№ 1728
гр. Плевен, 08.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря ДАРИНА В. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20234430103346 по описа за 2023 година
Постъпила е искова молба от Н. Е. П. от гр. Плевен против „***“ АД гр.
*** /универсален правоприемник на „***“ ООД гр. ***/. В молбата се твърди,
че на *** год. ищецът е сключил договор за паричен заем № ******* с „***“
ООД, като страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на
300 лв., видът на вноската е двуседмична, броят на погасителните вноски е 7,
годишният лихвен процент е 40. 32 %, а ГПР е в размер на 49.44 %. Твърди се,
че в чл. 1 ал. 3 от договора е уговорено, че кредиторът предоставя на
потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за
заем, съгласно която на кредитополучателя ще бъде начислена допълнителна
такса в размер на 63, 91 лв., която ще бъде разсрочена за изплащане заедно с
погасителните вноски по заема. Твърди се, че чл. 4 ал. 1 от договора страните
са уговорили, че заемателят се задължава в срок до три дни от сключване на
договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
поръчител- физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора
условия, или банкова гаранция. Твърди се, че в ал. 2 на чл. 4 е уговорено, че в
случай на непредставяне на обезпечението потребителят дължи неустойка в
размер на 42, 56 лв., която ще бъде заплащана разсрочено. Твърди се, че
ищецът Н. П. е погасил изцяло процесния заем. Ищецът излага доводи, че
процесния договор е нищожен на основание чл. 10 ал. 1 във вр. с чл. 22 от
ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Твърди се, че е
нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра- по един за всяка
от страните по договора. Твърди се, че договорът за потребителски кредит е
нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 във вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е
налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
1
процент на разходите /ГПР/ по кредита. Твърди се, че в нарушение на
императивните правила в договора за потребителски кредит ГПР е посочен
единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни,
които са послужили за неговото изчисляване. Твърди се, че липсата на ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР, е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19 ал. 1 във
вр. с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и 4 от ЗПК. Твърди се, че в договора
единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става
ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Твърди се, че
описаните в съдържанието на договора разходи обаче водят до различен
размер на ГПР от посочения. Твърди се, че съгласно решение от *** год. по
дело С-***/ *** год. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит
трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да
предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не
може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по
бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му
и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение
върху обхвата на задължението му". Твърди се, че в договора за
потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а
действителният такъв е в пъти по-висок от посочения, което е над
максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба
на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че процесният казус касае еднотипни
договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да
влияе. Твърди се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на
кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. Твърди се, че в съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин". Твърди се, че клаузата, с
която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи
неустойка, в случай, че не предостави обезпечение- поръчител /солидарен
длъжник/, който отговаря на определени съответно към този момент да бъде
направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви
условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Твърди се, че въпреки
това на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след
като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Твърди се, че неустойка за
неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди
(няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави,
тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
2
санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от тълкувателно решение № 1/ 15. 06. 2010
год. по т. д. № 1/ 2009 год. на Върховния касационен съд/. Твърди се, че е
налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД. Твърди
се, че изцяло неравноправна и нищожна е и клаузата от договора, с която се
уговаря заплащане на възнаграждение за експресно разглеждане. Твърди се,
че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19 ал. 1 вр. чл. 11 ал.
1 т. 10 от ЗПК „***“ АД не е включило в ГПР разходите за заплащане на
неустойка и допълнителна услуга, които по своята същност представляват
печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично,
поради което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР.
Твърди се, че при условие, че ГПР беше законосъобразно описан,
действителният такъв щеше да възлиза многократно над допустимия. Твърди
се, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, водеща до
нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията
между страните. Твърди се, че според императивната разпоредба на чл. 19 ал.
4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума. Твърди се, че на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. Твърди се, че с
тези действия „***“ АД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл.
21, ал. 1 от ЗПК, всички приложими към сключването, изпълнението,
прекратяването и развалянето на потребителски договори национални
нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република
България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и
произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Твърди се, че приложимото национално
законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа,
целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО
на Европейския Парламент и Съвета от 23 април 2008 год. относно
договорите за потребителски кредити. Твърди се, че неизпълнението на
задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата
цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на
кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите
адекватно. Твърди се, че целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми
да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на
кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да
ориентира икономическия избор на потребителя. Твърди се, че
обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на
база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива
2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно
значение. Твърди се, че гореописаните такси /в това число и начислената
„неустойка“/ безспорно попадат в изискванията на Директивата- те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при
тези условия и са предварително заложени. Твърди се, че по тези
3
съображения тези клаузи изискват размера им да се включи в общия размер
на разходите и от там в ГПР. Твърди се, че неправилното изчисляване и
посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора.
