РЕШЕНИЕ
№ 260093 16.11.2020г., гр. Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на единадесети октомври две хиляди и двадесета година:
Председател: Минка Трънджиева
Членове: Венцислав Маратилов
Димитър
Бозаджиев
в присъствието на секретаря Лилия Кирякова, като разгледа докладваното
от съдията Бозаджиев в.гр.дело №702 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното :
Производството е въззивно, по реда на чл.258
и сл. от ГПК.
С Решение №260008/25.08.2020г.,
постановено по гр.д.№4223/2019г. по описа на РС- Пазарджик, по иска на Г.И.Д.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв.Е.Ц.Г.,***, Булстат *********, бул.“Б.“
№2, представлявана от Кмета Т.Д.П., с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК е
прието за установено по отношение на Община Пазарджик, че задължението на Г.И.Д.
за патентен данък, деклариран през 2008г., в размер на 2000лв. главница-
патентен данък за 2008г., 392,45лв. - лихва от 30.09.2017г., неолихвяема сума за
лихви в размер на 1983,49лв., е погасено по давност.
Осъдена е Община Пазарджик,
Булстат *********, бул.“Б.“ №2, представлявана от Кмета Т.Д.П., да заплати на Г.И.Д.,
с ЕГН **********, с адрес: *** разноски по делото в общ размер на 609,34лв.
Против това решение е постъпила
въззивна жалба от Община Пазарджик, Булстат *********, бул.“Б.“ №2, представлявана
от Кмета Т.Д.П., чрез пълномощника си юриск.В..
Твърди се в същата, че постановеното съдебно решение е недопустимо,
алтернативно неправилно.
Относно твърденията за
недопустимост се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е разгледал по
същество и е уважил предявените искове. В тази насока се визира, че същите са
неподведомствени за разглеждане на гражданския съд към момента на приключване
на съдебното дирене и постановяване на съдебното решение. Основанието за това
се мотивира с оглед на това, че са налице обстоятелства по смисъла на чл.147 от ГПК- прекратяване на изпълнителното производство по изп.д.№1861/2017г. по описа
на ЧСИ Д.С..
Твърди се, че липсата на висящо
изпълнително производство към момента на приключване на съдебното дирене, респ.
постановяване на съдебното решение е основание за прекратяване на
производството по гражданското дело, тъй като предявените искове са
неподведомствени на гражданския съд и недопустими за разглеждане с правна
квалификация на спора- разпоредбата на чл.439 от ГПК.
Твърди се, че сложените за разглеждане искове пред районния
съд не са подведомствени на гражданския
съд към момента на постановяване на обжалвания съдебен акт, при отчитане спецификата
на разглежданите вземания, а именно вземания за патентен данък и лихви за
просрочия, които са публични общински вземания.
Счита се, че непредявените за
събиране вземания преди образуването на изпълнителното дело станали предявени
за събиране вземания след неговото образуване са възстановили своя статут на
непредявени за събиране вземания, след прекратяването на изпълнителното дело,
тъй като с обратна сила са заличени последиците от образуването на
изпълнителното дело ex lege.
Сочи се, че не е налице
законодателна воля от която да се обоснове, че може да се направи разграничение
на трети по вид вземания, с оглед реда на събирането им, след като
изпълнителното производство за същите е било прекратено.
Твърди се, че не са налице
необходимите процесуални предпоставки за допустимост на производството по реда
на чл.439 от ГПК, тъй като правния интерес на ищеца е отпаднал с прекратяване
на изпълнителното производство, като първоинстанционния съд неправилно е счел,
че същите са налице, за да разгледа по същество предявените искове.
Визира се, че е недопустимо по
общия искове ред да се оспорват публични държавни и общински вземания, като в
тази насока е налице съдебна практика на ВКС.
