№ 781
гр. София, 16.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ СТОЕВ
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №
20231110149908 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК.
Производството е образувано е по предявени при условията на обективно
съединяване от ищеца Д. Д. Г. срещу ДРУЖЕСТВО искове за прогласяване за нищожността
клаузата, предвидена в чл. 27 (в т.ч. чл. 27, ал.1, ал. 2 и ал. 3) от Договор за потребителски
кредит от разстояние № 825006 от 29.04.2022 г., предвиждаща заплащане на неустойка в
размер на 0,9 %, и осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 50,00 лева,
частична претенция от пълния размер от 152,86 лева, представляваща недължимо платени
суми за неустойка по Договор за потребителски кредит от разстояние № 825006 от
29.04.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата
молба - 07.09.2023 г., до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 29.04.2022 г. между страните е сключен Договор за
потребителски кредит от разстояние № 825006, като отпуснатият кредит бил в размер на
200,00 лева, а срокът на погасяване 6 месеца, при месечен погасителна вноска, ГЛП - 25,20
% и ГПР - 28,32 %. Сочи се, че размерът на общата дължима за връщане сума е 216,98 лева.
В чл. 17 от Договора било уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен
с гарант, отговарящ на условия, посочени в Общите условия, или банкова гаранция.
Съгласно чл. 27 от Договора при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, била дължима неустойка в размер на 0.9 % от стойността на кредита, платима
наред с погасителните вноски. Твърди се, че на ищеца е начислена неустойка в общ размер
на 152,86 лева. Оспорва се договора за кредит като нищожен поради липса на форма
съобразно изискванията на чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК. Поддържа се, че договорът не е
съставен по ясен и разбираем начин, не е във формат и шрифт не по-малко от 12, а на ищеца
не бил представен екземпляр от договора, преддоговорната информация, Общите условия и
1
СЕФ. Посочва се, че в договора нямало ясно разписана методика на формиране на ГПР, като
в договора бил посочен грешен размер на ГПР, а действителният многократно надскачал
допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Излага се, че е била налице изначална
невъзможност за предоставянето на поръчител, който да отговоря на всички посочени от
ответника критерии, в такъв кратък срок. Аргументира се, че е било задължение на
ответника, преди сключване на договора, да направи оценка на кредитоспособността. Сочи
се, че неустойката за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпените
вреди е типичен пример за неустойка, която накърнява Д.те нрави и излиза извън присъщите
функции. Поддържа се, че е налице заобикаляне по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД на
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Сочи се, че непредоставянето на обещани обезпечения
е предпоставка за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на основание чл. 71 от ЗЗД,
а в настоящия случай ответникът променил последиците от липсата на обезпечение. Счита
се, че уговорената неустойка е следвало да бъде част от ГПР, поради което излага, че е
налице и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Излага се също и че
посочването на ГПР в размер, различен от действителния, представлява заблуждаваща
търговска практика. Поддържа се, че клаузата за неустойка е нищожна и на основание чл.
143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Оспорва с е и клаузата за
възнаградителна лихва, доколкото в нея се включвала и начислената неустойка, като
нищожна поради накърняване на Д.те нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за
обезпечени заеми. Направено е искане за уважаване на исковите претенции и присъждане на
сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни. Не се спори, че е сключен процесният
договор за кредит, по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума в
размер на 200,00 лева при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Сочи се, че в
настоящия случай сключването на договора е инициирано от ищеца с попълване на
електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на дружеството. С попълването на
заявлението за кандидатстване на ищеца била предоставена необходимата преддоговорна
информация, вкл. Стандартен европейски формуляр. След одобрението на подадената заявка
от страна на ДРУЖЕСТВО за отпускане на сумата на електронна поща посочена от ищеца в
заявката са изпратени автоматично проект на Договор за потребителски кредит - кредитна
линия сключен от разстояние № 825006 от 29.04.2022 г. с приложение № 2 Погасителен план
към него, Стандартен европейски формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ). Въпросните
