защото същата се завишава с
възнаграждението за поръчителство и реалните разходи по кредита, които ще
направи – при главница от 5000 лв., дължима за срок до 07.10.2023 г.,
длъжникът е следвало да плати сума от общо 11700,00 лв., в която се включва
освен чистата стойност на кредита, но още и договорна лихва и
възнаграждение на гаранта от 4950,00 лв. В тази връзка и без ползването на
8
специални познания е видно, че посочения в договора годишен процента на
разходите от 49,66 % не съответства на действително приложимия между
страните. Последното мотивира извода за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, което води до недействителност на самия договор за заем по силата на
чл. 22 ЗПК. С оглед на горното искът се намират за основателен и като такъв
ще се уважи.
С оглед извода за основателност на главния иск, съдът не дължи
произнасяне по предявените евентуални искове.
По предявените искове с правно основание чл.55, ал.1, предложение
първо ЗЗД съдът намира следното: Според задължителната практика в т. 1 от
ППВС № 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една
правна сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата.
В тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да
докаже разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на
определена сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е.
наличието на обедняване, а съществуването на основание за разместването
подлежи на доказване от ответника.
В случая ответникът е получил общо плащане по процесния договор за
кредит в размер на 10020,30 лв. идоколкото ищецът дължи на основание чл.23
ЗПК само чистата сума по кредита, която е в размер на 5000 лв., то разликата
от 5020,30 лева се явява получена от ответника без правно основание, поради
което искът следва да бъде уважен в предявения си размер.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на
568,49 лв. за държавна такса.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ минималния
размер а именно 400 лв.. Съдът намира, че нормата на чл. 7, ал. 2 НВАР
определя правила за изчисление на размерите на адвокатските
възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на
предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните
претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение № 60345 от
11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по ч.гр.д. №
9
3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос, съдът е
приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето
му е единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на
предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитаики
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
10
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Като се вземе изхода на спора определеното адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено съобразно уважената част на
претенцията от 360 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предложение
първо ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, ал.1 от ЗПК по иска, предявен от Г. В. Й. с ЕГН
********** от гр.*** против Фератум България ЕООД, ЕИК***, със седалище и
адрес на управление: гр.*** Договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние № 1148872/15.04.2022г. поради противоречие с нормите на ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД Фератум
България ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.*** ДА
ПЛАТИ на Г. В. Й. с ЕГН ********** от гр.*** сумата от 5020,30 лева,
представляваща недължимо платена сума.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК Фератум
България ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.*** ДА
ПЛАТИ на адв.С. С. Т. ЕГН **********, като процесуален представител на Г. В. Й.,
11
сумата от 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по
производството безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК Фератум България ЕООД,
ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.*** ДА ПЛАТИ на Г. В. Й. с
ЕГН ********** от гр.*** сумата от 572,09 лв. направени по делото разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12