Решение по дело №7662/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 264966
Дата: 22 юли 2021 г. (в сила от 22 юли 2021 г.)
Съдия: Ивайло Красимиров Димитров
Дело: 20201100507662
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 28 юли 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 22.07.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иванка Иванова

         ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Димитров

              мл. с-я  Евелина Маринова

 

при секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдия Димитров в. гр. дело № 7662 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №62082/09.03.2020 г., постановено по гр. дело № 20763/2019 г. по описа на СРС, 25 състав, ответникът „М.К.“ ООД е осъден да заплати на основание чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД, на З.Н.Б. сумата от 284,40 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищцата имуществени вреди за заплатени медицински разходи, в следствие на нанесена порезна рана по задната повърхност на дясната подбедрица, на 23.08.2018 г. в заведение за хранене и развлечения (клуб) „Мементо“, находящо се в гр. София, ул. „**********стопанисвано от ответника, и причинена от служител на дружеството, както и сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в причинена физическа болка и душевно страдание, както и от разочарованието от невъзможността за пълноценно използване на планиран годишен отпуск, като е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 1500 лв. до пълния му предявен размер от 2000 лв., иска за заплащане обезщетение за имуществени вреди за медицински разходи - над присъдената сума от 284,40 лв. до пълния размер от 339,40 лв., както и изцяло са отхвърлени исковете за заплащане на сумата от 310,08 евро, представляваща обезщетение за претърпени от ищцата имуществени вреди за стойност на отменена резервация за почивка в дните 24.08.2018 г. - 31.08.2018 г. в гр. Вурвуру, Република Гърция, и за заплащане на сумата 180 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищцата имуществени вреди за стойност на получена правна консултация и стойност на нотариална такса за изпращане на покана до дружеството.

С оглед изхода на спора и двете страни са осъдени да си заплатят взаимно разноски за първоинстанционното производство – в тежест на „М.К.“ ООД - 441,84 лв., а в тежест на З.Н.Б. – 514,98 лв.

Срещу така постановеното решение в осъдителната му част, с която в полза на ищцата са присъдени сумата от 284,40 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди за заплатени медицински разходи и 1500 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, е постъпила въззивна жалба от „М.К.“ ООД с доводи за неговата неправилност. Въззивникът счита предявените искове за недопустими, тъй като ищецът не установявал по безспорен начин пасивната процесуална легитимация на ответника. Представеният по делото касов бон не кореспондирал нито като ден и час с твърдения от ищеца „инцидент“, а закупеният артикул - минерална вода, не отговарял на изложените в събраните от ищеца гласни доказателства твърдения за консумираните от него напитки. В хода на производството не се доказало, че ищцата действително е била в търговски обект, стопанисван от ответника в процесния ден и час, както и не се установявал точният търговски обект, в който се твърди да е настъпил инцидента. Представеният протокол - извлечение с нотариална заверка съдържал информация за заведение „Мементо“, докато всички твърдения на ищеца и разпитаните от него свидетели се отнасят за друг търговски обект - „Бийч бар“, като ноторно известен е фактът, че се касае за два различни търговски обекта. Доколкото се твърдяло, че деликтът е извършен от физическо лице, чиято самоличност и връзка с ответника не се сочела и доказвала от представените доказателства, то пасивно процесуално легитимирано било именно физическото лице, евентуално станало причина за твърдения инцидент, а не дружеството „М.К.“ ООД.

При условията на евентуалност въззивникът оспорва наличието на предпоставките за уважаването на предявения иск. Неправилно първоинстанционният съд кредитирал показанията на ищцовите свидетели Т. иА., тъй като показанията  им са неясни и противоречиви, като тенденциозно съдържат целенасочени спомени за необходимите за процеса твърдения на ищеца, а в същото време са непълни и неточни досежно редица факти и обстоятелства, които да допринесат за изясняване на действителната фактическа обстановка относно разположението им в процесния търговски обект, относно това доколко същият е бил зает с посетители, относно това по какъв начин биха могли да бъдат различени служителите в търговския обект от неговите посетители и по какви критерии (облекло, униформа, друго). Изтъква, че нито един от разпитаните свидетели не посочва, че действително е станал непосредствен наблюдател на настъпването на инцидента, а за такъв не сочат и разпитаните свидетели на ответното дружество.