документи съдържали предвидената в законите преддоговорна информация за желания
кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на български език и при съблюдаване на
приложимите нормативни изисквания. В проекта на договора за кредит и приложенията към
него били посочени дължимите от ищеца суми, заявеният размер на главницата, брой и
размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвения процент по кредита, ГПР,
изискването за предоставяне на обезпечение. След запознаване с всички условия във връзка
2
с кредита на 29.04.2022 г. ищецът е натиснал бутона „Подпис“, с което последният е изразил
и своето не двусмислено съгласие за сключване на договора. Сочи се, че неустойка не е
начислявана и събирана от дружеството, но въреки това тази клауза е валидна и отговаряща
на всички изисквания на действащото законодателство. Сочи се, че неустойката
представлява самостоятелен договор по смисъла на чл. 8 ал. 1 от ЗЗД , като в настоящия
случай същата само била обективирана с другите уговорки по кредита в един и същи
документ, но за нея не следвало да се прилагат правилата на ЗПК и Директива 2008/48, а
общите разпоредби на ЗЗД. Размерът на неустойката се определял като процент от заетата
сума, като същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависело
изцяло от волята на заемателя. Твърди се, че така договореният размер на неустойката, като
определен процент съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на
Договор за потребителски кредит е посочен вече изчисленият размер, обхващал целия
период на договора, изпълнявал предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не предвиждал
неоснователно разместване на блага. Сочи се, че неустойката имала стимулираща функция
за изпълнение на задълженията на кредитополучателя и превентивно действие. Нямало
изискване относно размера на неустойката, като доколкото същият се обуславял от
бездействието на длъжника, размерът не можел да бъде уговорен в противоречие с Д.те
нрави. Неустойката представлявала предварително определено обезщетение, предвид което
било нормално нейният размер да е предварително уговорен между страните и като част от
погасителните вноски, като било уговорено, че тя се дължи само ако не се представи
обезпечение. Не била налице изначална невъзможност за предоставяне на обезпечение,
доколкото ищецът бил предварително запознат с условията. Нямало определен в закона
момент за предоставяне на обезпечение, поради което било допустимо и след сключване на
договора. Направено е искане за отхвърляне на исковите претенции и присъждане на
сторените по делото разноски.
Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно
право с правна квалификация чл. 55 ЗЗД за сумата от 50 лева (частичен иск от 152,86
лева), представляваща недължимо платена сума за неустойка по Договор за потребителски
кредит от разстояние № 825006 от 29.04.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата молба - 07.09.2023 г., до окончателното й изплащане; както и
по иска с правна квалификация чл. 124 ГПК действителността на клаузата на чл. 27 от
Договор за потребителски кредит от разстояние № 825006 от 29.04.2022 г., предвиждаща
заплащане на неустойка в размер на 0,9 %, при непредставяне на обезпечение на кредита в
срока по чл. 17 от Договора.
При така релевираните твърдения ищецът следва да докаже, че процесната сума от 50
лева е излязла от патримониума му и че е постъпила в имуществения комплекс на
ответника, в който случай ответникът носи тежестта да установи наличието на основание за
3
имуществено разместване, като ответникът следва да докаже, че процесният договор е
валидно сключен при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК, така и че клаузите
отговарят на изискванията на ЗПК конкретно по начина на определяне размера на ГРП,
индивидуално договаряне на клаузите.
Не е спорно между страните, а и от приетия по делото договор се установява, че
между страните е сключен договор за потребителски кредит. Съдът приема за установено от
приетите по делото доказателства, че кредиторът е предоставил преддоговорна информация,
в която са посочени основните параметри и условия по кредита, включително разходите по
кредита (което се установява от стандартен формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити), договорът е сключен при условията на ЗПФУР, съдържа посочване
на общия размер на кредита, фиксиран лихвен процент, погасителен план и условията на
плащане, вкл. условията за предсрочно погасяване на задълженията, регламентирано право
на отказ от договора, написан е на ясен и разбираем начин в необходимия шрифт и формат,
видно от съдържанието на самия договор, в която връзка твърденията в исковата молба за
недействителност на договора поради неспазена форма е неоснователно.
Посочен е и годишния процент на разходите и методиката за изчисляването му.
