Р Е Ш
Е Н И Е
№ 23.10.2019
г. гр.Търговище
Търговищкият окръжен съд гражданска колегия
На тридесети септември 2019 година
В публично съдебно заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен
Стойчев
ЧЛЕНОВЕ: Татяна Даскалова
Бисера Максимова
Секретар Станка Желева
като разгледа докладваното от Б.Максимова
в. гр. д. № 254 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С
Решение № 362 от 13.06.2019 година, постановено по гр. д. 327/2019 година по
описа на ТРС, съдът е отхвърлил предявените от „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от
управителя Петър Стойчев Стоев, против М.М.М. с ЕГН ********** ***, установителни искове за съществуване на
вземания за сумата от 760,23 лв. – главница по Договор за потребителски кредит
№ 0000151/03.11.2016 г., сключен между длъжника-ответник и „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД с
ЕИК *********; договорна лихва в размер на 161,82 лв. за периода от 03.11.2016
г. до 04.10.2017 г. по същия договор, както и обезщетение за забава върху
главницата в размер на 27,89 лв. за периода от 05.12.2016 г. до 04.10.2017 г.,
както и сумата от 958,50 лв. - главница
по Договор за допълнителни услуги от 03.11.2016 г., за които суми се снабдил
със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 909/17.09.2018 г., постановена по
ч.гр.д.№ 1582/2018 г. по описа на РСТ, като неоснователни, на осн. 422, ал.1
във вр. с чл. 415,ал.1 от ГПК във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК и чл. 138 и сл. от ЗЗД.
Постъпила е въззивна жалба от
„ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:*** партер, представлявано от управителя Петър Стойчев Стоев.
Във въззивната жалба се излагат следните основни съображения:
Относно приетата нищожност на процесния Договор за потребителски кредит
№00000151 /03.11.2016 (ДПК) се излагат съображения, че ответникът в срока по
чл.131 от ГПК не е подал отговора на исковата молба, не е изложил възражения,
не взел становище по исковете и не е представил доказателства. Предвид това
обстоятелство, налице е императивна преклузия по чл.133 на ГПК за навеждане на
възражения и изразяване на становища по ИМ. Съдът, видно от собствените му
мотиви, не разглежда изложените основания за нищожността на ДПК по собствена
инициатива (служебно начало), а се позовава на възраженията на ответника,
разглежда ги и ги уважава, без същите, обаче, да са изложени в ограничителния
съдебен срок.
На следващо място въззивникът твърди, че първоинстанционният съд е
приел, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради следните
основания: 1) Че липсва погасителен план, при което ДПК не съдържа информация
(по чл.11, ал., т.11 ЗПК) за условията за издължаване на кредита и
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, доколкото липсва в погасителния план информация на съотношението между
главница и лихва в погасителната вноска, т.е. не е посочено от какво се формира
вноската ; 2) Че не са спазени
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК (стр.4 в средата) от решението) - не
били посочени взетите предвид от кредитора допускания, използвани при
изчисление на ГПР по определения в Приложение №1 от ЗПК начин, което сочи, че
не е указана методиката за формиране на ГПР; 3) В
посоченият в ДПК процент на ГПР не е включено възнаграждението на поръчителя
като допълнителен разход, включен в общите разходи по кредита, което е следвало
да се направи съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК; 4) Определеният размер на
възнаграждението на поръчителя противоречи на добрите нрави, тъй като създавало
необосновано висока тежест за кредитополучателя, както и че изискванията за
обезпечения в ДПК (чл.З) също противоречат на добрите нрави.
В тази връзка въззивникът прилага погасителен план, неразделна част от
договора (като твърди, че не е указано от съда да се представи такъв). В тази
връзка, съдът неправилно е изтълкувал и приложил чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК
спрямо процесния ДПК. Видно от представеният по делото погасителен план, същият
съдържа точно и вярно така посочената в закона изискуема информация.
