№ 352
гр. К., 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:НЕЙКО Г. НЕЙКОВ
при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело №
20235510101067 по описа за 2023 година
Гражданско дело № 1067/2023 г. по описа на Районен съд-К. е
образувано по предявен иск от В. И. П., с ЕГН **********, с постоянен
адрес: обл. С.З., гр.К., *************** чрез пълномощника си от
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистър БУЛСТАТ под
№ ********, с адрес на упражняване на дейността: бул. ******************,
представлявано от Д. М. М. - Управител, срещу „*************” ООД, с
ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление: гр.
****************, представлявано от управителите Б.К.Б. и С.И.Г., заедно и
поотделно с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.2 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр.
чл. 19, ал. 4 от ЗПК,.
Ищцата чрез процесуалния си представител сочи, че на ********* год.
В. И. П. сключила потребителски договор за кредит № ********** с
„*************” ООД за сумата от 600,00 лева. В договора било посочено, че
искането за кредит ще бъде разгледано при „експресно обслужване“, за което
се дължала сума в размер на 209,99 лева или 35 % от размера на главницата.
Заплащането на допълнителната такса „експресно обслужване“ било
включено към месечните погасителни вноски по договора за кредит №
**********.
Счита, че клаузата по чл. 10 ал. 2, с която е договорено допълнително
плащане към кредитора от Договора, била неравноправна и нищожна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй
като задължавала потребителя да заплати суми, в размер на над 35% за
услуги, които не били извършени. Счита, че тази клауза не била
индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП, тъй като фигурирала в
Общите условия към договор за потребителски кредит, публикувани на
интернет страницата на „*************“ ЕООД.
1
Твърди нищожност на клаузата на чл. 9 ал. 1 от Договора.
Твърдим, че тази клауза е нищожна и поради противоречие с добрите
нрави. Така договореното заплащане на суми и такси, водили до оскъпяване
на кредита, за което не се предоставяло каквато и да била услуга, а се целала
допълнителна печалба.
С чл. 10 ал. 1 страните са договорили такса бързо разглеждане, съгласно
която ищцата следвало да заплати сумата в размер на 209,99 лева. Съгласно
чл. 10а ал. 2 от Закона за потребителския кредит, кредиторът не можел да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Уговорената в чл. 10 ал. 1 такса била в пряко
противоречие на императивните разпоредби на ЗПК. Целта на таксите и
комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК били да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит.
Горепосоченото възнаграждение представлявало печалба на кредитора и
с уговарянето му се заобикаляло императивното изискване, установено в
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен
лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означавало, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни на основание чл. 19, ал. 5
ЗПК. Така заедно с договорената лихва и допълнителните възнаграждения в
размер на 35 % всичко това обуславяло извода, че горепосоченото
ограничение било превишено /в този смисъл и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/.
Следователно клаузата на чл. 9 ал. 1 начисляваща допълнително
възнаграждение за кредитора, е нищожна - чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. /В този
смисъл Решение № 264073 от 18.06.2021 г. по в. гр. д. № 7007 / 2020 г. на
Възз. Ш-б. състав на Софийски градски съд/.
Счита, че посочената клауза от процесния договор е нищожна и на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1,
пр. 2 от ЗЗД, като накърнява и добрите нрави, респективно на основание чл.
146 от ЗЗП поради неравноправност.
Моли съда да постановите решение, с което:
1. Да провъзгласи нищожността на клаузата по чл. 10 ал. 1,
предвиждаща заплащането на такса за бързо разглеждане в размер на 209,99
лева, от Договор за паричен заем № **********, сключен между ищцата и
„*************” ООД, с ЕИК: **********, със седалище и адрес на
управление: гр. *******************, представлявано от управителите Б.К.Б.
и С.И.Г., като нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, ВР. чл. 22, ВР. с чл.10,
чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Претендира за разноски по делото.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от
процесуалния представител на ответното дружество.
Твърди, че всички твърдения, изложени от ищеца не отговаряли на
2
обективната истина и са неоснователни.
Твърдяло се, че клаузата на чл.10, и ал.1 от договор
№**********/2022г. била нищожна поради противоречие с добрите нрави.
С тази клауза не се накърнявали добрите нрави. Те не били в
противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и
добросъвестност, както и с правилата за поведение установени в обществото.
Дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен
режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими за да се
гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите.