Приема се, че неправилни са
доводите на районния съд в насока, че съществуването на изпълнителен титул по
см. на чл.209 от ДОПК е достатъчно основание за допустимост на производство по
реда на чл.439 от ГПК. Основанието за това се мотивира от това, че дори и
законодателно приравнени като изпълнителни основания, въз основа на които би
могло да се образува изпълнително производство по реда на ГПК, изпълнителния
лист издаван по реда на чл.405 от ГПК за изпълнително основания по чл.404 от ГПК и изпълнителните титули по см. на чл.209 от ДОПК обективират различни по
вид и ред на възникване вземания с различен ред на защита за длъжника.
Изпълнителният лист обективира едно частно, а в повечето случаи и гражданско
вземане, докато изпълнителните титули по см. на чл.209 от ДОПК обективират
публични държавни или общински вземания.
Сочи се, че изложените
аргументи, обосноваващи недопустимост на съдебния акт, моля да се считат и като
такива обосноваващи неправилност на съдебното решение.
Искането е за обезсилване на
първоинстанционното решение, като недопустимо, алтернативно да се отмени
същото.
Претендират се разноски за
двете съдебни инстанции.
В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК
е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса- Г.И.Д., чрез пълномощник
му адв.Г..
В същият се твърди, че
подадената въззивна жалба е неоснователна.
В тази насока излага
съображенията си.
Моли се за потвърждаване на
първоинстанционното решение.
Моли се за присъждане на
сторените разноски пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание,
жалбоподателят Община Пазарджик, редовно призован не се явява се явява законен
представител. За същият се явява юриск.В.. От страна на последния се поддържа
подадената въззивна жалба, като искането му е същата да бъде уважена. В този
смисъл излага съображения. Моли за присъждане на разноски пред двете съдебни
инстанции. Прави възражение за прекомерност на претендираните от другата страна
разноски и да липса на доказателства за реалното им извършване. Представена е
молба с направени искания в смисъла изложен в подадената въззивна жалба.
Ответникът по жалбата Г.И.Д., редовно
призован не се явява.
Пазарджишкият окръжен съд, след като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата
на страните и в съответствие с правомощията си, регламентирани в чл. 269 от ГПК, намира за установено следното:
Производството пред
първоинстанционният съд е образувано по повод на подадена искова молба от Г.И.Д.,
чрез пълномощника му адв.Е.Ц.Г.,***, представлявано от Кмета Т.Д.П., с която е
предявен отрицателен установителен иск, с правно основание по чл.439, ал.1 от ГПК, за установяване, че първия не дължи на ответника- Община Пазарджик сумата
от 4375,94лв., представляваща, както следва: 2000лв.- главница - патентен данък
за 2008г., 392,45лв.- лихва от 30.09.2017г., неолихвяема сума за лихви в размер
на 1983,49лв.
Твърди се от страна на ищецът,
че чрез упълномощен от него счетоводител е подал на 25.04.2008г. Декларация
вх.№001651/25.04.2008г. по чл.61н от Закона за местните данъци и такси, за
облагане с патентен данък. Тъй като реално не е извършвал дейността, не е
заплатил дължимия данък.
Твърди се, че на 06.10.2017г.,
на основание декларацията, Община Пазарджик е завела изпълнително дело
№20178890401861, при ЧСИ Д.С., рег.№889 по КЧСИ, с район на действие ОС- Пазарджик.
Приема се от страна на ищецът,
че задължението му е недължимо и погасено по давност. В тази насока визира, че
съгласно чл.171, ал.2 от ДОПК, приложим при публичните задължения на общините,
каквото несъмнено се явява и задължението за патентен данък: „С изтичането на
10- годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината,
през която е следвало да се плати публичното задължение се погасяват всички
публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в
случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, изпълнението е спряно
по искане на длъжника или е подадена жалба за разрешаване на спор по глава
шестнадесета, раздел IIа от ДОПК.
Твърди се, че в настоящия казус
нито има отсрочване или разсрочване, нито има спиране по искане на ищеца, нито
има подадена жалба по решаване на спор по глава шестнадесета раздел 2а от ДОПК.
Твърди, че съгласно чл.61п от ЗМДТ, патентният данък се внася на четири равни вноски в годината на
деклариране на дейността. Тоест, на 01.01.2019г. са се погасили по давност
вземанията на Община Пазарджик по подадената декларация.
