№ 920
гр. Сливен, 06.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Мариана В. Тодорова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело №
20232230103021 по описа за 2023 година
Предмет на разглеждане са предявени в условията на обективно
кумулативно съединение искове, както следва:
- иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за
обявяване на нищожен на Договор за потребителски кредит №
*****/14.12.2020г., сключен между ищеца и ответното дружество и в
условията на евентуалност иск по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.33 ЗПК и чл.143, ал.1
ЗЗП за обявяване нищожност на клауза за неустойка по договора за
потребителски кредит.
- иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 18,58 лв., платена без
правно основание по договор за потребителски кредит № *****/14.12.2020г.,
сключен между ищеца и ответното дружество, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на исковата молба 28.07.2023г. до
окончателното плащане и в условията на евентуалност иск по чл.55, ал.1, пр.1
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 15,48 лв.,
недължимо платена неустойка по договора за потребителски кредит, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от датата на исковата молба
28.07.2023г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че е страна по Договор за кредит № *****/14.12.2020г.,
1
сключен с ответника, по силата на който кредитодателят се задължавал да
предостави на кредитополучателя кредит в размер на 800 лв., а
кредитополучателят ищцата се задължавала да върне сумата от 2002,83 лв.,
съгласно условията на договора, при срок на договора 12 месеца. ГПР по
кредита бил в размер на 42,58%, а ГЛП в размер на 36 %. В чл.17 ал.1 от
договора било предвидено, че ако ищцата не предостави допълнително
обезпечение дължала на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността
на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не било предоставено
договореното обезпечение. Съгласно ал.2 от същата разпоредба неустойката
се заплащала периодично, заедно с всяка погасителна вноска. В тази връзка
била начислена неустойка в общ размер на 1002,36 лв., добавена към
дължимата главница и лихва. Това било видно от погасителния план към
договора. Сочи, че погасил предсрочно задължението на 18.12.2020г, като
заплатил сума в размер на 818,58 лв.
Твърди, че договорът бил нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД,
поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл.22 ЗПК, а в
условията на евентуалност, че неустойката по договора за потребителски
кредит № *****/14.12.2020г. е нищожна на основание чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД
и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.33 ЗПК, както
и по чл.143, ал.1 ЗЗП. В договора за кредит не били посочени приложимият
лихвен процент и условията за прилагането му. Липсвало изрично посочване
дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок на кредита, или е
променлив. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на
потребителя и основание за недействителност на договора. Договорът
трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. В Договор
за потребителски кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР.
Липсвала ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Съобразно
разпоредите на ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Доколкото била предвидена
дължимост на неустойка, не ставало ясно, дали същото било включено в ГПР,
изобщо нямало никаква информация, какво точно било включено в процента
на ГПР, дали само лихвата, дали лихва и други разходи, които следвало да
бъдат подробно описани. След като кредиторът, при формиране цената на
2
предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти,
които го оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи
какво точно било включено в тях. Поради това, договорът за потребителски
кредит бил нищожен поради неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК.
Не било ясно как била изчислена годишната лихва в договора по
отношение на общия ГПР. По този начин потребителя бил поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт.
На следващо място, съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал
общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи / лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно § 1. т.1 ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които
потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по
договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от
общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с
договора, известно на кредитора и се заплаща от потребителя. Налице било
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК като с уговорките за
заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушавало изискването
ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014
г.
Наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР,
който не бил реално прилагания в отношенията между страните
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1
3
и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите.
Следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК,
приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично
посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от
закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен,
като между изчерпателно изброените били и тези по чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК - за
определяне на ГПР. Въз основа на това договора за потребителски кредит
следвало да се прогласи за недействителен.
По отношение на евентуалния иск за нищожност на клаузата за
неустойка се твърди, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, предл.3 ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип,
било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. Поради накърняването на принципа на „добри
нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на потребителя ми с цел извличане на собствена
изгода на кредитора.
В допълнение, неустойката по договора за потребителски кредит била
нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла
на чл.143, т.19 ЗЗП. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на
чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащане на неустойка, която
била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение
на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. С неустойката по процесния договор в полза на
кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение
на акцесорно задължение.
Тъй като договорът бил нищожен, кредитополучателя дължал само
връщането на чистата сума по кредита, но не и заплащането на лихви,
неустойки и други разходи по кредита, поради което на основание чл.23 ЗПК,
ответното дружество следвало да бъда осъдено да заплати на ищцата сумата
от 18,58лв.
