№ 288
гр. Перник, 27.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Диана Мл. Матеева
при участието на секретаря Илиана Кр. Иванова
като разгледа докладваното от Диана Мл. Матеева Гражданско дело №
20241720102490 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, депозирана от
Л. Т. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес обл. ***
чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
вписано в регистър БУЛСТАТ под № *** с адрес на упражняване на дейността:
гр.София, бул.„Александър Стамболийски“ № 125-2, ст. 5, офис 5-3,
представлявано от Д. М. М. – управител
срещу
"ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“ бул."Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2,
ап. 40-46
и
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул."Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от П.Б.Д.
Като по изложените съображения в исковата молба иска от съда :
- бъде прогласена нищожността на договор за потребителски кредит №
*** г., сключен между Л. Т. Д., ЕГН ********** и "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „Люлин 7“ бул."Джавахарлал Неру" № 28, ет.2, ап. 40-46, на
основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
евентуално на основание чл.26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, вр. чл. 19
1
ЗПК;
- да признае за установено в отношенията между страните Л. Т. Д., ЕГН
********** и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ***. със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул."Джавахарлал Неру" № 28. ет. 2, ап. 40-
46, представлявано от П.Б.Д. че сключеният между тях договор за
предоставяне на поръчителство № *** година е нищожен;
- на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 34 ЗЗД да бъде прогласена
недействителността на договора с ответника и ответникът да бъде осъден да
заплати сумата от 05,00 лева, представляваща частичен иск от общо 600,00
лева – недължимо платени суми по договор № *** г. за поръчителство, ведно
със законната лихва от депозиране на исковата молба 15.05.2024 година, до
окончателното й изплащане.
Претендира разноски.
В законоустановения срок 1 ГПК ответните страни са депозирали
отговори на исковата молба, като оспорват същите с подробни становища :
Поддържа се , че договорът за потребителски кредит е сключен изцяло в
изпълнение и спазване на императивните законови изисквания по чл.11, ал.1,
т.10, чл.19, ал.1, ал.2 и ал.4 от ЗПК и в този смисъл не са налице основания по
см. на чл. 26 ЗЗД - за неговата нищожност или за обикаляне на закона.
Намират, че насрещните престации не са явно нееквивалентни, доколкото
ответникът поема задължението да отговаря за задълженията на заемател и е
сторил информиран избор.
Изразяват становище за неотносимост на доводите относно
действителността на договора за кредит и свързаното с него поръчителство.
Претендират разноски.
При така изложените твърдения съдът счита, че е сезиран обективно
кумулативно съединени искове – отрицателен установителен с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване
нищожността на договор за поръчителство № 3675558/06.11.2019 г., поради
противоречие със закона, с добрите нрави, заобикаляне на закона и липса на
основание, както и с осъдителен иск, заявен като частичен, с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сума, заплатена при
начална липса на основание.
От страните се признават следните права и обстоятелства: сключването
на договор № 3675558/06.11.2019 г. между страните, по силата на който
„Файненшъл България“ ЕООД е поело задължение да обезпечи пред
кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД изпълнението на договора за
паричен заем, срещу което ищецът се задължил да заплати на гарантиращото
дружество възнаграждение в размер на 231,96 лв., поради което съдът е
ОБЯВИЛ посочените безспорни между страните права и обстоятелства за
ненуждаещи се от доказване по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК
2
Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа страна:
Установи се по доказателствата, че на 20.12.2021 г. ищецът е сключил с
„Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за предоставяне на паричен заем №
4347570 в размер на 2000 лева, при ГПР 49% и ГЛП 40%.
Съгласно чл. 4 от договора за заем същият следвало да бъде обезпечен с
гарант.
На същата дата между ищеца и ответника било сключено съглашение,
именувано като „договор за поръчителство“ № 4347570, по силата на който
„Файненшъл България“ ЕООД поел задължение да обезпечи пред
кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД изпълнението на договора за
паричен заем, срещу което ищецът се 1 задължил да заплати на гарантиращото
дружество възнаграждение в размер на 600,00 лева.
Посочената сума била разсрочена и платима заедно с месечната вноска
на договора за кредит към заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“, като
последният бил изрично овластен да приеме плащането, след което да
превежда сумите на поръчителя.