Визира се, че ищецът досега не
е бил уведомен по надлежния ред за търсената сума. Тъй като същият живее в
общинско жилище е невъзможно да не бъде намерен от общинските служители, още
повече, че заради това той постоянно се явява в Община Пазарджик, във връзка с
подаване на документите и декларациите всяка година за общинското жилище.
Твърди се, че освен това Община
Пазарджик не е издала Акт за установяване на задължение по декларация, където
да може да се уточни точният размер на дължимите суми. Видно от самата
декларация, има и други посочени суми, без да е посочен общ размер на дължимия
патентен данък.
Посочва, че разпоредбата на
чл.165 от ДОПК категорично разпорежда, че събирането на държавните и общинските
публични вземания се извършва въз основа на влязъл в сила акт за установяване
на съответното публично вземане, издаден от компетентен орган. Поради липсата
на специален закон, който да въвежда друг ред за събиране на публични държавни
вземания, съгласно тази разпоредба, санкциите могат да се удържат само след
като актът за тяхното установяване влезе в сила. /Решение №3318 от 25.03.2015г.
по адм. д. №9164/2014г. на Върховния административен съд/.
Твърди се, че визираният срок в
чл.109, ал.1 от ДОПК не е давностен, а преклузивен, тъй като с изтичането му се
преклудира възможността да се образува производство за установяване на публични
задължения. Макар изтичането на погасителна давност да влияе само на правото на
принудително събиране на задължението, поради възможността задължението да бъде
платено доброволно.
Твърди се, че в този срок
Община Пазарджик не е образувала изпълнително дело, съответно не е предприела
принудително изпълнение. Дори само образуването на дело и изпращането на покана
за изпълнение не прекъсва давността.
Сочи се, че принудително
изпълнение не е предприето до настоящия момент. На основание чл.168, т.3 от ДОПК
изтичането на давностен срок е основание за погасяване на публичното вземане.
/Решение №11303 от 28.10.2015г. по адм.д.№11363/2014г. на ВАС/.
Искането е да се постанови
решение, с което да се приеме по отношение на Община Пазарджик, че задължението
на Г.И.Д. за патентен данък, деклариран през 2008г., в размер на 2000лв.
главница- патентен данък за 2008г., 392,45лв.- лихва от 30.09.2017г.,
неолихвяема сума за лихви в размер на 1983,49лв., е погасено по давност.
В срокът по чл.131 от ГПК по
делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника- Община
Пазарджик, чрез процесуалния му представител. В него е взето становище, че
предявените искове са недопустими като предявени при отпаднал правен интерес,
алтернативно исковете са недопустими и неподведомствени на гражданския съд, с
оглед на което моли съда да прекрати производството по образуваното дело. Ако се
счете, че предявените искове са допустими, то същите са неоснователни.
Сочи се, че в исковата молба са
изложени твърдения за водено срещу ищеца изпълнително производство по изп.дело
№1861/2017г. по описа на ЧСИ рег.№889 Д.С..
Визира се, че като е обосновал
възражение за изтекла погасителна давност на предявения за събиране дълг,
ищецът е поискал да бъде установено, че вземанията са погасени по давност.
Твърди се, че исковете са
предявени при условията на висящо към момента на предявяването на исковата
молба изпълнително производство, с оглед на което и при така очертаната като
факти и искане защита изцяло припокрива надлежно упражнена искова защита на
длъжник по реда на чл.439 от ГПК.
Посочва се, че аргументите в
насока за недопустимост на предявените искове са при съобразяване на
новонастъпилите факти и обстоятелства, които са от значение за произнасянето в
настоящия процес. В тази насока се сочи, че с постановление от 13.12.2019г. на
ЧСИ рег.№889 Д.С. изпълнителното производство по изп. дело №1861/2017г. е
прекратено, а с предходни актове на съдебния изпълнител са вдигнати/заличени
всички обезпечаващи изпълнението мерки.