Поддържа, че в хода на производството не са доказани по безспорен и непротиворечив начин ищцовите твърдения, че З.Н.Б. е била клиент, на който и да е търговски обект, стопанисван от ответното дружество в процесния ден и час, че е претърпяла каквито и да е вреди от служител на „М.К.“ ООД, че в което и да е от заведенията, стопанисвани от ответника, е имало какъвто и да е инцидент, свързан със счупване на стъкла, витрини, посуда, или други. Липсвала пряка или косвена причинно-следствена връзка между твърдяното здравословно състояние на ищцата съобразно ангажираната медицинска документация, инцидента и претендираните имуществени и/или неимуществени вреди. Не било установено кое е лицето, извършило деликта и неговата самоличност, механизмът на извършване на деликта, точното място на деликта, трудово-правното или гражданско правоотношение, което релевира връзката между лицето, извършило деликта и ответното дружество. По изложените съображения моли първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявените искове – отхвърлени.

Въззиваемата ищца З.Н.Б. оспорва въззивната жалба и моли решението да бъде потвърдено като правилно.

Въззивната жалба е подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Оплакванията във въззивната жалба за недопустимост на постановеното решение са неоснователни, доколкото аргументите за отсъствието на пасивна процесуална легитимация на ответника неправилно се обосновават от процесуалния му представител с липсата на доказателства относно лицето, стопанисващо процесния търговски обект, в който се твърди да е настъпил инцидента, както и недоказване на трудово или гражданско правоотношение между ответника и физическото лице – делинквент. Установяването на тези факти обаче има отношение единствено към пасивната материална легитимация на ответника, а не към неговата процесуална легитимация. Последната се извежда само въз основа на твърдените факти в исковата молба и за нейното наличие е без значение дали тези твърдения ще бъдат доказани в хода на процеса. В случая ищцата е въвела безпротиворечиви твърдения, че е претърпяла имуществени и неимуществени вреди от противоправно поведение на служител на „М.К.“ ООД в търговски обект, стопанисван от дружеството, поради което последното е пасивно процесуално легитимирано по предявените искове за заплащане на обезщетение.

Софийски градски съд, като съобрази доводите на въззивника и събраните по делото доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, а по конкретно релевираните във въззивната жалба оплаквания е необходимо да бъде добавено и следното:

С оглед изложените от ищцата обстоятелства и формулирания петитум в исковата молба, правилно първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 49 във вр. 45 ЗЗД. По характера си отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, гаранционно-обезпечителна, за чужди действия, с които е причинено пряко деликтно увреждане. Отговорността е производна за възложителя на работа от извършения деликт, т.е. възниква, доколкото е налице виновно поведение (действие или бездействие) на извършителя, като установяване на самоличността му е без значение за отговорността на възложителя, щом се установи, че е налице възлагане (в този смисъл решение № 32 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 2269/2014 г., ІV г. о. на ВКС). В конкретиката на настоящото дело, в доказателствената тежест на ищцата е да установи, че служител на ответника при или по повод на възложената му работа, е осъществил противоправно поведение, в причинна връзка с което са настъпили вреди, като вината на извършителя се предполага.

Съобразен с ангажираните по делото доказателства е изводът на СРС, че именно ответното дружество „М.К.“ ООД стопанисва процесното заведение „Мементо“, находящо се в гр. София, ул. „*******, като негова обособена част се явява описаното от ищцата място на инцидента – „Бийч Бар“. Този извод следва, както от представените пред СРС протокол от 11.10.2019 г. на нотариус И. Д., за извършена справка от интернет адрес на Общински туристически регистър, подраздел „Регистър на места за настаняване и заведения за хранене и развлечения“, така и от приложение на л. 69 от делото на СРС касов бон от 28.08.2018 г., издаден от „М.К.“ ООД като стопанисващ търговски обект кафе – клуб „Мементо“ Бийч бар. В този смисъл са и показанията на ответниковия свидетел Л.Д., която заявява, че периода 2016 г. – 2018 г. е работила в летния бар на заведението на нейния работодател „М.К.“ ООД, което е с наименование „Бийч бар“.

С оглед правилно разпределената в първоинстанционното производство доказателствена тежест, твърденията на ищцата за причинена ѝ порезна рана по дясната подбедрица на 23.08.2018 г., при посещение в процесното заведение, причинена от изнасящ чувал с отпадъци служител на ответното дружество, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване. Пълно доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. В теорията и съдебната практика безпротиворечиво е възприето, че пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и само чрез косвени доказателства, като във втория случай косвените доказателства трябва да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. За да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване, е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил (в този смисъл и решение №61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г., IV г.о. на ВКС).