Ищецът твърди, че е погасил изцяло процесния кредит.
Изложени са подробни съображения за нищожност на договора, поради
липса на основание с оглед липсата на насрещна услуга за потребителя,
сключването му в противоречие с чл. 138 ЗЗД – между длъжник и поръчител,
вместо страна по договора да е кредиторът.
Ищецът оспорва действителността на договора с твърдение за
противоречието му с добрите нрави и заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК.
От ищеца са изразени съображения за недействителност на основното
съглашение с кредитора, както и клаузата от договора за заем, предвиждаща
предоставянето на обезпечение.
От всичко изложено, съдът намира, че процесния договор за заем е
потребителски
Страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е
физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и
небанкова финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа
на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника да върне предоставената парична сума.
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на ЗПК и на
чл. 143 - 1476 ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът трябва да следи служебно.
1. Процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК.
3
Същият е сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК, като в него не е посочен действителният размер на годишният
процент на разходите.
Уговореното възнаграждение за дружеството - поръчител е разход по кредита,
който не е отчетен при съответната калкулация в това отношение.
Съгласно дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В нарушение на императивните изисквания на чл. 19. ал. 1 и 2 ЗПК първият
ответник не е включил в договорения ГПР разходите, които следва да извърши
доверителят ми за заплащане на възнаграждение на вторият ответник, в
качеството му на поръчител, поради което ГПР не съответства на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Последното от своя страна представлява "заблуждаваща търговска практика"
по смисъла на чл. 68 д. ал. 1 и ал. 2. т. 1 от Закона за защита на потребителите,
която води до неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на
клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК -
нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от
съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
От съдържанието на договора за кредит несъмнено може да се обоснове
извод, че предоставянето на гаранция е условие за получаване на сумите по
кредита, доколкото гаранционен договор се сключва в деня на сключването на
договора за заем и то със свързано с кредитора дружество (дружеството
кредитор е едноличен собственик на капитала на дружеството гарант, видно
от данните в ТРРЮЛНЦ).
Съдът счита, че алтернативното посочване на видовете обезпечения е
единствено с цел да се създаде впечатление, че кредитополучателят има право
на избор какво конкретно обезпечение да предостави, но на практика този
избор е напълно привиден.
Това е така, защото осигуряването на поръчителството на 2 физически
лица, които допълнително да отговарят на изключително завишените условия
или банкова гаранция в рамките на 3 дни от датата на подписване на договора,
е изначално непосилно за кредитополучателя.
Именно поради тази причина, единствената възможност ищцата да
изпълни задължението си по чл. 4 от договора за заем, е като сключи
гаранционен договор с предварително одобреното от кредитодателя
4
дружество - гарант, за което следва отново да се подчертае, че е свързано лице.
Самият договор за предоставяне на гаранция е подписан в деня на сключване
на договора за кредит.
При тези данни липсва каквото и да е било съмнение, че сключването на
гаранционния договор е условие за сключването на договора за заем и
усвояването му.
Въз основа на всичко изложено, съдът счита, че дължимото възнаграждение
по гаранционната сделка следва да бъде включено като разход по кредита при
изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата
сума, дължима от потребителя.
В случая това не е сторено, като видно от информацията, посочена в чл.
2. 7 от договора общата сума, дължима от заемателя се състои от размера
на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на
договора и е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в
нея не е включено възнаграждението по гаранционната сделка.
Този разход не е взет предвид и при посочване размера на годишния процент
на разходите, видно от разпоредбата на чл. 2. 8 от договора, а при
допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по гаранционния
договор при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с
размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР многократно надвишава
размера, посочен в договора.
Следва да се отбележи, че основното съображение за приемане на
Директива № 2008/48/ЕО е именно да се даде възможност на потребителите
да взимат своите решения при пълно знание за фактите, поради което те
следва да получават адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът
за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят, както и че с
оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва
по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и
определян по еднакъв начин навсякъде в Европейския съюз.
Следователно размерът на годишния процент на разходите е основният
показател, който оказва влияние върху решението на потребителя да сключи
определен договор за кредит или не, който му позволява да извърши реална
преценка за цената, която ще плати за да полза заетата сума.
Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен изрично в
договора за кредит и не е взет предвид при посочване размера на ГПР,
кредиторът на практика е въвел в заблуждение потребителя и същият не е бил
наясно за риска, който поема, респ. цената, която трябва да плати преди да
бъде обвързан от договора.
Поради всичко изложено, съдът счита че като не е посочен
действителният размер на ГПР в процесния договор за кредит, не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за задължително посочване на ГПР в
договора за кредит.
Същото се отнася до изискването за задължително посочване на общата
сума, която кредитополучателят следва да върне, въведено със същата
разпоредба, съображения за което бяха изложени по-горе.
5
2. Процесния договор за потребителски кредит № 4347570 е нищожен.
Това е така, защото въведените изисквания в цитираната клауза от договора за
вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
възпрепятства, а от друга страна, непредставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора. Напротив ответното дружество
генерира допълнителна печалба посредством това скрито оскъпяване на
кредита, което става факт при сключването на допълнителния договор за
предоставяне на гаранция.
Видно е, че се цели да се заобиколят изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а
това не е допустимо по смисъла на разпоредбата на чл. 21, чл. 1 от ЗПК –
Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел и резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна“.
Видно от информацията в Търговски регистър, съгласно която едноличен
собственик на капитала на "Файненшъл България"ЕООД (дружеството
поръчител) е "Изи Асет Мениджмънт" АД (дружеството кредитор) и
съответно печалбата на "Файненшъл България"ЕООД от извършената от него
търговска дейност като поръчител се разпределя в полза на едноличния
собственик "Изи Асет Мениджмънт"АД, което потвърждава, че изискваното
възнаграждение за гаранция представлява скрито възнаграждение към
кредитора по договора.
Освен това, процесният договор нарушава изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5
от ЗЗП и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП.
Така уговорените условия противоречат и на добрите нрави и добрите
търговски практика като илюстрира директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на
негови задължения да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка, (чл. 143, т. 5 от ЗЗП).
Следва да се има предвид също така, че съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от посочената разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени каузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
им особено в случаите на договор при общи условия.
Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на
Съвета/чл. 3/, според която :не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание.
Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са
индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата
към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че
той е договор с общи условия. Безспорно установено е в настоящия случай, че
клаузата на чл. 4 е част от съдържанието на сключеното между страните
съглашение.
Това обаче, не е достатъчно същата да бъде квалифицирана като
индивидуално уговорена, тъй като нормата на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП изрично
6
прокламира, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им.
В конкретния случай договорът е бланков, като с оглед начина на попълване
на договора намирам, че на доверителя ми не е осигурена възможност да
внася промени в неговото съдържание и да включва нови условия по
изпълнението на договорната връзка, в т. ч. да изрази воля по отношение на
клаузата за предоставяне на обезпечение.
Оттук следва извод, че клаузите по договора не са индивидуално уговорени.
С оглед на изложените съображения, съдът счита че следва да се уважи така
предявения главен иск.
По отношение на договора за поръчителство -
Процесният договор за предоставяне на гаранция е нищожен на
основание чл. 26,
ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.
На първо място задължителното изискване за представяне на обезпечение
след сключването на договора за заем е в противоречие с предвиденото в чл.
16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на
заетите средства, съответна на получените гаранции.
На следващо място изискванията за предоставяне в тридневен срок на
поръчителство от две физически лица на постоянен трудов договор, с
определен осигурителен доход и пр., както и изискването за предоставяне на
гаранция от банка, на практика са неизпълними.
С поставянето на две практически неизпълними условия за предоставяне на
обезпечение по кредита, длъжникът съзнателно е доведен до необходимостта
да сключи възмезден договор за предоставяне на гаранция и то с одобрено от
заемодателя дружество - гарант.
Горното се потвърждава и от факта, че договорът за гаранция е сключен в
деня, в който е сключен договорът за кредит, както и от изричната уговорка за
изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция заедно с
месечните вноски по договора за кредит, като вноските за възнаграждение се
събират от "Изи Асет Мениджмънт" АД в полза на "Файненшъл България"
ЕООД.
Тук следва да се посочи още веднъж, че видно от Търговския регистър по
партидата на ответника се установява, че едноличен собственик на капитала
на "Файненшъл България" ЕООД е "Изи Асет Мениджмънт" АД, като двете
дружества са с един адрес на управление.