Твърди се, че при съобразяване
на изложеното предявените искове следва да се считат предявени при отпаднал
правен интерес. Това е така, тъй като положителна процесуална предпоставка за
съществуване на правото на иск е интересът на ищеца да е налице по време на
целия процес и всички сезирани инстанции имат задължение да следят служебно и
самостоятелно за неговото наличие. Тълкувателната и трайната съдебна практика
обосновава аналогични правни изводи. В този смисъл при настъпването на нов
факт, който да промени обстоятелствата, наложили защитата ще се осъществи
хипотеза на липса на положителна процесуална предпоставка и допустимостта на
производството ще отпадне. Именно такава е процесната ситуация, тъй като
формално висящият изпълнителен процес е бил изрично прекратен с постановление
на съдебния изпълнител. Без изпълнителен процес няма и процесуално право, което
да накърнява правната сфера на ищеца.
Сочи се, че съгласно
разрешението, дадено в Решение №83/23.05.2018г., постановено по
гр.д.№3448/2017г. по описа на ВКС, III г.о. и др., правният интерес от
предявяването на установителен иск е винаги конкретен и зависи от
обстоятелствата по делото като същият следва да се докаже от ищеца и като
положителна процесуална предпоставка следва да е налице във всяко положение на
делото. Обстоятелствата, които обуславят правния интерес по иска с правно
основание чл.439 от ГПК са започнало и висящо изпълнително производство, покана
от кредитора за плащане, оспорване от страна на длъжника, че давността е
изтекла. Предявяването на иска по чл.439 от ГПК цели постигането на правния
резултат по смисъла на чл.433, ал.2, т.7 от ГПК, а именно прекратяване на
изпълнителното производство. Вземането, предмет на изпълнение като материално
право се удостоверява в изпълнително основание и се погасява по предвидения в
закона ред- чл.168 от ДОПК. В общите правила на исковото производство е уреден
само иск с предмет материалното право, породено от правоотношение между
спорещите страни, но нито една от хипотезите на чл.124 от ГПК не визира
процесуално правоотношение. Ето защо, за да бъде легитимиран да отрича
процесуалното право, то ищецът трябва да е страна в процесуалното
правоотношение и законът да предвижда съответния иск. Именно такъв е искът на
длъжника срещу предприетото спрямо него изпълнение като по реда на чл.439 от ГПК длъжникът може да се позове на отпадането, поради новонастъпили факти,
както на материалното право, така и на упражненото процесуално право, въз
основа на изпълнителен титул.
Твърди се, че тази уредба е в
унисон с принципа за уреждане на възражението за давност само като пасивно
защитно средство, но не и като самостоятелна претенция. Затова само ако
взискателят поддържа процесуалното правоотношение по принудително изпълнение
длъжникът може да предяви насрещното си възражение чрез специалния отрицателен
иск срещу правото на изпълнение. Без такова правоотношение липсва интерес от
защита по общия ред. След като на разположение на длъжника е предоставен
специален иск по чл.439 от ГПК за отричане на снабдено с изпълнителна сила
вземане, не може да се приеме, че е налице интерес от иск за отричане на
изпълняемо право и без да е налице висящо изпълнително производство.
Визира се, че правен интерес не
може да се обоснове и поради обстоятелството, че съществува изпълнителен титул,
съхранен и след прекратяване на изпълнителното дело. Това е така, тъй като сам
по себе си изпълнителният титул не застрашава по какъвто и да е начин правната
сфера на длъжника. Едва когато бъде ефективно приложен и длъжникът бъде
конституиран като страна в принудителното изпълнение с връчване на покана за
доброволно изпълнение се отриват всички процесуални възможности за защита срещу
удостовереното процесуално право на изпълнение. Ако изпълнението вече е
прекратено на друго основание, различно от основанието по чл.433, ал.1, т.7 от ГПК и не е образувано отново, тази последица от установителния иск не може да
настъпи, а само тя съответства на интереса на ищеца в настоящето производство
да осуетява бъдещото ползване на титула.
Твърди се, че с прекратяване на
изпълнителното производство следва да се счита, че правният интерес за ищеца е
отпаднал и вероятната абстрактна възможност да бъде образувано отново,
последицата от установителния иск не може да настъпи, а само тя съответства на
описания от ищеца интерес, още повече с представянето на съдебно решение пред
съдебния изпълнител би се осуетило изпълнението занапред, но не и да
предотврати образуването на самото дело, не би могло да обоснове наличието на
правен интерес в настоящето производство.
