Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 15.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на четвърти октомври
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И.И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при
участието на секретаря Елеонора Г., като разгледа докладваното от съдия И.И. гр. д. № 172 по
описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 431050/15.06.2018 г., постановено по гр.
д. № 58099/2017 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140 състав, А.Г.С., И.И.Ц., К.Ц.Ц., Ц.Е.Ц. и Г.Е.Ц., са
осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.200 ЗЗД, сумата в размер на 769, 82 лв.,
представляваща стойността на топлинни услуги (в това число и цена за дялово
разпределение), за периода от 24.08.2014 г. до 30.04.2016 г. за имот, намиращ
се в гр. София, бл. „Димитър Петков“ № ******, ап.1, аб.
№ 276263, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба – 24.08.2017 г., до погасяването, като ответникът А.Г.С. дължи 1/2 част
от посочената сума, ответниците И.И.Ц.
и К.Ц.Ц. – по 1/6 част от посочената сума, ответниците Ц.Е.Ц. и Г.Е.Ц.– по 1/12 част от посочената
сума, а на основание чл.86 ЗЗД, сумата в размер на 113, 27 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за периода от 15.09.2015 г. до 14.08.2017 г.,
като ответникът А.Г. С.дължи 1/2 част от посочената сума, ответниците
И.И.Ц. и К.Ц.Ц.– по 1/6
част от посочената сума, ответниците Ц.Е.Ц. и Г.Е.Ц.
– по 1/12 част от посочената сума, като исковете за главница с правно основание
чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.200 ЗЗД до сумата в размер
на 1 024, 65 лв. и за периода от 01.05.2014 г. до 23.08.2014 г., са отхвърлени поради
погасяване на задължението по давност, както и до пълния предявен размер от 1 043,
14 лв. – като недоказани по размер, а исковете с правно основание чл.86 ЗЗД са
отхвърлени до пълния предявен размер от 195, 92 лв. и за периода от 15.09.2014
г. до 14.09.2015 г. Ответниците са осъдени да
заплатят разделно в полза на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата в
размер на 653, 70 лв., представляваща разноски по производството съобразно
уважената част от исковете при посочените по – горе части. Решението е
постановено при участието на трето лице – помагач: „П.И.“ ООД.
Срещу постановеното съдебно
решение в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на
материалния закон. Счита, че неправилно решаващия съд е приел, че част от
вземанията са погасени по давност. Твърди, ч е процесните
вземания са обективирани във фактура №
**********/07.2014 г., чийто срок за плащане е 15.09.2014 г. счита, че от този
момент започва да тече и давността. Същевременно заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е депозирано на 24.08.2017 г. – преди изтичане на 3 –
годишния давностен срок. На основание чл.32, ал.1 от
Общите му условия е предвидено, че купувачите на топлинна енергия са длъжни да
заплащат дължимите суми по издадените фактури за топлинна енергия в 30-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. С оглед на това
задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно
получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на
издаването. С оглед на това счита, че сумите по фактурата за м.07.2014 г.
стават изискуеми в края на м.09.2014 г., поради което процесните
суми не са погасени по давност. Моли съда да отмени решението в обжалваната
част, като уважи изцяло предявените искове.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК са депозирани писмени отговори на въззивната
жалба от ответниците Ц.Е.Ц. и И.И.Ц.,
с които я оспорват. Излагат съображения, че решението в обжалваната от ищеца
част е правилно и законосъобразно. На основание чл.33, ал.1 от общите условия
на ищеца клиентите заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл.32, ал.1 и ал.2 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. С оглед на това изискуемостта по фактурите за периода м.05.2013 г. –
м.07.2014 г. е настъпила преди 24.08.2014 г. Това от своя страна обуславя
погасяването по давност на вземанията на ищеца. Обстоятелството, че ищецът е
включил всички месечни задължения в една обща фактура от м.07.2013 г. не може
да заобиколи правилата в общите условия на
дружеството. С оглед акцесорния характер на иска за
заплащане на лихва за забава, същият е погасен по давност. С оглед на това
считат, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно и молят
съда да го потвърди.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от останалите ответници - А.Г.С., К.Ц.Ц. и Г.Е.Ц..
Третото лице – помагач на ищеца -
„ПМУ И.“ ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата
на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.149, ал.1 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответниците са потребители на топлинна енергия за битови
нужди в качеството им на съсобственици на топлоснабден
имот – апартамент № 1, находящ се в гр. София, бул. „******, като му дължат
сумата от **4, 52 лв. - главница, представляваща стойността на ползвана и
незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2013 г. – м.04.2016 г., отразена в
съставените общи фактури и сумата от 182, 37 лв., представляваща мораторна
лихва за периода 15.09.2014 г. – 14.08.2017 г., сумата от 58, 62 лв. – дялово
разпределение и 13, 55 лв. – лихва, ведно със законната лихва върху главниците,
считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане, както и
сторените по делото разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение.