Относно наведеното твърдение от ищеца, че действителният ГПР е различен от уговорения
в договора, съдът намира следното: съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В чл.20 вр. чл. 18 от договора е уговорена неустойка в размер на 0.9% от стойността
на усвоената сума по кредита, начислявана за всеки ден на неизпълнение от страна на
потребителя на задължението по чл. 17 от Договора. Съдът констатира, че вземането за
неустойка е включено в погасителния план, но не и в посочения в договора ГПР. Съгласно
решение по дело C-449/13 на СЕС по тълкуване на член 5, параграф 6 от Директива 2008/48
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102, е прието, че
оценката на кредитоспособността на потребителя налага промяна в предоставените
разяснения, които трябва да бъдат съобщени на потребителя своевременно, преди
подписването на договора за кредит, без обаче това да предполага изготвянето на
специфичен документ, т.е. оценката на кредитоспособността на потребителя се извършва
преди подписване на договора и преценката на кредитодателя дали тя е в достатъчен обем
посредством разяснения следва да предхожда договора. Съдът приема, че така
уговорената неустойка е нищожна на основание чл.10а, ал.2 ЗПК. Същата е по
отношение на оценка на риска, не представлява допълнителна услуга по см на чл.10а, ал.1
4
ЗПК, а освен това не е определена и за какви точно вреди се дължи. Клаузата обезпечава
изпълнението не на основното договорно задължение, а на едно вторично поето
задължение за обезпеченост на кредита, което задължения по оценка има търговецът –
професионалист в тази област, който следва да положи значително по-голяма грижа към
своята дейност и поначало следва да бъде извърши преценката преди предоставянето на
сумата. Отделно от това, така уговорена по своя характер притежава само санкционна
функция, без да зависи от вредите от това неизпълнение, като цели да се кумулира със
задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски, видно и от
заключението на вещото лице), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция, което противоречи на принципа на добросъвестността. Уговорена по този начин
неустойката задължава потребителя да заплати неустойка при неизпълнение, което я
прави неравноправна по см. на чл.143, ал.1, т.т ЗПП, защото създава съществена и
необоснована неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията.
Очевидно клаузата не цели обезпечаване на задължения по кредита, а да е в ущърб на
потребителя, въвеждайки още един сигурен източник на доход на икономически по-силната
страна, с оглед обстоятелството, че е включена наред с основното задължение по
погасителния план, т.е. цели да е скрито възнаграждение, което на самостоятелно основание
я прави нищожна.
По основното възражение, че ГПР е неправилно посочен, поради това че не отразявал
включената неустойка по чл.20 от договора, съдът намира следното:
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да
съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него,
за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл.22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, поради което и с оглед чл.23 ЗПК - когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В чл.12 от процесния договор е посочен процент на ГПР 28,32 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, който размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Настоящият състав установи, чрез ползване на кредитен калкулатор –
ГПР, че при включването на неустойката по чл. 27 от Договора – ГРП се изчислява на
72726,62 %, т.е. над законоустановения максимум от 50%. Усвоената сума е в размер на 200
лева, като при посочения в договора годишен процент на разходите (28,32%) длъжникът е
следвало да върне сумата от 216.98 лева, но с вземането за неустойка по чл. 27 от Договора
сумата за връщане е 369,84 лева, т.е. разликата от 152,86 лева се явява скрито и недължащо
се възнаграждение, което не е включено в ГПР.
В договора за потребителски кредит в момента на сключването му следва да е
5
уговорен ГПР по кредита - арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, изразяващ задълженията на потребителя в
процентно отношение към размера на отпуснатия кредит. При формирането му се включват
и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК вр. §1, т.1 ДР на
ЗПК. ЗПК транспонира Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът
за информираност на потребителя. Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е във вр с чл.10, б. „ж“ от
Директивата, установяваща задължение за съдържане на информация за ГПР, съответно
чл.22 ЗПК е във вр. чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да
установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да
гарантират тяхното привеждане в изпълнение.
Спорът се концентрира по това – ако се установи, че по договора има неустойка,
която е нищожна, но и не е включена в първоначално определения ГПР, като при
включването ГПР надвишава максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК, това
влече ли недействителност на целия договор на основание чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10
ЗПК?
Настоящият състав намира, че отговорът е отрицателен по следните съображения:
Първо, разширително тълкуване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК вр. чл.22 ЗПК е недопустимо,
защото води до прилагане по разширителен начин на чл. 10, §. 2, б. "ж" от Директивата.