Принципите за доброволност при договарянето в рамките на
установената от чл. 9 ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на
насрещните престации на договарящите при двустранните договори не били
етични, а правни принципи, които били скрепени с правни норми, и
евентуалното противоречие с тези принципи би могло да доведе до
нищожност на договора поради противоречие със закона или липса на
съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
В практиката съществували решения, които аргументирано приемали
изложената по- горе постановка (напр. Решение № 272 от 31.03.2009 г. по гр.
д. № 1115/2008 г. на Апелативен съд - София, ГК, I състав)
Твърдяло се, че предлаганите от кредитора доброволни действия
представлявали скрита възнаградителна лихва и по този начин се заобикалял
закона. Твърдението било неоснователно.
Изискването на чл.11 т.10 от ЗПК било да бъде наличен Годишния
процент на разходите (ГПР), което било сторено в договора. Твърдението на
жалбоподателя, че този процент не отговарял на истината и не бил изчислен
съгласно методиката посочена в закона било неоснователно.
Неправилно се приемало, че заявените от жалбоподателя, в ролята му на
страна по процесния договор за кредит допълнителни действия били част от
ГПР. Те не се калкулирали в ГПР, защото в допълнителните разпоредби на
ЗПК ясно и еднозначно била дадена дефиницията за общ разход по кредита.
Следвало да се отбележи, че ищецът, като страна по договор за
потребителски кредит, сам пожелал допълнителните действия. Всяко
действие, които кредитора предоставил, било по желание на потребителя.
Никога допълнителното действие не било задължителна предпоставка за
отпускане на кредит от страна на „*************” ООД, т.е договорът за
кредит можел да се сключи и без него. Действието „Експресно обслужване”
присъствал в Стандартния Европейски формуляр (СЕФ) като цена, т.е не
може да се твърди, че ищецът не е разбрал за него.
Моли съда да отхвърли като неоснователно твърдението на ищеца,
както и да присъди в полза на дружеството направените разноски,
включително и юрисконсултско възнаграждение.
Страните, редовно призовани за датата на съдебно заседание, в писмени
становища поддържат изложеното в исковата молба и в отговора.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
3
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
По предявения установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за потребителски кредит № MAX_
********** между страните, както и твърденията си, че процесната
разпоредба противоречи и заобикаля закона, накърнява добрите нрави, а в
доказателствена тежест на ответника е да установи спазването на
изискванията за валидност на клаузата.
Относно наличието на облигационно правоотношение между
страните на *********г. е сключен договор за потребителски кредит №
MAX_ **********. Страните договорили отпуснатият заем да бъде в размер
на 600,00 лева, видът на вноската била месечна. В чл. 10, ал. 2 от договора е
договорено, че при кандидатстването си за кредит кредитоискателят изрично
е заявил желание за Експресно обслужване по своя кредит при условията на
т. 7.4 от раздел V от Общите условия, което обезсилва действието на чл. 7 от
настоящия Договор. Кредитополучателят следва да осъществява контакт с
Кредитора на специалния безплатен телефон *********, на който ще бъде
обслужен приоритетно. Паричната сума за Експресно обслужване по Кредита
е в размер на 300,00 лв. и е дължима на равни части през периода на
Кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от
погасителния план по Кредита, заложен в настоящия Договор. От
изложеното от фактическа страна, безспорно по делото е, че между страните е
възникнало облигационно правоотношение по повод предоставяне на паричен
заем в размер на 600,00 лева. Не се спори също, че заемодателят – настоящ
ответник е небанкова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ и има право да
отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г.
по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за
приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи
служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк.
д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния
договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда
без от страните да е наведен такъв довод. В случая заемателят се позовава на
нищожност. Систематичното тълкуване на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК разкрива
целта на законодателя да разграничи таксите, дължими за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, и таксите, предвиждани
за действия по усвояване и управление на кредита, като разрешава първите и
забранява вторите. В аспекта на горното следва да се посочи, че таксата за
експресно обслужване е свързана с управлението на кредита, поради което
4
такса не се дължи. Включването на същата като задължение за потребителя
по договора за кредит се явява в пряко противоречие с нормата на чл. 10а, ал.
2 ЗПК, с оглед което и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Освен
това посочената клауза се явява и неравноправна, доколкото възлага
допълнителна финансова тежест за потребителя, оскъпява "цената на
кредита" и по съществото си представлява реализирана за кредитора печалба
извън уговорената по съглашението възнаградителна лихва. В допълнение
следва да бъде отбелязано, че цената на т. нар. такса е в размер на 50 % от
отпусната в заем сума, т. е. налице е едно значително оскъпяване на кредита.