С молба – уточнение от 13.10.2017 г. ищецът е
уточнил, че стойността на топлинната енергия, която претендира по делото, е за
периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. Уточнил е в рамките на общо заявените
суми съответно претендираните такива от всеки от
ответниците, както и за каква част всеки от тях отговаря: А.С. – 1/2 част; И.Ц.,
К.Ц. по 1/6 част; Ц.Ц. и Г.Ц. – 1/12 част.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
ответниците оспорват предявения иск. Твърдят, че не са облигационни отношения с
ответника. По делото не са ангажирани доказателства относно обстоятелството, че
са собственици на топлоснабдения имот. Отчетите за
дялово разпределение, фактури и изравнителни сметки са издавани на името на Ц.Ц. и до момента не им е отправяна покана за плащане в
нарушение на ЗЗД. Правят възражение за изтекла 3 – годишна погасителна давност.
Считат, че не дължат заплащане на доставената топлинна енергия, тъй като не я е
поръчал, съгласно чл.62 ЗЗП. Молят съда да постанови решение, с което да
отхвърли предявения иск.
По делото е представен договор за покупко - продажба
на жилище, сключен по реда на ЗОС, по силата на който Е.Ц.Ц.
и А.Г.Ц. са придобили правото на собственост върху процесния
имот.
С нотариален акт за дарение № 31, том І, рег. №
757, дело № 28/21.02.2005 г. Е.Ц.Ц. е дарил на Ц.И.Ц.
притежаваната от него 1/2 ид. ч. от процесния апартамент.
Съгласно удостоверение за наследници от
28.09.2017 г. Ц.И.ц. е починал на 12.11.2011 г. и е оставил за свои наследници
по закон: И.И.Ц. – съпруга; К.Ц.Ц.
– син и Е. Ц.Ц.. Последният е починал на 24.10.2012
г. и е оставил за свои наследници по закон: Ц.Е.Ц. – син и Г.Е.Ц. – син.
Видно от представения протокол от проведеното на
08.02.2002 г. Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се
в гр. София, бул. „******, етажните собственици са взели решение да се сключи
договор с „ ПМУ – София **“ ООД, което дружество да извършва дялово
разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен
и списък на етажните собственици, които с подписите си са
удостоверили горното решение.
Видно от удостоверение изх. № 174/27.09.2002 г.
„ПМУ – София **“ ООД към 26.09.2002 г. е сключило индивидуални договори с
етажните собственици от сградата, находяща се в гр.
София, бул. „******.
От
заключението на вещото лице инж. М. Т.по изслушаната пред СРС съдебно
Техническа експертиза, неоспорено от страните, което съдът възприема като
компетентно дадено, се установява, че сумите за сградна
инсталация на абоната са изчислени от фирмата за дялово разпределение за отопляем
обем от 208 м3. Отоплението на стълбището е изключено безсрочно на 18.10.2000
г. Абонатната станция на жилищната сграда е нова, автоматична, монтирана през
2008 г. От отчетеното количество топлинна енергия се приспадат технологичните
разходи, които за сметка на доставчика на топлинна енергия. Метрологични
проверки са извършвани на 19.05.2008 г.; м.10.2010 г., 24.01.2013 г. и
17.06.2015 г., като заключението на оторизирания за проверка контролен орган е
„съответства на одобрения тип“. Технологичните разходи се изчисляват със
специализиран софтуер, поради което проверката на един месец е достатъчна, да
са се прецени верността на математическия модел, който програмата за изчисление
на тази величина следва. Вещото лице приема, че дяловото разпределение на
топлинната енергия е извършено от „П.И.“ ООД съгласно нормативните изисквания.
Общо начислените суми по фактури за периода м.05.2013 г. – м.04.2016 г.
възлизат на 829, 58 лв. Сумите за доплащане от изравнителни сметки са на
стойност от 164, 81 лв. Така общият размер на задължението за топлинна енергия
през посочения период възлиза на **4, 53 лв. В тази сума не са включени предишни просрочени
или неплатени сметки, без изравнявания за периоди, извън разглеждания, без суми
за дялово разпределение и без лихви.