Твърди се, че в подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР
е изведено като съществено условие на договора. Това следва и от
сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС,
имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където
това изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано.
Твърди се, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното
посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Твърди се, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща“
търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от Закона за защита
на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. Твърди се, че в този
смисъл е и решение от 15. 03. 2012 год. по дело (2—453/10 на СЕС
„Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
год. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“),
доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Твърди се, че
договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 9
във вр. с чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Твърди се, че определения от кредитодателя размер на
възнаградителната лихва (в който се включва и начислената „неустойка“) за
изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава
трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. Твърди се, че в
тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва
води до нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11 ал. 1 т. 9 във
вр. с чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че е налице разлика между посочената в
процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и
тази, която доверителя ми реално е върнал на ответното дружество. Твърди
се, че липсват каквито и да било условия за прилагането на ГЛП. Твърди се,
че липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент-
дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Твърди
се, че нарушението е още по-съществено, доколкото нито в договора, нито в
погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за
срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по
кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Твърди се, че
4
визираната неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е
основание за недействителност на договора за кредит. Твърди се, че за да се
обезпечат правата на потребителя по сключения договор за потребителски
кредит, в последния следва на ясен и достъпен език да е описано визираното в
законовата норма на чл. 11 от ЗПК съдържание като липсата на някои от
съществените реквизити води до недействителност на договора на
специалните основания по чл. 22 от ЗПК, последица от което е връщане само
на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита. Твърди
се, че от това следва, че неизпълнението на задължението на кредитодателя
(банка или пък небанкова финансова институция), който по занятие
осъществява сделки по предоставяне на потребителски кредити и като такъв е
и по-силната страна в правоотношението, да предостави на потребителя
изискуемата информация, води до лишаване от правото му да получи
възнаграждението по договора. Твърди се, че клаузите в процесния договор
не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на
чл. 147 ал. 1 от 33П и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с
останалите уговорки, не позволяват на потребителя да прецени
икономическите последици. Твърди се, че ако съдът приеме договора за
валиден и действителен, според ищеца са нищожни отделни клаузи от
процесния договор на основание чл. 26 ал. 1 пр. 1 от 33Д поради нарушение
на закона, чл. 26 ал. 1 пр. 2 от 33Д поради нарушаване на добрите нрави,
респективно на основание чл. 146 от 33П поради неравноправност. Твърди се,
че съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита”. Твърди се, че дори и целият договор да не е нищожен, то е налице
нищожност на отделни негови клаузи, а именно неустоечната клауза, на база
на която на ищеца е наложена процесната неустойка, както и клаузата, с която
е начислена такса за експресно разглеждане. В заключение ищецът моли съда
да признае за установено в отношенията между страните по делото, че
клаузите за заплащане на такса експресно разглеждане и неустойка,
предвидени в чл. 1 ал. 3 и чл. 4 ал. 2 от сключения договор за паричен заем №
*******/ *** год., са нищожни. Отделно от това ищецът моли съда да осъди
ответното дружество да му заплати сумата от 10 лв., частичен иск от 110, 00
лв., представляваща недължимо платени суми по договор за паричен заем №
*******/*** год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира
присъждане на направените деловодни разноски.
С определение от *** год. е допуснато изменение на предявения иск по
чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, като размерът на иска е увеличен от 10 лв. на 69, 99
лв.
Ответникът ангажира становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намира за установено следното:
По иска с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26 от
ЗЗД.
По делото е безспорно, че на *** год. е бил сключен договор за паричен
5
заем *** *** № *******- *** год. между „***” ООД като заемодател и Н. Е.
П. като заемател. Видно е, че съгласно договора на ищеца е бил предоставен
заем от 300 лв., който е следвало да се върне на общо 14 седмични
погасителни вноски. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на
договора и е в размер на 40. 32 %. Видно е, че общият размер на всички
плащания с включена такса за експресно разглеждане е бил 382, 83 лв., която
сума е сборът от общия размер на заемната сума и общите разходи по
кредита. В договора е посочено, че годишният процент на разходите е в
размер на 49. 44 %. Уговорено е в договора, че за извършена допълнителна
услуга по експресно разглеждане на документи за отпускане на заема се
дължи такса от 63, 91 лв. /чл. 1 ал. 3/. Според чл. 4 ал. 1 от договора
заемателят се задължава в 3- дневен срок от усвояване на сумата по договора
да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а именно: 1.