При квалифициране на
разглежданите искове като такива, предявени по реда на чл.124 от ГПК се счита,
че са процесуално недопустими, а възражението за погасителна давност на
обсъжданите публични общински вземания- за неподведомствено на гражданския съд.
Твърди се, че правният институт
на погасителната давност е допустим за въвеждане от длъжника само във висящ
процес, чрез възражение, но не и като самостоятелен иск. В този смисъл е правната
теория и съдебната практика- Решение №186/19.06.2013г. по гр.д. №927/2012г. на
ВКС, Определение №831/17.12.2013г. по ч.гр.д. №7393/2013г. ВКС и др.
Сочи се, че възражението за
изтекла погасителна давност е средство за защита срещу принудителното
изпълнение. Отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК, основаващ се на
твърдения за изтекла погасителна давност е недопустим. Изтеклата давност се
релевира с възражение, не с иск. На практика ищецът установява, че има
„естествено“ задължение. Не се отрича съществуването на вземане, а се
установява факт- изтичане на погасителната давност и превръщане на вземането в
„естествено“ (неподлежащо на принудително изпълнение), а такъв иск не е
предвиден в чл.124, ал.1 от ГПК.
Визира се, че съгласно чл.124,
ал.4, изр.второ от ГПК, иск за установяване съществуването или несъществуването
на факт с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон. А
законът не предвижда изрично възможност за иск за установяване факта на
изтичането на погасителната давност и превръщането на вземането в „естествено“.
Възражението за погасителна давност е отбранително средство за защита за
длъжника и не може да бъде ползвано като основание за предявяване на иск.
Обратното би следвало да се приеме като злоупотреба с процесуални права.
Отчитайки спецификата на
разглежданите вземания, а именно вземания за патентен данък и лихви за
просрочия се приема, че патентният данък и лихвите за просрочие представляват
публични общински вземания, съгласно чл.162, ал.2, т.1 и т.9 от ДОПК по
отношение на които се прилагат разпоредбите на чл.171 и чл.173 от ДОПК. Съгласно
чл.171, ал.1 от ДОПК те се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок
(считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да
се плати публичното задължение), а чл.171, ал.2 от ДОПК урежда т.нар. абсолютна
погасителна давност от 10 години. Давността не се прилага служебно, т.е.
изтичането на предвидения в закона срок на бездействие на носителя на
субективното право на вземане не е достатъчно, за да се приложат последиците от
настъпилото погасяване на възможността за принудително реализиране на
публичното задължение. Необходимо е длъжникът да направи изрично волеизявление,
с което да се позове на изтеклата давност, включително като заяви искане за
отписване на задължението по чл.173, ал.1 от ДОПК. Отписването на вземания по
чл.162, ал.2, т.1 и т.9 от ДОПК може да бъде извършено само от орган, който е
част от структурата на общинската администрация, защото задълженията са към
общината. Компетентен да се произнесе по искането е органът, който ръководи
съответното производство. В производството по установяване на данъчни задължения
това е органът по приходите, съответно горестоящият му административен орган
(ръководителят на звеното за местни приходи с оглед чл.4, ал.5 от ЗМДТ, във
връзка с чл.152, ал.2 от ДОПК). В производство по принудително изпълнение,
провеждано по ДОПК компетентен да се произнесе по искането по чл.173, ал.1 от ДОПК
е публичният изпълнител, съответно горестоящият му административен орган-
директорът на съответната териториална данъчна дирекция, с оглед чл.4, ал.1 от ЗМДТ, във връзка с чл.266, ал.1 ДОПК.