Пред
СРС е изслушана и съдебно – счетоводна
експертиза. От заключението на вещото лице Любомир Бонев се установява, че към
30.01.2018 г. няма данни за извършени плащания от ответниците, които да
погасяват задължения от процесния период. Общият
размер на непогасените задължения възлиза на 1 024, 78 лв., от които: **4,
52 лв. – за топлинна енергия и 40, 26 лв. – за дялово разпределение. Общият
размер на лихвата за забава за периода от датата, следваща срока за плащане,
записан в съответните фактури, до 14.08.2017 г., възлиза на 189, 80 лв., от
които: 182, 09 лв. – върху стойността на топлинната енергия и 7, 70 лв. – върху
стойността на дяловото разпределение.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ
преди ДВ, бр.54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът
или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната
инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.
По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната
мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
Във въззивното производство страните не спорят относно
обстоятелството, че ответниците са собственици на топлоснабдения
имот при заявените от ищеца квоти и в това си качество са клиенти на топлинна
енергия през исковия период, както и че са обвързани от валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна
енергия за битови нужди относно процесния имот. Ето
защо и с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК този въпрос не следва да се обсъжда
по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая измерването на индивидуалното
потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за
отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна
собственост е възложено от етажните собственици на „П.И.“ ООД. Третото лице –
помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за
исковия период.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане
на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина
енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално
доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки
потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните
единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на
отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация.
В хода на първоинстанционното
производство е допуснато изслушването на съдебно - техническа експертиза, която
е изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително изискани
документи. Вещото лице е дало заключение относно реално потребената от
ответника топлинна енергия през процесния период, в съответствие с разпоредбите
на раздел VІ от глава Х на ЗЕ, като е е съобразило,
че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота през процесния период
е извършено правилно, съобразно изискванията на действащата през периода
нормативна уредба. От
заключението на вещото лице по изслушаната съдебно – техническа експертиза се
установи, че стойността на реално потребената топлинна енергия за периода м.05.2013
г. – м.04.2016 г. възлиза на сумата от **4, 39 лв. Съдът изцяло
възприема изводите на вещото лице по изслушаната пред СРС съдебно – техническа
експертиза, тъй като същото е компетентно и обстойно обосновано, като вещото
лице е определило размера на реално потребената
топлинна енергия, съобразно изискването на чл.156 ЗЕ.
Жалбоподателят релевира
доводи, че неправилно решаващият съд е приел част от претендираните
вземания за погасени по давност.
Ответниците своевременно са заявили с депозирания писмен отговор на исковата молба
възражение за изтекла давност.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г.
на ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по
смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези
дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения,
имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално
определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или
различен размер.
Съгласно нормата на чл.114, ал.1 и ал.2 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който
вземането е станало изискуемо, а ако е уговорено, че вземането става изискуемо
след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е
възникнало. Исковият период, уточнен от ищеца с депозираната на 13.10.2017 г.
молба, обхваща м.05.2014 г. – м.04.2016 г. За този период са приложими Общите
условия от 2014 г. в чл.33, ал.1 и ал.2 от същите е предвидено, че купувачът е
длъжен да заплати месечните суми, дължими към продавача, в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интеренет страницата на
продавача. Ищецът не е ангажирал по делото доказателства относно момента на
публикуване на месечните суми за исковия период на интеренет
страницата си, а и липсват признания за това от насрещната страна, поради което
и на основание чл.114, ал.2 ЗЗД, следва да се приеме, че давността започва да
тече от деня, в който задължението е възникнало.
Предвид обстоятелството, че искът е предявен на 24.08.2017
г., към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали
изискуеми преди 24.08.2014 г., в каквато насока са изводите и на СРС. Това в
случая се явяват вземанията за м.05.2014 г. – м.07.2014 г.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че изискуемостта на задължението по обща
фактура № **********/31.07.2014 г. е настъпила едва м.09.2014 г., предвид посочения срок за плащане в самата
фактура. Релевантен в случая е периодът на потребление на топлинната енергия,
за който се отнася посочената фактура: м.05.2013 г. – м.04.2014 г., а не датата
на издаване на фактурата и посочения в последната срок за плащане. Издаването
на общата фактура и изравнителната сметка не установява нововъзникнало
задължение на клиента на топлинна енергия, а съставлява способ за определяне
окончателния размер на консумираната топлинна енергия. Ето защо се налага
извода, че периодът на потребление на топлинна енергия, за
който фактурата е издадена: м.05.2013 г. – м.04.2014 г., е покрит от изтеклата
погасителна давност. Отделен е въпросът, че липсва произнасяне от СРС за този
период и ищецът не е искал допълване на постановеното съдебно решение. С оглед
на това периодът м.05.2013 г. – м.04.2014 г. е извън пределите на въззивния контрол.