В условията на евентуалност, ако съдът счете, че договора е
действителен се иска осъждане на ответната страна да заплати на ищцата
4
сума в размер на 15,48 лв., представляваща недължимо платена неустойка.
Иска се прогласяване на нищожност на Договор за потребителски
кредит № *****/14.12.2020г., на основание чл.26, ал. 1 ЗЗД, поради това, че е
сключен при неспазване на нормите на чл.22 ЗПК, а в условията на
евентуалност, че неустойката по този договор е нищожна на основание чл.
26, ал.1, пр. 3 ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на
чл.33 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 ЗЗП. Кумулативно се иска осъждане на
ответника да заплати на ищцата сумата от 18,58 лв., платена без правно
основание по договора, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда 28.07.2023г. до окончателното изплащане на сумата, а
в условията на евентуалност осъждане на ответника да заплати на ищцата
сумата от 15,48 лв., платена без правно основание неустойка, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба 28.07.2023г. до
окончателното изплащане.
Претендират се деловодни разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът депозирал отговор, с който оспорва
исковете. Не оспорва, че бил сключен проценият договор за кредит с ищцата,
предоставен от разстояние, по силата на който предоставил на ищцата заемна
сума в размер на 800 лв., която сума същата била длъжна да върне, заедно с
дължимото възнаграждение за ползването и съгласно погасителен план. В чл.
20 и следващите от договора била предвидена хипотеза, съгласно която при
неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя визирани
договора, може да му бъде начислена неустойка. Кредиторът обаче, не бил
договорно задължен да претендира подобна неустойка.
Посочва детайлно редът, при който бил сключен процесния договор от
разстояние,при който комуникацията между страните се извършвала по
инициатива на ищеца, чрез извършване на действия по кандидатстване за
отпускане на кредит, в случая с попълване на електронна заявка за отпускане
на кредит на сайта на дружеството ответник.
В проекта на договора за кредит и приложенията към него били
посочени дължимите от ищеца суми, заявеният размер на главницата, брой и
размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвеният процент по кредита,
ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение. След запознаване с всички
условия във връзка с кредита на 14.12.2020г. ищеца натиснал бутона
5
„Подпис“, с което последният изразил и своето не двусмислено съгласие за
сключване на договора.
Относно дължимата неустойка при не предоставяне на обезпечение
твърди, че такава не била начислявана и събирана от дружеството, но намира,
че тази клауза била валидна и отговаряща на всички изисквания на
действащото законодателство. Неустойката представлявала самостоятелен
договор съгласно чл.8 ал.1 ЗЗД, като същата можело да се материализира и
като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава. Тоест неустойката
представлявала самостоятелно съглашение, което в случая било обективирано
в един и същ документ с договора за потребителски кредит, с оглед което
счита, че по отношение на нейната действителност, не се прилагали
разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите условия на ЗЗД. За да
възникнело задължение за неустойка, било необходимо наличие на няколко
предпоставки: да е уговорена между страните, кредиторът да е изпълнил
задължението си или да е бил готов да го изпълни; да е налице неизпълнение
на договорното задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и
обезщетява, като всички тези обстоятелства били налице в настоящият
случай. Неустойката се дължала от неизправната страна по договора, когато
била налице онази форма на неизпълнение, за която е уговорена. С оглед
което в случай, че задължението, което тя обезпечава не бъде изпълнено -
размерът на задължението на длъжника да бъде увеличен. Това обстоятелство
не би следвало да я прави нищожна, с оглед факта, че това е присъщата за нея
функция.
В случая тя била уговорена за неизпълнение на непарично задължение
за предоставяне на обезпечение, изпълнението не било обезпечено с други
правни способи, а нейният вид се определял в зависимост от това, дали
заемателят по договора изпълни в някакъв момент своето задължение. С
оглед на което и размерът на неустойката се определял като процент от
заетата сума, като същата се начислявала, докато не бъде изпълнено
задължението, а това зависи изцяло от волята на заемателя. Счита, че така
договореният размер на неустойката, като определен процент съгласно чл. 46
ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на Договор за
потребителски кредит бил посочен вече изчисленият размер обхващащ целият
период на договора изпълнявал предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не
предвиждала неоснователно разместване на блага. Счита, че вредите от
6
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение били
очевидни. С оглед на не предоставянето на обезпечение, кредиторът бил
лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което
безспорно засягало неговия интерес.