Сочи се, че ВКС в Определение
№130 от 24.07.2017г. по ч.гр.д.№756/2017г., IIг.о., отчитайки различията на
реда на събиране по ДОПК и ГПК и функциите на съдебния изпълнител, определя, че
редът за релевиране на възражение за погасителна давност в рамките на
изпълнителното производство е този по чл.439 от ГПК. Но доколкото
преждеизложените аргументи за новонастъпили факти и обстоятелства по
прекратяване на изпълнителното производство са относими и в тази част на
отговора на предявената искова молба, тъй като правят вземанията непредявени за
събиране по реда на ГПК се приема, че правният интерес на длъжника от
предявените искове по чл.439 от ГПК е отпаднал.
Визира се, че не са налице и
обстоятелствата за допустимост на производство по реда на чл.124 от ГПК, тъй
като възражението за погасителна давност, а и за публично общинско вземане не
може да бъде възвеждано като самостоятелно исково производство. Тъй като
вземанията за патентен данък и лихви за просрочия са със статут на непредявени
за събиране, то компетентният орган, който следва да разгледа направеното
възражение за настъпила погасителна давност и да отпише погасеното публично
вземане е органът по приходите - общински служител, действащ с правомощия на
орган по приходите (арг. чл.4 от ЗМДТ).
Алтернативно се приема, че ако
съдът счете предявените искове за допустими, то се моли да се приемат
възраженията по съществото на спора, както следва:
Твърди се, че действително
както ищецът сочи, принудително изпълнение се предприема при наличие на влязъл
в сила акт за установяване на съответното задължение- чл.165 от ДОПК, но
несъобразено с правната норма на чл.209, ал.2 от ДОПК е заключението, че само и
единствено в тази ситуация може да се образува изпълнително производство.
Твърди се, че цитираната от
ищеца съдебна практика е неотносима, тъй като се касае за публично държавно
вземане, установявано по реда на чл.166, ал.2 и сл. от ДОПК, а в настоящия
случай приложимият закон е ЗМДТ, който в разпоредбата на чл.4 регламентира, че
приложимият закон в производството по установяване, обезпечаване и събиране на
публичните общински вземания по ЗМДТ е ДОПК.
Сочи се, че патентният данък е
вид публично общинско вземане, което възниква по силата на правната норма, с
оглед осъществяване на дейност, за която се подава патентна декларация.
Основанието за възникване на задължението не е подадената декларация, а
осъществяване на съответната дейност от данъчнозадълженото лице- физическо лице
или едноличен търговец. За определяне на основанието и размера на патентния
данък данъчно задълженото лице подава декларация, в която само определя вида на
дейността и съответния размер на данъка, съобразявайки параметрите и размера,
регламентирани в наредбата на общинския съвет за определяне на размера на
местните данъци в съответната община. Данъчните задължения по декларация, по
която задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък, съгласно
чл.105 от ДОПК, са изискуеми в срока, определен в съответния закон. Органът по
приходите, а в случая с оглед характера на данъка- местен и изричната
разпоредба на чл.4 ал.3 от ЗМДТ, служителят в общинската администрация с права
на орган по приходите, не е длъжен при подадена декларация да издава акт за
установяване на задълженията, за да определи размера на дължимия данък.
Подаването на данъчната декларация е наложено със закон- obligation ех lege.
Неговото изпълнение е юридическият факт, с който започва производството по
облагане на задълженото лице, но и чрез който се извършва необходимото
изчисление на конкретния размер на вече възникналото данъчно задължение.
Патентният данък се дължи поради факта, че лицето извършва патентна дейност
като определянето на точния му размер законодателят е възложил на самото
данъчнозадължено лице. На този акт на самоопределяне на точния размер на данъка
законодателят е придал силата на годно изпълнително основание. Само тогава,
когато при извършена проверка органът по приходите установи несъответствия по
смисъла на чл.106, ал.1 от ДОПК, той коригира извършеното определяне на размера
на дължимия данък като издава акт за установяване на размера на задължението.
Законът не възлага на органа по приходите задължителност на проверката на всяка
една данъчна декларация. Именно поради това, съгласно чл.209, ал.2 от ДОПК,
декларация, подадена от задълженото лице с изчислен от него размер на
задължения за данъци е годен акт, въз основа на който се предприема
принудително изпълнение.