Дадените пред СРС показанията и на двамата ищцови свидетели Т. иА. са безпротиворечиви относно обстоятелството, че на посочените дата и час (23.08.2018 г., между 23:00 ч. – 24:00 ч.) са посетили процесното заведение заедно с компания от още няколко души, сред които и З.Н.Б.. И двете сочат, че са забелязали лице, излизащо от зоната зад самия бар на заведението, което е носило черен чувал и веднага след като е минало зад гърба на ищцата, последната се е оплакала, че е получила порезна рана на крака. Действително, никой от свидетелите не е забелязал дали е имало съприкосновение на чувала с крака на ищцата, но невъзприемането на това обстоятелство не е житейски нелогично, доколкото раната е получена в областта на дясната подбедрица, т.е. в ниската част на крака и е нормално погледите на свидетелите да не са насочени ниско към земята в този момент.

Извод за наличието на деликтно поведение у лице, на което ответникът е възложил работа,  се извеждат при прилагането на опитните правила и логика с оглед преценка на причинно-следствената връзка между твърдения от ищцата механизъм и характер на уврежданията и заявените от свидетелите обстоятелства. Ирелеванто е, че свидетелите не са възприели счупването на стъклени предмети в заведението, както и съдържанието на самия чувал, тъй като обективно това не е било възможно поради черния му непрозрачен цвят. Същественото в случая е, че свидетелите са категорични в своите показания, че ищцата е заявила за получена порезната рана веднага след като зад нея е преминал човека, носещ чувал и тези обстоятелства напълно кореспондират с начина на увреждането. Както се посочи, без значение е самоличността на лицето, носещо чувала, а извод, че това е служител на ответника, е обстоятелството, че и двете свидетелки заявяват, че той е излязъл от зоната на бара, достъп до който поначало имат само служителите (обратното не се и твърди от ответника) – в този смисъл е и заявеното от свидетеля на ответника Л.Д., че зад бара работят бармани, които изхвърлят отпадъците в черни чували. Твърденията на тази свидетелка, че обектът се почиства само преди отваряне и след затваряне не изключва възможността инцидентно в процесния случай лице, работещо зад бара, да се е наложило да изнесе чувал с отпадъци, а обстоятелството, че тя не знае за подобен инцидент не е аргумент, с който да се игнорират преките впечатления на ищцовите свидетели, доколкото няма данни на конкретната дата Л.Д. да е била на работа. Разминаването в показанията на ищцовите свидетели относно облеклото на служителя също не разколебава показанията им в останалата им част, тъй като е нормално да не си спомнят подобни детайли поради изминалия период от повече от една година, а и не е логично да се очаква от тях да обърнат внимание именно на това обстоятелство. При преценката на показанията на ищцовите свидетели въззивният съд ги намира за логични, последователни и безпротиворечиви. Те кореспондират и на отразеното в приложения към исковата молба амбулаторен лист за платен преглед, съставен в 23:41 ч. на 23.08.2018 г., според който е констатирана порезна рана на дясната подбедрица по задната повърхност.

С оглед гореизложения анализ на ангажираните доказателства и при липсата на каквито и да било данни за други обективни или субективни фактори, обясняващи различна от твърдяната от ищцата причина за получената порезна рана в областта на дясната ѝ подбедрица, настоящият състав намира за установено по делото, макар и чрез косвено доказване, че при изпълнение на възложена от „М.К.“ ООД работа, негов служител е причинил неправомерно на З.Н.Б. процесната увреда. Приетите за настъпили имуществени и неимуществени вреди настоящият състав намира, че са в причинна връзка с процесното увреждане, тъй като раната изисква медикаментозно лечение и е житейски логично да причини емоционални болки и дискомфорт. Доколкото въззивната жалба не съдържа конкретни доводи срещу размера на определеното и присъдено за тези вреди обезщетение, то и въззивният съд не следва да преразглежда формираните в тази насока изводи на СРС.

Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, въззивната жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното решение в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.

По разноските:

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на въззиваемата страна следва да се присъдят сторени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред СГС, в размер на 644 лв. с ДДС.

С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване – арг. от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №62082/09.03.2020 г., постановено по гр. дело № 20763/2019 г. по описа на СРС, 25 състав в обжалваната му част.

ОСЪЖДА „М.К.“ ООД, с ЕИК*******, със съдебен адрес ***, офис 9, да заплати на З.Н.Б., с ЕГН ********** , със съдебен адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК, разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС, в размер на 644 лв. с ДДС.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

  

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.