№ 9911
гр. София, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20241110135332 по описа за 2024 година
, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, уточнена с молби с вх. № 261656/14.08.2024 г. и
с вх. № 310230/03.10.2024 г., подадени от М. И. Ч. срещу **. Предявен е иск за
признаване за установено между страните, че ищецът не дължи на ответника суми за
главница и лихва, начислени по договор за кредитна карта.
В исковата молба и уточняващите я такива се твърди, че през 2007 г. ищецът
сключил договор за кредитна карта с „*********, въз основа на който бил отпуснат
кредит в размер на 2500,00 лева. В хода на образувано от ответника заповедно
производство по ч. гр. д. № 21509/2022 г. по описа на СРС, 63-ти състав, ищцата
узнала, че ** претендирало от нея заплащането на предоставения кредит в размер на
2500,00 лева и дължима по същия лихва в размер на 3792,14 лева, начислена за
периода от 20.11.2007 г. до 21.04.2022 г., въз основа на извършена в полза на
дружеството цесия на процесните вземания. Издадената по посоченото дело заповед за
изпълнение била влязла в сила, но изпълнителен лист не бил издаден до датата на
предявяване на настоящите искове. М. Ч. поддържа, че не дължала на ответното
дружество посочените суми, тъй като извършената между „********* и ** цесия, в
случай че такава действително била извършена, не била породила действие спрямо
нея, както и поради обстоятелството, че процесните вземания били погасени по
давност. Отправено е искане за уважаване на предявената искова претенция и за
присъждане на сторените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника ** за
отговор, като такъв е постъпил в законоустановения едномесечен срок. Със същия
дружеството оспорва исковата претенция изцяло, като заявява, че същата била
1
недопустима и неоснователна. Твърди, че процесните задължения произтичали от
Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и
предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № РКО-***/20.11.2007 г.,
сключен между „***“ АД и М. И. *. Първоначално вземанията по договора били
прехвърлени чрез договор за продажба и прехвърляне на вземания в полза на „***“
***, а впоследствие – на **. Ответникът счита предявения иск за недопустим, тъй като
същият се основавал на факти, които ищецът следвало да релевира в срока за подаване
на възражение в хода на развилото се между страните заповедно производство по ч.
гр. д. № 21509/2022 г. по описа на СРС, 63-ти състав. По отношение основателността
на исковата претенция ответното дружество поддържа, че давността спрямо
процесните вземания не била изтекла към датата на подаване на исковата молба, а
извършената в негова полза цесия била произвела действие спрямо ищцата,
включително и с оглед приложеното към отговора уведомление за същата. Отправено е
искане за прекратяване на производството като недопустимо, а в условията на
евентуалност – за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на сторените
разноски.
Софийски районен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото е отрицателен установителен иск с правно основание чл.
124, ал. 1, предл. 3 ГПК за признаване за установено между страните, че М. И. Ч. не
дължи на ** сумата от 2500,00 лева главница и начислена върху същата лихва в размер
на 3792,14 лева за периода от 20.11.2007 г. до 21.04.2022 г., представляващи вземания
по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и
предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № РКО-***/20.11.2007 г.,
сключен между „********* и ищцата.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недопустимост
на производството. След изискване на ч. гр. д. № 21509/2022 г. по описа на СРС, 63-ти
състав, се установи, че в хода на посоченото заповедно производство няма издаден
изпълнителен лист, нито е постановено съдебно разпореждане за издаването му, т. е.
към датата на предявяване на настоящата искова претенция /13.06.2024 г./ не е
издадено изпълнително основание по чл. 404 ГПК за процесните вземания. От това
следва, че специалната защита по чл. 439 ГПК в случая не намира приложение,
доколкото приложимостта на същата е обусловена от наличието на изпълнителен
титул, въз основа на който може да се образува изпълнително производство за
събиране на вземанията. Такъв в настоящия случай обаче не е издаден, поради което
преклузията по чл. 439, ал. 2 ГПК не е относима към релевираните от ищеца
основания на предявения иск за недължимост и съдът дължи да се произнесе по
същите, като ги разгледа по същество.