Изискването на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК в погасителният план да се съдържа
информация за „...последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми....“ е приложимо само ако съответният договор е
сключен при условие, че тези „различни неизплатени суми“ са „...дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването...“, Процесният договор,
обаче, не е сключен с условие да се прилагат различни лихвени проценти при
погасяването, а е с фиксиран лихвен процент за целия период на погасяването;
следователно в погасителният план не следва да се отразява информацията за
„...последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми.... “.
Според въззивника, съдът не е анализирал съдържанието на договора, за да
установи, че същият е с фиксиран лихвен процент за периода на погасяване,
поради което НЕ попада в приложното поле на предл.последно на чл.11, ал.1, т.11
от ДПК, предвид което необосновано е приел, че погасителният план все пак
трябва да съдържа тази информация (за последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми).
Що се отнася до изискването за посочване на разбивка на вноската на
главница и лихва, според въззивника, такава разбивка не следва да се съдържа в
първоначалният погасителен план - неразделна част от договора.
Излагат се съображения и относно изискването за посочване в ДПК на
взетите от кредитора „допускания“ при изчисляване на ГПР като се твърди, че
процесният ДПК не попада в случаите по т. 3, б.“а“-„м“ на Приложение №1, като
при определяне на ГПР на осн. чл. 19, ал. 1-2 ЗПК кредиторът е използвал само
общите положения по т.2 от Приложение №1 при прилагане на формулата за
изчисление на ГПР по т.1.
Отделно се излагат съображения, че в чл.4 от Договора за потребителски
услуги изрично е уговорено, че ползването на допълнителни услуги НЕ Е
задължителна предпоставка за получаване на кредита. Също така, съгласно чл. 3
от Договора за потребителски кредит, ползването на дружество-поръчител е
обусловено само и единствено, доколкото кредитополучателя не предостави други
форми на обезпечение. В чл. 3 „Обезпечения/гаранции“ от процесния ДПК е
предвидена изискването за предоставяне от кредитополучателя в рамките на 48
часа на двама поръчител с месечни доходи над 1500 лв, или банкова гаранция,
като в противен случай КРЕДИТОРЪТ има ПРАВО да сключи от името и за сметка на
кредитополучателя договор за поръчителство с възнаграждение за поръчителя в
размер на 1284 лв. Съдът не е развил мотиви защо приема, че е невъзможно тези
обезпечения да се предоставят за 48 часа.Отделно от това се твърди, че
процесният договор за поръчителство е сключен ЛИЧНО от длъжника; следователно,
условията и хипотезите по чл. 3 от ДПК изобщо не са се реализирали и клаузата
не е приложена. Длъжникът лично (а не кредитодателят от негово име) и в рамките
на чл.9 от ЗЗД е договорил и приел условията на договора за поръчителство. При
това положение определянето на възнаграждението на поръчителя е станало в
рамките на самостоятелно договорени и приети от длъжника условия, извън ДПК.
Съответно, тъй като не съществува нормативно ограничение или изобщо регулация относно
договора за поръчителство (същият е ненаименован несъвършен двустранен
договор), страните свободно договорят наличието (или липсата) на възмездност,
както и обема на престациите, в т.ч. и размерът на възнаграждението на
поръчителя.
Въззивникът твърди, че аргумент на съда за отхвърляне на исковете е и че
ищецът не бил посочил защо е погасил предсрочно задължението, нито бил посочил
защо не е уведомил длъжника за това. Според въззивника задължение за
уведомяване по чл.143 от ЗЗД не води до липса на основание за плащане от
поръчителя, нито за неоснователност на претенцията му към длъжника.
Неуведомяването води единствено до последицата от правото на длъжника да
противопоставя плащания към кредитора (липсват такива) и да отправя основателни
и доказани възражения, които би могъл да отправи към кредитора.
Въззивникът излага допълнителни съображения, че дори да се приеме, че
процесният договор правилно е обявен от съда за недействителен на основание чл.
22 във вр.с чл.11, ал.1 от ЗПК, то неправилно съдът е отхвърлил иска за
претендираната част от главницата, т.е.от чистата стойност на кредита.