По
изложените съображения въззивният съд счита, че
доводите на жалбоподателя за неправилно прилагане на 3 – годишния давностен срок от решаващия съд, са неоснователни. Ето защо
от установената по делото стойност на доставената на ответниците топлинна
енергия пред исковия период в размер на **4, 39 лв. следва да се приспадне
погасеното по давност вземане на ищеца в размер на 260, 13 лв. -за м.05.2014 г. – м.07.2014 г., съгласно
таблицата към експертното заключение по изслушаната съдебно – техническа
експертиза. Така остатъкът на задължението за главница за топлинна енергия
възлиза на 724, 26 лв. Към тази сума следва да се прибави и стойността на
дяловото разпределение за непокрития от давност период. Нейният размер възлиза
на 35, 01 лв., формиран като разлика
между 40, 26 лв. – 5, 25 лв. (3 месеца х 1, 75 лв. месечно за м.05.2014
г. – м.07.2014 г.). При това положение общият размер на заявените главници за
периода, който не е покрит от давност: м.08.2014 г. – м.04.2016 г., възлиза на
759, 27 лв. Същевременно с обжалваното решение е определен по – висок размер на
дълга: 769, 82 лв. На основание чл.271, ал.1, изр.2 ГПК, положението на
жалбоподателя не може да бъде влошено, доколкото решението не е обжалвано от
другата страна, не следва да се намалява размера на стойността на топлинната
енергия за непогасения от давност период.
Жалбоподателят
не е изложил оплаквания относно размера и периода на лихвата за забава, поради
което и на основание чл.269 ГПК тези въпроси са извън пределите на въззивната проверка и не следва да се обсъждат.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат и при съобразяване
изискванията на чл.271, ал.1 изр.2 ГПК, решението в обжалваната част следва да
се потвърди.
По разноските
по производството:
При
този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на жалбоподателя
следва да се възложат сторените от И.И.Ц. разноски.
Техният размер възлиза на 350 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение,
съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие.
Жалбоподателят
своевременно е релевирал възражение за прекомерност
по чл.78, ал.5 ГПК на претендираното адвокатско възнаграждение.
Нормата
на чл. 78, ал. 5 ГПК регламентира, че ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на
съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност
на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и
доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен
случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на
възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права,
съдът намалява договорения адвокатски хонорар.
Минималният
размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл.7, ал.2, т.2 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съобразно обжалваемия интерес, възлиза
на сумата от 300 лв. Усилията на защитата при упражняване на процесуалните
права на ответника по жалбата се изразява в депозиране на писмен отговор,
явяване в проведеното открито съдебно заседание във въззивното
производство, представяне на списък на разноските по чл.80 ГПК, както и доказателства
относно техния размер. Ето защо и доколкото заплатеното адвокатско
възнаграждение в близък до минимално установения размер, следва да се приеме,
че адвокатското възнаграждение не е прекомерно, поради което не следва да се
намалява по реда на чл.78, ал.5 ГПК.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖАДАВА решение № 431050/15.06.2018 г., постановено по гр. д. № 58099/2017
г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която са
отхвърлени исковете, предявени от„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес ***, срещу А.Г.С.,
ЕГН **********, с адрес ***, И.И.Ц., ЕГН **********,
с адрес ***, К.Ц.Ц., ЕГН **********, с адрес ***, Ц.Е.Ц.,
ЕГН ********** и Г.Е.Ц., ЕГН ********** и двамата с адрес ***, за главница
с правно основание чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.200 ЗЗД
– за заплащане на сумата над 769, 82
(седемстотин шестдесет и девет лева и осемдесет и две стотинки) лв. до 1 024, 65 (хиляда двадесет и четири
лева и шестдесет и пет стотинки) лв. и за периода от 01.05.2014 г. до
23.08.2014 г., са отхвърлени поради погасяване на задължението по давност,
както и до пълния предявен размер от 1 043,
14 (хиляда четиридесет и три лева и четиринадесет стотинки) лв. – като
недоказани по размер, а исковете с правно основание чл.86 ЗЗД са отхвърлени до
пълния предявен размер над 113, 27
(сто и тринадесет лева и двадесет и седем стотинки) лв. до 195, 92 (сто деветдесет и пет лева и деветдесет две стотинки) лв. и за периода от 15.09.2014
г. до 14.09.2015 г.
Решението
в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло в сила, като
необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице
- помагач на ищеца: „П.И.“ ООД, ЕИК *********, с адрес ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.