С доклада по делото, приет за окончателен в проведеното на 11.03.2025 г.
открито съдебно заседание, са отделени като безспорни между страните и ненуждаещи
се от доказване обстоятелствата относно наличието на Договор за издаване на
револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по
разплащателна сметка № РКО-В4852/20.11.2007 г., сключен между „********* и
ищцата, и относно наличието на образувано по подадено от ответника заявление
заповедно производство за издаване на заповед за изпълнение за процесните вземания
2
по ч. гр. д. № 21509/2022 г. по описа на СРС, 63-ти състав.
Ищцата е релевирала като основания в подкрепа на твърдението си за
недължимост на процесните суми изтекла спрямо тях петгодишна погасителна давност
и непораждане на действие спрямо нея на извършената между „********* и ** цесия.
В производство по предявен отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК ищцата следва да докаже фактите, от които произтича
правният интерес, а в тежест на ответника е установяването при условията на пълно
и главно доказване на фактическите обстоятелства, от които произтича отричаното
право. Съгласно принципа за разпределение на доказателствената тежест в процеса,
всяка страна носи тежестта да докаже фактите, от които извлича изгодни за себе си
правни последици, съгласно разпоредбата на чл. 154 ГПК. При предявен отрицателен
установителен иск за недължимост на определена сума, какъвто е настоящият казус,
кредиторът-ответник по иска трябва да докаже фактите, от които произтича вземането,
а длъжникът-ищец – релевираните възражения за недължимост на същото, поради
което именно ответникът по отрицателния установителен иск следва да докаже, че
вземането е възникнало и съществува. В този смисъл е и константната практика на
върховната съдебна инстанция (вж. Решение № 240 от 15.12.2012 г. на ВКС по гр. д. №
1438/2011 г., III г. о.; Решение № 173 от 12.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 901/2009 г., I т.
о., ТК; Решение № 22 от 27.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5260/2013 г., II г. о., ГК).
Фактът на валидно възникнало облигационно провоотношение между цедента
„********* и ищцата се установява от приетия по делото договор за издаване на
револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по
разплащателна сметка № 51РКО-*** от 20.11.2007 г., по силата на който на М. И.
Чернев (с предходна фамилия И.), в качеството на картодържател, е отпуснат кредит
в размер на 2500,00 лева. Уговореният между страните срок за ползаване на овърдрафт
е в срок до 20.11.2009 г. /т. 3 от договора/. В представено от ответника искане за
кредитна карта, приложено към договора, е отразено, че ищцата е получила кредитна
карта № 5209505211071085 на 26.11.2007 г., като е удостоверила това обстоятелство с
подписа си.
По твърденията на ищцата за липса на надлежно извършена цесия на
процесните вземания, която да е породила действие спрямо нея, съответно – за
погасяване по давност на вземанията, съдът намира следното:
В хода на заповедното производство по ч. гр. д. № 21509/2022 г. по описа на
СРС, 63-ти състав, срещу ищцата и в полза на ответното дружество е издадена заповед
за изпълнение с предмет процесните вземания на 12.05.2022 г. Заповедта е връчена
лично на М* Ч. на 26.05.2022 г., като в едномесечния срок по чл. 414 ГПК тя не е
подала възражение, с което да оспори дължимостта на претендираните от нея
вземания. Срещу заповедта е подадена частна жалба от ищцата на 25.07.2022 г., която е
оставена без разглеждане с Определение № 8969/19.09.2022 г. по ч. гр. д. № 9639/2022
г. по описа на СГС, ЧЖ-VI-Б състав, влязло в сила на 31.01.2023 г. след
потвърждаването му с Определение № 298/31.01.2023 г. по ч. гр. д. № 233/2022 г. по
описа на САС, 5-ти състав. Въз основа на дадените с посочените актове указания
заповедният съд е администрирал подадената на 25.07.2022 г. от ищцата частна жалба
като възражение по чл. 423 ГПК, като с неподлежащото на обжалване Определение №
10939/19.09.2023 г. по ч. гр. д. № 5845/2023 г. по описа на СГС, ГО, възражението не е
прието за основателно. По процесната заповед за изпълнение не е издаван
изпълнителен лист, нито е постановявано разпореждане от заповедния съд за
3
издаването на такъв.
Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вземането е установено със
съдебно решение, срокът на новата давност е пет години. Заповедта за изпълнение
замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването от
длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането
съществува се извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на
чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, както е в настоящия случай,
заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да
предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на
пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не възрази в рамките
на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта се стабилизира
(„влиза в сила“ по терминологията на закона), като се получава ефект, близък до
силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на
вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти, са основанията
на иска по чл. 424 ГПК – новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства.
Извън иска по чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова
защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили преди издаване на
заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането,
може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.
423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК /отм./ във връзка с
издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в
който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл. 252 ГПК /отм./, чл.
254 ГПК /отм./, чл. 255 ГПК /отм./, които не се преклудират със специални срокове.
Съгласно сега действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Аргумент в полза на това
разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която допуска в производството по
търговски спорове възражение за прихващане да се прави до приключване на
съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или
неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за
изпълнение.
Не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен
лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК /отм./. Въпреки
съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по
ГПК /отм./ и заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК,
последното има съществени специфики, които правят недопустимо приравняването
им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна
сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК /отм./.
Поради това съдебната практика, постановена във връзка с несъдебните изпълнителни
основания, не може да се прилага по аналогия по отношение на заповедите за
изпълнение, издадени по реда на новия ГПК, стабилизирали се поради неподадено
възражение от длъжника. Съгласно разясненията, дадени с мотивите към т. 14 от
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и
затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се
прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422,
ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът
по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на
4
срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението.
Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането
е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се
издава изпълнителен лист, съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК.
Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника в срока по
чл. 414, ал. 1 ГПК прави вземането по заповедта безспорно. По аргумент за
противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на пресъдено нещо, като длъжникът,
който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК, може да оспори изпълнението
само въз основа на факти, настъпили след изтичане срока за възражение по чл. 414
ГПК – аргумент от чл. 439, ал. 2 ГПК (така – Определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.
гр. д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).
Следователно, макар да не представлява съдебно решение, постановено в исков
процес, заповедта за изпълнение прави вземането безспорно. Именно защото тя се
ползва с такава правоустановителна сила, преклудирана е възможността длъжникът да
оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с аргументи,
черпени от възражения, които е могъл да изложи в срока за възражение по чл. 414
ГПК.
Предвид изложеното, следва да бъдат разгледани единствено изложените от
ищцата основания за недължимост на процесните вземания, настъпили след 28.06.2022
г. – датата, на която според настоящия съдебен състав процесната заповед за
изпълнение е влязла в сила, тъй като същата е връчена лично на ищцата на 26.05.2022
г., противно на изложеното от нея /вж. л. 35 от заповедното производство/,
едномесечният срок за подаване на възражение по чл. 414 ГПК е изтекъл на 27.06.2022
г. /доколкото 26.06.2022 г. е бил неделен ден/, а възражението срещу заповедта по чл.
423 ГПК не е прието за основателно. Поради това, възраженията на ищцата за
погасяване по давност на процесните вземания, считано от 2012 г., съответно – за
липса на материалноправна легитимация на ответното дружество, не подлежат на
разглеждане в настоящото исково производство, а е следвало да бъдат изложени от
ищцата в срока по чл. 414 ГПК чрез подаването на възражение пред заповедния съд.
Пропускът това да бъде сторено не може да бъде саниран чрез предявяването на иск за
недължимост на сумите на същите основания, тъй като по този начин би се стигнало
до заобикаляне специфичната сила на пресъдено нещо, формирана от влязлата в сила
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 21509/2022 г. по описа на СРС, 63-ти състав.