Относно аргументът на съда за неоснователност на исковете поради
отпадане на договора за поръчителство въззивникът излага следните
аргументи:
1. На първо място въззивникът
счита, че видно от текста на договора за поръчителство, същият е тристранен и
кредиторът се съгласява настоящият ищец-поръчител да изцяло встъпи в
задълженията на ответника, заедно с него. Следователно, солидарната отговорност
е по реда на чл.101 от ЗЗД и е на самостоятелно - а не на акцесорно -
основание.
2. На следващо място, дори да
се приеме, че е приложим чл.138, ал.2 ЗЗД и поръчителството е за несъществуващо
задължение, то ищецът в настоящият случай е изпълнил „чуждо задължение“ по
см.на чл.74 от ЗЗД относно размерът на главницата по ДПК („чистата стойност на
кредита“ - съгласно чл.23 ЗПК). Поръчителят е имал правен интерес да изпълни,
предвид застрашаване на имуществените му права от бездействието на длъжника.
Предвид това и на основание чл.23 от ДПК във връзка с чл.74 от ЗЗД, ищецът е
изпълнил чуждото задължение за заплащане на кредитодателя на чистата стойност
на кредита (главницата), което води до основателност поне на иска за същата.
С оглед на гореизложеното въззивникът моли съда да отмени изцяло
обжалваното решение №362/13.06.2019 г. по гр.д.№327/2019 на PC-Търговище, респ.
в ЧАСТТА, е която е отхвърлен като неоснователен искът за признаване за
установено да дължимостта на остатъчната главница по договора за потребителски
кредит, като вместо това постанови решение, е което да уважи предявените
искове, ведно с разноските пред двете инстанции.
Не е постъпил е отговор на въззивната жалба от ответника.
В съдебно заседание въззивникът не се явява и не изпращат представител.
В съдебно заседание въззиваемата страна чрез адвокат И. оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното съдебно решение.
Съдът, след като констатира, че въззивната жалба е подадена срок и е ДОПУСТИМА, провери изложените в нея оплаквания,
обсъди представените доказателства и
констатира следното:
По фактите:
Видно от Договор за потребителски кредит № 0000151/03.11.2016
г., сключен между длъжника-ответник и „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД с ЕИК *********, ответникът е получил от посочения кредитор заем в
размер на 1000 лв. с размер на
месечна погасителна вноска от 102,45 лв., със срок от 12 месеца. Първата вноска
по кредита е на 04.12.2016 г., а последната на 04.11.2017 г. Годишният
лихвен процент е фиксиран на 39,96%, обща сума за погасяване в размер на 1
229,45
лв. и ГПР 48,03%. При подписване на договора сумата е усвоена, като е приложена и
разписка от ответника за получените от него 1 000 лв. на 03.11.2016 г. В чл. 3 е уговорено, че заемателят се задължава в
срок от 48 часа, считано от датата на сключване на договора, да предостави едно
от следните обезпечения: 1. Две физически
лица-поръчители, всеки от които да отговаря на редица изисквания-да има сключен
безсрочен трудов договор с минимално месечно БТВ от 1 500лв., или неотменима и
безусловна банкова гаранция от одобрена от кредитодателя банка. При неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение в посочения срок длъжникът се съгласява и упълномощава кредитора да
сключи от негово име и за негова сметка, вкл. и при условията на чл. 38 от ЗЗД
договор за поръчителство с одобрено от последния дружество-поръчител. Уговорено
е възнаграждение на поръчителя в размер на 1 284 лв., което следва да се плати
от кредитополучателя на равни месечни вноски, всяка в размер на 107 лева. В чл. 4 е уговорено ползване на допълнителна услуга
-
чрез сключване на допълнителен договор, а именно - кредитополучателят да ползва допълнителна услуга - финансиране на
възнаграждението на поръчителя, което длъжникът да плаща разсрочено. В чл. 3, т. 5 е уговорено обезщетение за забава при просрочие в
размер на законната лихва върху забавената сума.