Сочи се, че погасителната
давност е материалноправен институт, поради което и при липса на изрична правна
норма в противна насока, следва да се приложи тази разпоредба, която е в сила
към момента на възникване на данъчното правоотношение. Следва да се съобрази и
обстоятелството доколко евентуалното последващо законодателно изменение поставя
в по-благоприятно положение субекта, като в този случай, според трайната
съдебна практика, следва да намери приложение по-благоприятният закон.
Сочи се, че по отношение
публичните вземания, предмет на разглеждане в настоящето производство е относим
реда за погасяване по давност, уреден в ДОПК, като следва да бъдат разгледани
основанията за настъпване на погасяването на публичните вземания, поради
настъпила давност, предвидени в действалия към момента на възникване на
задълженията нормативен акт.
Визира се, че ДОПК, предвижда,
че публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок,
считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се
плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок
/чл.171 ал.1 от ДОПК/. Нормата на чл.171, ал.2 от ДОПК предвижда, че с
изтичането на 10- годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се
погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на
давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или
изпълнението е спряно по искане на длъжника.
Посочва се, че с разпоредбите
на чл.172 от ДОПК се определят случаите, в които давността се спира и прекъсва.
Твърди се, че следва да се има
предвид, че съгласно нормата на чл.172, ал.2, предложение II давността се
прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение. Съгласно чл.4,
ал.2 от ЗМДТ принудителното събиране може да се извърши по реда на ДОПК или
ГПК, а с изменението на ГПК със ЗИД на ГПК, обн. в ДВ, бр.86/2017г. законодателят
еднозначно определя в §76 от ПЗР на ЗИД на ГПК, че в случаите когато публичните
вземания са възложени за събиране на съдебен изпълнител, събирането им се
извършва по реда на ГПК.
Сочи се, че ВКС на РБ в
Тълкувателно решение №2/2013г. от 26.06.2015г., гражданска и търговска колегия е
приел, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно- с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Съгласно т.10 на диспозитива на цитираната тълкувателна практика на ВКС, когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителните действия в продължение
на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433 ал.1, т.8 от ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която
е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие- Определение
№292 от 04.06.2019г. по гр.д. №559/2019г. I г.о. на ВКС, в частта на
основанията за допускане на касационен контрол.
Твърди се, че към момента на
образуване на изпълнително дело №1861/2017г. по описа на ЧСИ Д.С. не е изтекла
нито предвидената в нормата на чл.171, ал.1 от ДОПК, нито предвидената в
нормата на чл.171, ал.2 от ДОПК давност. Това е така, тъй като на 04.07.2013г.
вземанията по разглежданата патентна декларация са предявени за събиране пред Съдебно-
изпълнителната служба на РС- Пазарджик като е образувано изп.дело №2322/2013г.
С молбата за образуване на изпълнителното дело е поискано прилагането на
изпълнителен способ, с оглед на което по отношение на вземания по разглежданата
декларация е настъпило прекъсване на давността. С предприемането на действия по
принудително изпълнение при образуване на изп.дело №1861/2017г. по описа на ЧСИ
Д.С., също е поискано прилагането на изпълнителен способ, както и са налице
действия, изграждащи съответния изпълнителен способ.
Предвид изложеното се приема,
че предявените искове са неоснователни.
Искането е да се прекрати
производството по делото, тъй като исковете са недопустими, като предявени при
отпаднал правен интерес, алтернативно да се приеме, че исковете са недопустими
и неподведомствени на гражданския съд, с оглед на което да прекрати
производството по образуваното дело. Ако се счете, че предявените искове са
допустими, то се моли да се приеме, че същите са неоснователни.
Въззивният съд приема за установена следната фактическа обстановка:
Не е спорно между страните по
делото, че на 25.04.2008г. ищецът Г.И.Д., чрез упълномощен от него
счетоводител, е подал Декларация с вх.№001651/25.04.2008г. по чл.61н от Закона
за местните данъци и такси за облагане с патентен данък. Няма спор, че ищецът
не е заплатил дължимия патентен данък по декларацията.
Не е спорно, че на 04.07.2013г.