С Решение № 119 от 22.03.2012 г. по гр. д. № 485/2011 г. по описа на ВКС, I
ГО, е разяснено, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката
противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала.
Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в
насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за
противоречие с добрите нрави доколкото те са опредени като граница на
свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Съдът намира, че така
уговорената клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй
като неравноправно третира икономически по-слабата страна в оборота по
начин облагодетелстващ търговеца. Касае се отново за възнаграждение в
полза на кредитора по договора извън уговорената възнаградителна лихва, а
не за допълнителна услуга. Уговарянето на възнаграждение макар и
наименувано такса има за единствена цел заобикаляне разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, а съгласно чл. 21, ал. 1
ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Предвид изложеното съдът намира, че исковата претенция е
основателна.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на
ответника следва да бъдат възложени направените от ищеца съдебни
разноски в размер на 50,00 лева, представляваща внесена държавна такса за
разглеждане на спора.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана
безплатна правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в
размер не по – нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. С
Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа на
ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по делото
да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е
посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на
някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо
страната предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското
възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл.
80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е
обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При
безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА,
както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи
хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на
5
страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния
акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от
съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че
възнаграждението ще се дължи от насрещната страна по правилата на чл. 78,
ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото, а минимумът на
дължимият адвокатски хонорар е определен в чл. 38, ал. 2 ЗА - не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. Предвид изложеното съдът
намира, че не е обвързан от представения от процесуалния представител на
ищеца списък, съдържащ искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 1500,00 лева с ДДС, а същото следва да се
определи предвид цената на иска в размер по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
размер на 400 лева. Тъй като по делото се твърди, че адвокатът е регистриран
по ДДС, върху горепосочената сума се дължи и сумата от 80,00 лева /20 %
ДДС/. С оглед предходното, ответникът следва да заплати на адв. М.
адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв.
На 19.06.2024 г. е постъпила молба от адв. М., към която прилага
списък за разноски по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие, в
който е изписано адвокатско възнаграждение в размер на 1500,00 лева с ДДС.
Приложена е и фактура за същата сума. В приложената разписка като
наредител е изписано лицето Д.П.К., който не е страна в производството.
Съдът счита, че с действията си процесуалният представител на
ищеца злоупотребява с искания размер за възнаграждение /1500,00 лева с
ДДС/. Както споменахме, по-горе на лист 56 от делото е приложен Договор за
правна защита и съдействие, като в него е отразено изрично, че договореното
възнаграждение е безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, а впоследствие се
прилага отново Договор за правна защита и съдействие с договорено
възнаграждение 1500,00 лева с ДДС, което потвърждава извода на съда за
действията на процесуалния представител на ищеца, представляващи
злоупотреба с право.
Предвид изложеното съдът счита, че следва размерът на
адвокатското възнаграждение да бъде такъв, какъвто е споменат по – горе, а
именно 480,00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от В. И. П., с ЕГН **********, с
постоянен адрес: обл. С.З., гр.К., *************** чрез пълномощника си от
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистър БУЛСТАТ под
№ ********, с адрес на упражняване на дейността: бул. ******************,
представлявано от Д. М. М. - Управител срещу „*************“ ООД, с ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„*************, представлявано от управителите Б.К.Б. и С.И.Г., заедно и
поотделно, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, нищожността на чл.
10, ал. 2 от сключения между страните договор за потребителски кредит №
MAX_ **********/********* г.
6
ОСЪЖДА „*************“ ООД, с ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н „*************, представлявано от
управителите Б.К.Б. и С.И.Г., заедно и поотделно, да заплати на В. И. П., с
ЕГН **********, с постоянен адрес: обл. С.З., гр.К., ***************, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 50,00 лева, представляваща
сторени по делото съдебни разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „*************“ ООД, с ЕИК **********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, р-н „*************, представлявано от
управителите Б.К.Б. и С.И.Г., заедно и поотделно, да заплати на адвокат Д.
М. М., САК от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистър
БУЛСТАТ под № ********, с адрес на упражняване на дейността: бул.
„***************, представлявано от Д. М. М. - Управител, съдебен адрес за
призоваване: гр, ****************** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл.
38, ал. 1 ЗА, сумата в размер на 480 лева, с включено ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на
ищеца В. И. П., с ЕГН **********, с постоянен адрес: обл. С.З., гр.К.,
***************.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред ОС – С.З.
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
7