Между ответника и ищеца в настоящото производство на 03.11.2016 година е сключен договор за гаранционна сделка (поръчителство), по силата на който ищецът се е
задължил към кредитора „Фреш кредит“ ЕООД да отговаря за изпълнението на
задълженията на длъжника по договор № 0000151. Договорът за поръчителство влиза в сила след изтичане на два дни от
подписването и при условие, че длъжникът не предостави другите уговорени
обезпечения на кредитора. В т. 4.2 е уговорено, че отговорността на поръчителя
отпада, когато главното задължение бъде обявено за недействително, а в чл. 6 е уговорено, че поръчителят не носи отговорност пред кредитора за
допълнителните задължения, поети от длъжника след сключването на гаранционния
договор. В чл. 9 е уговорено, че кредиторът може да иска изпълнение от
поръчителя веднага след падежа на задължението на длъжника, а в ал. 2 е
посочено, че поръчителят следва да изпълни задължението в срок(който не е
посочен в договора) от поканата на кредитора към него. В чл. 11 е уговорено
възнаграждението за гаранционната услуга, като е предвидено, че същото може да
бъде платено от кредитора чрез услуга „финансиране на длъжника от кредитора по
силата на договор за допълнителни услуги“, а неплащането на това възнаграждение
не препятства влизането в сила или действието на договора и не освобождава
поръчителя от поетите с договора задължения към кредитора. От извършената
служебна справка в ТР е установено, че ищцовото дружество, което кредиторът е
избрал за поръчител, е собственост на самото дружество-кредитор. От Договор за
допълнителни услуги към Договор за потребителски кредит № 0000151 от 03.11.2016 г. се
установява, че кредиторът е предоставил на ответника допълнителни услуги,
изразяващи се във финансиране, разсрочване и заплащане на поръчителя на сумата
от 1284 лв., представляваща възнаграждението за поръчителство по предходния
договор, със срок на изплащане 12 месеца, вноска от 107 лв. и обща сума от 1 284 лв., дължими от длъжника. В договора
не са посочени падежи, на които да се извършва плащането, както и видно от т. 5 и т. 6 от договора също липсва посочване на сроковете, касаещи тези уговорки
относно забава при изплащането, както и относно срока на самия договор. Липсват и доказателства за това кредиторът да е
предоставил на длъжника сумата за възнаграждението на поръчителя, нито такива,
установяващи плащането й на поръчителя. По делото е приложена покана за плащане изх. № 77 от 04.10.2017 г., отправена от кредитора „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД до настоящия ищец, от
която е видно, че кредиторът е поканил поръчителя в 30-дневен срок
от получаване на поканата да изплати дълга на длъжника, който възлиза на 2007.61 лв. Последният е извършил плащането с платежно
нареждане от 05.10.2017 г. Дали поръчителят е уведомил длъжника за извършеното плащане,
доказателства по делото няма представени. Ищецът се е снабдил със Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 909/17.09.2018 г.,
постановена по ч.гр.д.№ 1582/2018 г. по описа на РСТ, по която длъжникът е
възразил.
От правна гледна точка съдът
приема следното:
Несъмнено процесният договор за кредит попада под уредбата на ЗПК. Съгласно
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според § 1, т.1 от
ДР на ЗПК, ”общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия, а в т.2 от същата разпоредба е указано, че ”обща
сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
Видно от съдържанието на процесния договор за кредит, в него не е
отразена действителната ”обща сума, дължима от потребителя“. Така в графа
”детайли на кредита“ фигурира ”обща сума за погасяване“, но тя отчита само
общия му размер, без да включва общите разходи за потребителя, в това число и
възнаграждение за поръчителя, което е ”допълнителна услуга“, пряко свързана с
кредита, независимо че задължението за кредитополучателя може и да не възникне,
ако успее да представи обезпечението по чл. 3 от договора за кредит. Това, от
своя страна, се отразява и на стойността на годишния процент на разходите,
защото той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от
всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит – чл.19, ал.1 от ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. В този смисъл, като не е включил възнаграждението за поръчителя – на
стойност, близка до тази на отпуснатия кредит, в ”общата сума, дължима от
потребителя“, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на
кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за
погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни, т. е. не съществуват по
договора. И тъй като не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК.
Съобразно нормата на чл.142 ЗЗД, поръчителят може да противопостави на
кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника; той не губи тия права и
когато длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение. На осн.