Второ, в случаите, в които годишният процент на разходите надвишава установения в закона
максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5
ЗПК установяваща, че санкция за неспазване на посоченото изискване, е недействителност
на съответната клауза от договора. Трето, целта на транспонираната чрез ЗПК Директива е
осигуряване на максимална информираност на потребителите при сключване на договори за
кредит, следователно и при нарушение на разпоредбите, установяващи необходимото
съдържание на договора за потребителски кредит, следва да намери приложение
установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за потребителя би останал
неясен размера на задължението по кредита и начина на неговото формиране. В конкретния
случай, макар задължението за неустойка да не е включено в процентното измерение на
годишния процент на разходите по кредита, това задължение е установено в глобален
размер и като част, която се добавя към размера на погасителната вноска, поради което за
потребителя съществува яснота относно точния размер на задължението му и общата
стойност на кредита. В цитираното от ищеца Решение 15.03.2012 по дело C‑453/10 е прието,
че търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
и при установяване на такава, съдът може да основе преценката си за неравноправния
характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит, но
тази констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна точка на член
6, параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на сключения договор за кредит.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на договора за
кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, т.е. договорът не е
6
недействителен.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо
да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с Д.те нрави
следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции. Лихвата е граждански
плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на
кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е
лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се
явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с
морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика
(решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901
от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че
възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се
съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на Д.те нрави се считат сделки (уговорки), с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в
съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва противоречи на Д.те нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния
размер на законната лихва. Съдът намира, че клаузата за възнаградителната лихва в размер
на 25,2% е действителна, доколкото не е над трикратния размер на законната лихва,
съответно н е е налице противоречие на Д.те нрави (в който смисъл са и: Решение № 4237 от
14.07.2020 г. по в. гр. д. № 16951 / 2019 г. на Възз. III-б. състав на СГС, Решение № 263875
от 10.06.2021 г. по в. гр. д. № 3275 / 2021 г. на Възз. III-б. състав на СГС, Решение № 263878
от 11.06.2021 г. по в. гр. д. № 1821 / 2021 г. на Възз. III-б. състав на СГС, и др.)
Не е основателно и твърдението за нищожност на договора поради липса на
съществен елемент от съдържанието – правото на отказ от потребителя, срока и начина за
упражняване – видно от самия договор – чл.33 и сл.
С оглед приетото по-горе съдът приема, че е налице недействителност на отделни
клаузи. Поради това и искът по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е основателен за платената сума по
вземането за неустойка. След анализа на представените писмени доказателства от третото
неучастващо по делото лице се установява, че ищецът през процесния период е наредил по
сметка на ответника сумата от 317,62 лева, при уговорена сума за връщане 216,98 лева.
Следователно искът по чл. 55 ЗЗД за сумата от 50 лева е основателен, доколкото платено в
повече се явява престирано по нищожни клаузи.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото отговорността за разноски е на ответника. Ищецът е
представил доказателства за платена държавна такса в размер на 100 лева. Претендира се
заплащане на адвокатско възнаграждение за предоставяне на безплатна правна помощ по чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА, което съдът определя за двата иска в общ размер на 100 лева. Настоящият
7
състав не е обвързан от минималните размера на НМРАВ. Определеното възнаграждение е
справедливо и съобразено с фактическата и правна сложност на делото.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийският районен съд:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК
установителен иск от Д. Д. Г., ЕГН ********** срещу ДРУЖЕСТВО, ЕИК *********, че
клаузите на чл. 27 (в т.ч. чл. 27, ал.1, ал. 2 и ал. 3) от Договор за потребителски кредит от
разстояние № 825006 от 29.04.2022 г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 0,9
%, са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК.
ОСЪЖДА ДРУЖЕСТВО, ЕИК *********, да заплати на Д. Д. Г., ЕГН **********,
на основание чл. 55 ЗЗД, сумата от 50 лева (частичен иск от 152,86 лева), представляваща
недължимо платена сума за неустойка по Договор за потребителски кредит от разстояние №
825006 от 29.04.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба - 07.09.2023 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ДРУЖЕСТВО, ЕИК *********, да заплати
на Д. Д. Г., ЕГН **********, сумата от 100 лева, представляваща сторените съдебни
разноски в рамките на заповедното и първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА ДРУЖЕСТВО,
ЕИК *********, да заплати на Д. Д. Г., ЕГН **********, сумата от 100 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в
настоящето производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8