Основен предмет на дейност на ответника са гаранционни сделки, каквато е
процесната, като печалбата на "Файненшъл България" ЕООД от извършената
от него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза на
едноличния собственик "Изи Асет Мениджмънт" АД, както и в конкретния
случай. На практика с процесния договор за предоставяне на гаранция не се
цели реално обезпечаване на договора за кредит, сключен с "Изи Асет
Мениджмънт" АД, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза
на "Изи Асет Мениджмънт" АД кредиторът плаща вземането си сам на себе
си.
Със сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително
7
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение. В случая ищеца,
като кредитоискател по договора за заем, е икономически по- слабият субект в
правоотношението и за него практически липсва каквато и да било свобода да
договаря условията, при които"Файненшъл България" ЕООД ще му
предостави гаранция.
По изложените съображения съдът счита, че процесният договор за
предоставяне на гаранция противоречи на общо установените житейски
норми за справедливост и добросъвестност.
Налице е неоправдано разместване на имуществени блага, при което едно
лице очевидно търпи значителна загуба, а друго се обогатява, поради което
трябва да се приеме, че сключеният договор за предоставяне на гаранция
накърнява добрите нрави и следва да бъде прогласен за нищожен - на
основание чл. 26, aл. 1 пр. 3 от ЗЗД.
При основателност на иска на едно от посочените основания, не е налице
вътрешнопроцесуалната предпоставка за разглеждане на евентуално съединените
възражения.
По предявения осъдителен иск :
С оглед гореприетото, не следва да се излагат допълнително мотиви защо следва да се
уважи и предявения осъдителен иск, тъй като той е следствие от изхода на основния
спор между страните.
Поради това и този иск следва да бъде уважен.
В тази част съдът е допуснал изменение на иска по реда на чл.214 ГПК –като същият
се счита предявен за сумата 194.56лв. като пълен размер на вземането, а не като
частичен от 5 лв., както първоначално е предявен.
В тази връзка съдът е приел и констатациите на съдебно-икономическата експертиза
на вещото лице В.В..
По разноските:
С оглед изхода на правния спор ищецът има право на разноски.
Ищецът е доказал разноски със списък по чл.80 ГПК както следва :
180лв.д.такса по иска
5лв. д.такса за съд.удостоверение
400лв.депозит за вещо лице
480лв.с ДДС адв.възнаграждение на адв.Д.М. по чл.38 от З. Адв. срещу първия
ответник и
480лв.с ДДС адв.възнаграждение на адв.Д.М. по чл.38 от З. Адв.срещу втория
ответник
Позовава се на съдебна практика - Решение на СЕС по съединени дела C-224/19
и C-259/19, в които се приема, че разпределянето на разноските по съдебно
производство пред националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната
автономия на държавите членки, при условие че са спазени принципите на
8
равностойност и на ефективност.
Съобразявайки принципа на ефективност, в посоченото решение е прието, че
обвързването на разпределението на съдебните разноски само с присъдените
недължимо платени суми, може да възпре потребителя да упражни посоченото право,
предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред.
По изложените съображения в решението е прието, че член 6, параграф 1 и член
7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се
тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява възлагането
върху потребителя на част от процесуалните разноски в зависимост от размера на
недължимо платени суми, които са присъдени вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза, поради неравноправния характер, тъй като подобна
правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол
върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
В Определение № 50466/30.11.2022 г., постановено по т.д. № 2049/2022 г. на
ВКС се приема, че разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК не намира приложение в
хипотезата на уважен иск на потребител за прогласяване на нищожността на
договорна клауза на потребителски договор, независимо, че ответникът-търговец е
признал иска.
Ето защо в полза на ищеца следва да бъдат присъдени доказаните разноски за
държавни такси
По искането на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение в
полза на процесуалният представител на ищеца срещу 2 ответника:
Ответникът е възразил за прекомерност, което съдът напълно споделя. Първо,
налице е ненужно (изкуствено) разграничаване на адв.разноски на искове, с цел да се
оправдае по висок общ хонорар, доколкото мотивите са идентични по един и същ
казус
Избирайки този начин на защита се постига идентичен резултат за страната,
но коренно различен такъв по отношение на отговорността за разноски.