чл.143, ал.2, изр.2 ЗЗД, ако поръчителят е изпълнил задължението, без да
уведоми за това длъжника, последният може да му противопостави възраженията,
които е могъл да направи на кредитора.
Поръчителят може да иска това, което кредиторът недължимо е получил. В настоящия случай поръчителят не е
противопоставил на кредитора възражения за нищожност на клаузи от договора,
каквито е могъл да направи. Нещо повече - получавайки покана за плащане, на
същата дата той е извършил плащане на исковата сума, без да уведоми длъжника.
Но от цитираните по-горе разпоредби следва да се направи извод, че това плащане
не обвързва длъжника – той може на собствено основание да направи възраженията
си по валидността на двата договора както пред кредитора, така и пред платилия
поръчител, в каквато насока са изявленията на пълномощника на ответника,
направени в съдебно заседание пред първоинстанционния съд. Свободата на
договарянето не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната
страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на
други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва
да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на
добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически
по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна,
поставяйки „допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава
привидно доброволен характер и привидно право на избор. Така чрез поставяне на
практически неизпълними условия за обезпечаване на иска чрез поръчителство или
банкова гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от опция за
възмездно поръчителство - сключване на договор за поръчителство със свързано с
кредитора лице, за възнаграждението на което се сключва друг договор за заем,
за сума, близка до тази на договора за кредит. Но най-важното в случая е, че тъй
като се касае за предоставяне на допълнителни услуги, то разходите за тях следва
да бъдат включени в годишния процент на разходите, тъй като това са
възнаграждения по самия договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 19,
ал. 1 от Закона за потребителските кредити. В настоящия това не е сторено.
В Решение на Съда
на ЕС (трети
състав) от 9 ноември 2016 година по дело C‑42/15 е посочено, че член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в националната си правна уредба,
че когато не съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази
директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски
само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя
да прецени обхвата на своето задължение.
В случая сме
изправени пред тазци хипотеза, поради което уредената в чл. 23 от ЗПК последица
следва да се предложи.
Съдът не излиза
извън обхвата на настоящото дело въпреки че искът е установителен с правно
основание в разпоредбата на чл. 422 във връзка с чл. 415 от ГПК. В заповедното
производство заявителят е поискал връщане на определена сума от длъжника-ответник
въз основа на неизпълнение на процесния договор за потребителски кредит, а с
настоящото решение съдът определя какъв е точно размерът на подлежащата на
връщане сума.
В чл. 23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Следователно, в настоящия
случай ответникът не дължи
възнаградителна и наказателна лихви, както и възнаграждение за поръчителя, тъй
като същото се явява ”друг разход по кредита“.
Според чл.138, ал.2 от ЗЗД, поръчителство може да съществува само за действително
задължение. Следователно, след като договорът за кредит е недействителен, за
поръчителя не се поражда задължение да обезпечи кредитора. Или в настоящия
случай поръчителят – ищецът по делото, е изпълнил едно ”чуждо задължение“. Съгласно
чл. 74 от ЗЗД този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен
интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора. Въпросът за незнанието
за нищожността на сделката и обосноваването на правния интерес по чл.74 от ЗЗД
с факта на това незнание е свързан, от една страна, с вида на
недействителността, а от друга – с опасността от настъпване на неблагоприятни
имуществени последици за изпълняващия чуждото задължение – в този смисъл е
определение № 212/19.12.2008г. на ВКС по т. дело № 635/ 2008г., I т. о. Недействителността
на договора за кредит не е очевидна, тъй като към момента, когато заемодателят
е получил изпълнение от поръчителя, последният не е знаел, че договорът за
кредит е недействителен, съответно, че договорът за поръчителство не е породил
действие.