Счита, че не била налице изначална невъзможност да се осигури в
уговореният в договора срок поръчител, който да отговаря на посочените
изисквания. Ищецът бил запознат с условията на договора, преди същият да
бъде сключен, като не е бил длъжен да сключва договора веднага, а е
разполагал с възможността първо да открие лице, което да отговаря на
определените в договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно
отговорно с него и след това да премине към подписването му. Знаейки, че
няма да може да изпълни задължението си ищцовата страна действала
недобросъвестно, като по този начин нарушила чл.12 ЗЗД. Въпросната
неустойка се начислявала само докато не бъде предоставено обезпечение.
Иска се отхвърляне на претенциите
От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за
установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и се установява от приетия по делото
договор за потребителски кредит № *****/14.12.2020г., че от същата дата
ищцата в качеството на кредитополучател и ответното дружество, като
кредитодател са в облигационни отношения, по силата на които ищцата
получила заемна сума в размер на 800 лв. със срок на погасяване 12 месеца с
12 броя вноски с размер на погасителните вноски 166,90 лв., с включена
неустойка в тях, лихвен процент по кредита 36%, ГПР 42,58%, общ размер на
всички плащания по договора за кредит в размер на 2002,80 лв. с дължимата
неустойка. В чл.6 от договора за кредит, вр.Раздел VIII ОУ на договора за
потребителски кредит, предоставен от разстояние е предвидено предоставяне
на обезпечение под формата на банкова гаранция в срок до 3 дни от
сключване на договора или поръчителство от физическо лице, отговарящо на
определени условия. Предвидено е в чл.17 от договора, вр.чл.46 ОУ
заплащане на неустойка от заемополучателя в случай на непредставяне на
обезпечение в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума по кредита за
всеки ден, през който не е представено обезпечение, разсрочена в
погасителните вноски.
7
В хода на процеса е допусната, изготвена и приета съдебно
икономическа експертиза, от заключението на която се установява, че ищцата
заплатила на ответното дружество сума в общ размер на 818,58 лв., от която
800 лв. главница, 3,10 лв. договорна лихва и 15,48 лв. неустойка.
Вещото лице посочило, че ако в ГПР се включи и вземането, уговорено в
договора за кредит, като неустойка, то ГПР по кредита, изчислен по
формулата в Приложение № 1 ЗПК, като се вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания ще се увеличи до 629 %. В
случай, че се дължи чистата стойност по договора-главница, то ищцата
надплатила на ответника сума в размер на 18,58 лв.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена, въз
основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът
кредитира изцяло като неоспорени от страните.
Съдът кредитира изцяло и заключението на изготвената съдебно-
икономическа експертиза, като неоспорена от страните и тъй като няма
съмнение в знанията и уменията на вещото лице.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявените в условията на обективно кумулативно съединяване искове
с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, за прогласяване за нищожен, като
противоречащ на закона ЗПК на договор за потребителски кредит и чл.55,
ал.1 ЗЗД за връщане на парична сума, дадена без основание са допустими, а
разгледани по същество и основателни.
По иска за прогласяване нищожност на сключения договор за
потребителски кредит, като противоречащ на закона – чл.26, ал.1, предл.1
ЗЗД.
В конкретният случай приложение намират нормите на ЗПК.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани,
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора действало
именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла
на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
8
потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Касае се за изначална недействителност при сключването
на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и
другите разходи. Основателно е твърдението в исковата молба основание за
недействителност на договора за кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал.
1, т.10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Нарушената правна норма
е чл.19 ал.4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал.4 на
визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер–
пет пъти размера на законната лихва. Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума,
дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК. В случая в ГПР по
договора за кредит не е включено задължението, поето по договора за
неустойка за представяне в срок на обезпечение.
Установи се от заключението на вещото лице, че неустойката за
предоставяне на обезпечение по договора не била включена в ГПР, а ако се
включи, то ГПР би станал в размер на 629 % или ще надхвърли максимално
допустимия петкратен размер на законната лихва. В случая посочения размер
на ГПР не отговаря на действителния. От страна на търговеца е приложена
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.2, т.4 ЗЗП.
За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно
чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в
9
индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към него, клаузите на
контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП.
Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от
множеството дела, по които са представени идентични контракти между
същия заемодател и различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.17 от договора за потребителски кредит, според
която се дължи неустойка при неизпълнение на задължението по чл.6 за
предоставяне на обезпечение е в пряко противоречие с преследваната от
директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера
на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да
осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това
дългът му нараства, т.е. опасността от свръх задлъжнялост се увеличава.
Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето
му да се сключи договора за кредит. На следващо място, неустойка за
неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди
(няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите
10
си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на
ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. На последно място, по посочения начин се заобикаля
законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение – непредставено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това, непредставянето
на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от
кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от
липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е
държал да получи обезпечение би могъл да отложи даването на кредит,
каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.
Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите
обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това
плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението
на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици
от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив –
договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен
план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
Ето защо процесния договор за потребителски кредит е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК и следва да бъде прогласена неговата нищожност,
11
поради противоречие със закона, като е безпредметно да се обсъждат
доводите на ищцовата страна за недействителност, поради нарушаване на
добрите нрави.
Доколкото се уважава главният установителен иск, то съдът не следва
да разглежда заявеният в условията на евентуалност такъв за прогласяване на
нищожност на клаузата за неустойка по процесния договор за кредит.
По иска за връщане на даденото по договора за кредит без основание по
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.
При този вид иск ищцовата страна следва да докаже плащането на
претендираната сума, а ответната – основанието за нейното задържане.
Изисква се наличието на предаване, съответно получаване на нещо при
начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Фактически е дадено нещо при нищожен договор, но
едната страна е престирала фактически, мислейки, че изпълнява валидно
договорно задължение, както се установи в настоящия правен казус. При
недействителен договор, длъжникът дължи чистата стойност по кредита без
да дължи лихви и други разходи, т.е. ищецът дължи по процесния договор за
кредит единствено сумата от 800 лв. получена главница. Останалата платена
сума по договора над сумата от 800 лв. в размер на исковата претенция от
18,58 лв. е дадена без основание и ответното дружество дължи връщането й.
Следователно претенцията е основателна и доказана в пълен размер.
Доколкото се уважава главният осъдителен иск, то съдът не следва да
разглежда заявеният в условията на евентуалност такъв за недължимо платена
по договора неустойка в размер на 15,48 лв.
По правилата на процеса на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски по
делото в размер на 381 лв. / 250 лв. възнаграждение за вещо лице и 131 лв.
платена държавна такса/. Следва и да заплати на пълномощника на ищцата
сума в размер на 1 084 лв. адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1,
т.2 ЗАдв. Неоснователно е възражението на ответника, че ищеца не бил
материално затруднен. Налице е практика на ВКС, изразена в определения,
постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК, според която наличието на
основанието по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв не може да бъде обсъждано от съда при
12
произнасяне по отговорността за разноски, като взаимно формираната между
доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на
този текст е достатъчна за доказване на материалната затрудненост, като
решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос единствено на
преценката на самия адвокат / в този см. Определение № 643/ 07.12.2022г. на
ВКС по ч. т. д. № 2370/2022г., I т. о. и цитираната в него многобройна
практика на ВКС в същия смисъл/.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл.26, ал.1,пр.1 ЗЗД, вр.чл.22
ЗПК Договор за потребителски кредит № ***** от 14.12.2020г., сключен
между С. И. Ж., ЕГН: ********** от **** и „СТИК КРЕДИТ“ АД, ЕИК ****
със седалище и адрес на управление ****, представлявано от изп.директор С
Т.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД „СТИК КРЕДИТ“ АД,
ЕИК **** със седалище и адрес на управление ****, представлявано от
изп.директор С Т ДА ЗАПЛАТИ с пощенски запис на посочения адрес на С.
И. Ж., ЕГН: ********** от ****, сума в размер на 18,58 лв. /осемнадесет
лева и 0,58 ст./, платена без основание по Договор за потребителски кредит
№ ***** от 14.12.2020г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
28.07.2023г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК „СТИК КРЕДИТ“ АД, ЕИК
**** със седалище и адрес на управление ****, представлявано от
изп.директор С Т ДА ЗАПЛАТИ на с пощенски запис на посочения адрес на
С. И. Ж., ЕГН: ********** от ****, сума в размер на 381 лв. /триста
осемдесет и един лева/, деловодни разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв „СТИК КРЕДИТ“ АД,
ЕИК **** със седалище и адрес на управление ****, представлявано от
изп.директор С Т ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. В. М. АК Пловдив по сметка
BG87UNCR70001521514314, сума в размер на 1 084 лв. /хиляда осемдесет
и четири лева/, адвокатско възнаграждение.
13
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
14