Поръчител- физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от
работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да
отговаря на следните изисквания: да е навършило 21- годишна възраст, да
работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия
си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1 000
лв., през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или
да има кредитна история със статус “период на просрочие от 0 до 30 дни“, да
не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател или 2. Банкова гаранция, издадена
след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
заемателя, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. В чл. 4 ал. 2
от договора е посочено, че страните се съгласяват, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в
ал. 1 заемателят дължи неустойка в размер на 42, 56 лв., като уговорката е тя
да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните
вноски, като в този случай дължимата вноска е в размер на 60, 77 лв., а
общото задължение по договора става в размер на 425, 39 лв. Основателен е
доводът на ищеца, че така въведената клауза за неустойка е нищожна и като
такава не е породила своите правни последици. Процесната неустойка по чл.
4 ал. 2 от договора за паричен заем е предвидена за неизпълнение на
задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или
банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на
тези обезпечения- 3- дневен от сключване на договора, както и са въведени
редица сложни условия, на които да отговарят поръчителите, в голямата си
част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем. При
съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката очевидно не
съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На първо
място горното следва от това, че на заемателя е отпуснат кредит в размер на
300 лв., а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 42, 56 лв., т. е. в
размер надвишаващ 1/ 10 от главницата по заема. Освен това неустойката се
начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение
/компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за
неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението, поради
което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в
6
сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода
на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем
парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и
съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната
неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с
неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури
длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на
договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на
потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на
кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да
изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да
прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за
представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците
от неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме, че
изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от подписване на
договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея – т. е. води до оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на
задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Претендираната
неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, който предвижда
забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. По тези съображения съдът приема, че посочената клауза на чл. 4
ал. 2 от процесния договор за заем, на която ответникът основава претенцията
си за неустойка, се явява нищожна и като такава не поражда права и
задължения за страните по заемното правоотношение. Аналогично е
положението и със задължението за заплащане на такса за експресно
разглеждане на документите за отпускане на паричния заем. Такава такса не
се дължи по силата на чл.10а ал. 2 от ЗПК, тъй като заемателят не следва да
заплаща такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Експресното разглеждане на молбата за кредит е част от усвояването на
7
кредита, поради което такса за такъв вид разглеждане не се дължи. Налага се
извод, че тази такса е всъщност печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от
ГЛП и ГПР, като в случая това законово изискване не е спазено. Съгласно
заключението на вещото лице, което не е оспорено от страните и съдът
кредитира като обективно и компетентно, при включване на таксата за
експресно разглеждане в ГПР по процесния договор за заем същият ще
надвиши неколкократно пет пъти законната лихва. В заключение може да се
обобщи, че са налице от една страна нищожни клаузи в договора, които са
съществена част от неговото съдържание и без които договорът не би бил
сключен, което изключва приложението на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД, а от друга
страна е налице явно противоречие с императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4
от ЗПК, като действителният годишен процент на разходите по договора
надвишава значително законоустановения, т. е. нарушен е чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК. По тези съображения съдът приема, че процесните клаузи на чл. 1 ал. 3
и чл. 4 ал. 2 от сключения договор за договор за паричен заем *** *** №
*******-*** год. се явяват нищожни и като такива не пораждат права и
задължения за страните по заемното правоотношение, а предявеният от Н. Е.
П. отрицателен установителен иск се явява основателен и следва да бъде
уважен.
По иска с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
Както се посочи по- горе, клаузите на чл. 1 ал. 3 и чл. 4 ал. 2 от
процесния договор за паричен заем са недействителни, а нищожното правно
основание се приравнява на липса на основание. Оттам платени без основание
се явяват внесените от ищеца суми за такса експресно разглеждане и
неустойка, които съгласно заключението на вещото лице Т. И. са в размер на
69, 99 лв. С оглед на това исковата претенция по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД се
явява основателна и доказана до предявения размер и следва да бъде уважена.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца направените
деловодни разноски в размер на 350 лв.
На основание чл. 38 ал. 2 от ЗА ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско
възнаграждение в размер общо на 960, 00 лв. с включен ДДС.
По така изложените съображения Плевенският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Н. Е.
П. от гр. Плевен и „***“ АД гр. ***, че клаузите за заплащане на такса
експресно разглеждане и неустойка, предвидени в чл. 1 ал. 3 и чл. 4 ал. 2 от
сключения договор за паричен заем *** *** № *******- *** год., са
нищожни.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. ***, ***, представлявано от С.П.П., да заплати на Н. Е. П. от
гр. Плевен, ЕГН **********, сумата от 69, 99 лв., представляваща
8
недължимо платени суми по договор за паричен заем *** *** № *******- ***
год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба /*** год./ до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. ***, ***, представлявано от С.П.П., да заплати на Н. Е. П. от
гр. Плевен, ЕГН **********, сумата от 350, 00 лв., представляваща
направени деловодни разноски.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. ***, ***, представлявано от С.П.П., да заплати на *** „Д. М.“
гр. ***, вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, представлявано от
Д. М. М., адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в размер на 960, 00
лв. с ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в 14-
дневен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9