По този въпрос също е налице произнасяне на СЕС (обективирана в 2 български
дела С-427/16 и С-428/16), където е прието, че българският съд може да не се
съобрази при възражение за прекомерност на адв. хонорар на осн. чл. 78, ал. 5 от ГПК,
с мин. размер на адв. възнаграждение определен в чл. 36 от ЗА, респективно в
случая чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, а да съобрази сложността на действително
извършеното от упълномощения адвокат по делото, поради което може да намали
адвокатското възнаграждение под минималния размер съобразно Наредбата за
минимални адвокатски възнаграждения.
В мотивите си СЕС приема, че това е така, защото не е налице правна уредба,
съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира , че
определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските
възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес.
Ето защо, съдът по правилото на чл. 38, ал. 2 ЗА определя сума в общ размер на
800 лева (минимални възнаграждение за два иска по 400,00 лева – така както е
сторено и в цитираното от него Определение № 50466/30.11.2022 г., постановено по
т.д. № 2049/2022 г. на ВКС, тъй като произнасянето по него също касае неоценяем иск,
9
като не е присъдено съгласно Наредба 1), но доколкото същият не е потребител, не се
ползва от приетото съединени дела C-224/19 и C-259/19 и възнаграждението му не
представлява разноски по смисъла на закона
С оглед изхода на спора на ответниците разноски не се дължат съобразно
наложилата се съдебна практика.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА - по исковете, предявени от
Л. Т. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес обл. ***
чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
вписано в регистър БУЛСТАТ под № *** с адрес на упражняване на дейността:
гр.София, бул.„Александър Стамболийски“ № 125-2, ст. 5, офис 5-3,
представлявано от Д. М. М. – управител
срещу
"ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“ бул."Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2,
ап. 40-46
и
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул."Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от П.Б.Д.
на договор за потребителски кредит № *** г., сключен между Л. Т.
Д., ЕГН ********** и "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“ бул."Джавахарлал
Неру" № 28, ет.2, ап. 40-46, на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК,
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Л. Т. Д.,
ЕГН ********** и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ***. със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул."Джавахарлал Неру" № 28. ет.
2, ап. 40- 46, представлявано от П.Б.Д. че сключеният между тях договор за
предоставяне на поръчителство № *** година е нищожен;като -
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА - на осн. чл. 55, ал. 1, пр.
1, вр. чл. 34 ЗЗД на договора с ответника„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД, ЕИК ***. със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул."Джавахарлал Неру" № 28. ет. 2, ап. 40- 46, представлявано от Петър
Благовестов Дамянов
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ***. със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул."Джавахарлал Неру" № 28. ет.
2, ап. 40- 46, представлявано от П.Б.Д.
да заплати сумата от 194.56лева, представляваща – недължимо
платени суми по договор № *** г. за поръчителство, ведно със законната
10
лихва от депозиране на исковата молба 15.05.2024 година, до окончателното й
изплащане
ОСЪЖДА основание чл. 78, ал. 1 ГПК –
"ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“ бул."Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2,
ап. 40-46
и
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул."Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от П.Б.Д.
ДА ЗАПЛАТЯТ СОЛИДАРНО РАЗНОСКИ НА :
Л. Т. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес обл. ***
чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
вписано в регистър БУЛСТАТ под № *** с адрес на упражняване на дейността:
гр.София, бул.„Александър Стамболийски“ № 125-2, ст. 5, офис 5-3,
представлявано от Д. М. М. – управител
В РАЗМЕР :
180лв.д.такса по иска
5лв. д.такса за съд.удостоверение
400лв.депозит за вещо лице
ОСЪЖДА основание чл. 78, ал. 1 ГПК –
"ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“ бул."Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2,
ап. 40-46
и
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул."Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от П.Б.Д.
ДА ЗАПЛАТЯТ всеки един РАЗНОСКИ НА адв.Д. М. по гр.дело № /2024г.
по описа на ПРС както следва :
400лв.с ДДС адв.възнаграждение на адв.Д.М. по чл.38 от З. Адв. срещу първия
ответник "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК ***
и
400лв.с ДДС адв.възнаграждение на адв.Д.М. по чл.38 от З. Адв.срещу втория
ответник„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ***
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
11
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
12