Безспорно поръчителят има правен интерес да изпълни, защото ако
договорът за кредит е действителен, респективно, е възникнало задължение за
обезпечаване на кредита, той е солидарно отговорен с длъжника – чл.141, ал.1 от ЗЗД, т. е. имуществените му права са застрашени от бездействието на последния
да изпълни на падежа. Следователно, ищцовото дружество встъпва в правата на
кредитора, включително и в правото му да получи чистата стойност на кредита
/чл.23 от ЗПК/, или в случая – сумата от 1000 лева главница, намалена с
направените плащания от страна на ответника, които са общо в размер на 430 лева
според признания на ищеца в исковата молба и допълнително 250 лева, които
ответникът е внесъл на „Фрешкредит“ ЕООД в хода на настоящото производство на
10.05.2019 година, или ответникът е задължен към ищеца за сумата от 320 лева, ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК в съда до окончателното плащане. Претенциите за
възнаградителна и наказателна лихви, както и за възнаграждение на поръчителя,
следва да се отхвърлят като неоснователни.
С оглед изложеното решението на ТРС следва частично да се отмени и то
само в частта му, в която е отхвърлен предявения иск за главница, и то частично,
само за сумата от 320 лева главница.
С оглед резултата от настоящото производство следва да се присъдят на
ищеца разноски в заповедното и исковото производство като за база се вземе
предвид това, че искът е основателен само за сумата от 320 лева. В заповедното
производство ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 40.15
лева. В исковото производство направените разноски са в размер на 159.84 лева
за заплатена държавна такса за първа инстанция и 79.92 лева за въззивната
инстанция /общо 239.76 лв./. Искът е основателен на 16%, поради което ищецът
има право на разноски в заповедното производство в размер на 6.42 лева, а в
исковото – в размер на 38.36 лева за двете инстанции. Ответникът е направил
разноски в размер на 500 лева за внесен адвокатски хонорар и има право да му
бъдат присъдени такива съобразно отхвърлената част на иска. С
първоинстанционното решение тази сума му е присъдена като той има право на
възнаграждение за адвокат в размер на 420 лева. Съдът прилага служебно
компенсация на разноските в исковото производство, поради което ищецът следва
да бъде осъден да заплати на ответника сума в размер на 381.64 лева, което
налага решението да бъде частично отменено в частта на присъдените разноски.
Въз основа на изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 362
от 13.06.2019 година, постановено по гр. д. 327/2019 година по описа на ТРС, в
частта му, в която съдът е отхвърлил
предявения от „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя Петър Стойчев
Стоев, против М.М.М. с ЕГН ********** ***, установителен иск за съществуване на
вземане за сумата от 760,23 лв. – главница по Договор за потребителски кредит №
0000151/03.11.2016 г., сключен между длъжника-ответник и „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД с
ЕИК *********, САМО за сумата от 320
/триста и двадесет/ лева, като в тази част постановява:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.М.М. с ЕГН ********** ***, че същият дължи
на „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от управителя Петър Стойчев Стоев, сумата от 320 /триста и двадесет/ лева,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 0000151/03.11.2016
г., сключен между длъжника и „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД с ЕИК *********, заплатена на
последното от „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК ********* като поръчител по
Договор за поръчителство от 18.01.2017 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 03.09.2018 година до окончателното
плащане, за което вземане е издадена заповед по чл. 410 от ГПК № №
909/17.09.2018 г., постановена по ч.гр.д.№ 1582/2018 г. по описа на РСТ, на
основание 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79, във вр.
с чл.74 от ЗЗД, чл. 240, ал.2 от ЗЗД.
ОСЪЖДА
М.М.М. с ЕГН ********** ***, да заплати на ”Гаранционен фонд България” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Петър
Стойчев Стоев, сумата от 6.42 лева разноски в заповедното производство.
ОТМЕНЯ
Решение № 362 от 13.06.2019 година, постановено по гр. д. 327/2019 година
по описа на ТРС, в частта му, в която съдът е осъдил „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от управителя Петър Стойчев Стоев, да заплати на М.М.М. с ЕГН **********
***, направените по делото разноски в размер на 500 лева САМО за разликата над 381.64 /триста осемдесет и един лева и
шестдесет и четири стотинки/ лева до присъдения размер от 500 лева.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 362 от 13.06.2019 година, постановено по гр. д. 327/2019 година по
описа на РСТ в останалите му обжалвани части.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.