Следователно, съдът следва да прецени дали приложимата спрямо процесните
вземания погасителна давност е изтекла в периода от влизане в сила на заповедта за
изпълнение на 28.06.2022 г. до датата на подаване на исковата молба по делото на
13.06.2024 г. Видно е, че приложимият в случая петгодишен давностен срок не е
изтекъл през така очертания времеви отрязък, което води до неоснователност на
исковата претенция.
Единствено с цел пълнота на изложението, предвид изричните възражения на
ищцата по отношение легитимацията на ** като кредитор спрямо процесните
вземания, е необходимо да се посочи следното:
Видно е от представените с отговора на исковата молба копия на рамков
договор за цесия от 19.12.2019 г. и Договор за цесия № 2 от 19.12.2019 г., че
„********* е прехвърлило на „***“ ** свой пакет от вземания. По делото е представен
и препис от Договор за цесия от 11.12.2020 г., сключен между „***“ ** и ответника. С
две приложени към отговора на исковата молба писма, изходящи от цедента и от
5
ответника ищцата е уведомена /с връчването на отговора на исковата молба и
приложенията към него/, че всички задължения, произтичащи от договора за банков
кредит, са прехвърлени в полза на **. Представени са и пълномощни,
упълномощаващи ответника да извършва уведомления за извършените цесии от името
на „********* и „***“ **.
С представените по делото копия на рамков договор за цесия от 19.12.2019 г. и
Договор за цесия № 2 от 19.12.2019 г. се доказва прехвърлянето на процесните
вземания в полза на „***“ Е***. Тези договори посочват прехвърляне на „пакет от
вземания“, като уточняват какво представлява това и кои конкретни вземания са били
прехвърлени /вж. л. 169 от делото/. Установяването, че процесните вземания са част от
предмета на тези договори за цесия е основание да се приеме, че „***” *** е
прехвърлило същите на ответника с договора от 11.12.2020 г. Предметът на този
договор са вземания, придобити от „***” ***, които са индивидуализирани в
Приложение № 1 към договора. Съдържанието на този втори договор за цесия
устоновява препращането към договора с „*********, посредством приложението към
него, където фигурират и задълженията на ищцата /вж. л. 172 от делото/. Въз основа
на изложеното се налага изводът, че от посочените документи се установява
действителното прехвърляне на процесните вземания от „********* на „***” ***,
съответно – от „***” *** на ответника, като така извършените цесии са произвели
действие спрямо ищцата. Нещо повече – уведомлението за цесия, изходящо от
ответника, е връчено на ищцата в хода на настоящото производство като приложение
към отговора на исковата молба. Получаването от длъжника в хода на исковото
производство на уведомлението за извършената цесия е факт, който е от значение за
спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с
оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК (виж Тълкувателно решение №
142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д.
№ 12/2009 г., ІІ т. о., Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г.,
ІІІ г. о., Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., Решение
№ 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., ІІ т. о., ТК, Решение №
46/25.05.2017 г. по т. д. № 572/2016 г. на ВКС, I т. о., и др.). Ето защо ищецът ** е
надлежно материалноправно и процесуално легитимиран да претенира процесните
вземания.
Предвид изложеното, исковата претенция следва да бъде отхвърлена в цялост
като неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
ответникът. Същият обаче не претендира такива, нито представя доказателства за
извършването им, поради което разноски не следва да бъдат присъждани.
По изложените съображения, Софийски районен съд, Първо гражданско
отделение, 47-ми състав,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ в цялост като неоснователен предявения по делото отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК за признаване за
6
установено между страните, че М. И. Ч., ЕГН: **********, не дължи на **, ЕИК: ***,
в качеството му на цесионер, сумата от 2500,00 лева за главница и начислена върху
същата лихва в размер на 3792,14 лева за периода от 20.11.2007 г. до 21.04.2022 г.,
представляващи вземания по Договор за издаване на револвираща международна
кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № РКО-
***/20.11.2007 г., сключен между „********* и М. И. Ч..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7