вземанията по посочената патентна декларация са предявени от ответника за
събиране пред ДСИ при СИС на РС- Пазарджик като е образувано изп.дело
№2322/2013г. по описа на същата. С молбата за образуване на изпълнителното
производство е направено искане за налагане на запор на банкови сметки на
длъжника, както и за извършване на опис и продажба на негово движимо имущество,
в случай, че дългът не бъде изплатен в срока за доброволно изпълнение.
Видно от Постановление на ДСИ
при РС- Пазарджик от 21.03.2017г., влязло в законна сила на 31.05.2017г. е прекратено
производството по изп.дело №2322/2013г. по описа на ДСИ, тъй като взискателят
не е поискал извършването на изпълнителни действия повече от две години.
От Молба с
вх.№3536/01.06.2017г. се установява, че ответната община, чрез процесуалния й
представител е поискала от ДСИ при РС- Пазарджик връщане на преписката.
Видно от приложената Разписка
от 30.08.2017г. е, че декларацията по чл.61н, ал.1 от ЗМДТ с
вх.№001651/25.04.2008г. е върната на ответника, чрез процесуалния му
представител, на същата дата.
Не е спорно, че на
06.10.2017г., на основание декларацията, ответникът- Община Пазарджик е завела
изпълнително дело №20178890401861 при ЧСИ- Д.С., с рег. №889 на КЧСИ, с район
на действие ОС- Пазарджик. С подадената молба за образуване е поискано
предприемането на изпълнителни действия, ако в срока за доброволно изпълнение
дългът не бъде изплатен. Съгласно чл.426 ал.2 от ГПК, като начин на изпълнение
е посочен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. На основание чл.18,
ал.1 от ЗЧСИ е възложено на ЧСИ да проучи имущественото състояние на длъжника,
да направи справки, да набави документи и др., както и да определи начина на
изпълнение.
Видно от Постановление от
13.12.2019г. на ЧСИ- Д.С. е прекратено изпълнителното производство по изп.дело
№20178890401861 на основание чл.433 ал.1, т.2 от ГПК, във връзка с подадена
писмена молба на взискателя- ответника с вх.№32436/13.12.2019г.
Молбата за прекратяване на
изпълнителното производство е подадена от ответника след подаването на исковата
молба от ищеца на 23.10.2019г. и образуването на производството по настоящето
дело и след като ответникът е получил препис от исковата молба и приложенията
към нея и в срока за отговор по чл.131 от ГПК.
При така възприетата фактическа обстановка и след като разгледа спора
по същество, настоящата въззивна инстанция намира от правна страна следното:
Жалбата за редовна и допустима-
отговаря на изискванията на чл.260 и
чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу
подлежащ на обжалване акт.
При извършване на въззивен
контрол за законосъобразност и правилност на обжалваното съдебно решение, в
рамките поставени от въззивната жалба следва да се приеме, че от страна на
първоинстанционния съд са формирани правилни и законосъобразни изводи, въз
основа на събрания доказателствен материал, които изцяло се споделят от
настоящата инстанция..
По отношение на допустимостта на предявения иск.
Съобразно нормата на чл.269 от ГПК, която установява пределите на въззивна проверка на решението, въззивният
съд следва да следи за допустимостта на решенията в техните обжалвани части.
Доколкото в настоящото производство се обжалва изцяло постановеното от
първоинстанционният съд, въззивният дължи произнасяне по отношение на
допустимостта на цялото решение. Наличието на правен интерес е процесуална
предпоставка, за която съдът следи служебно и то през цялото време на висящност
на един правен спор.
В тази насока следва да бъде
посочено, че видно от възраженията изложени във въззивната жалба на
жалбоподателят се установява, че последния излага идентични възражения за
недопустимост на предявения иск с тези изложени в частната жалба против Определение
№484 от 19.02.2020г., постановено по гр.д.№4223/2019г. по описа на РС-
Пазарджик.
Констатира се че с този си
съдебен акт, първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск по чл.439,
ал.1 от ГПК, предмет на разглеждане е процесуално допустим и подлежи на
разглеждане, тъй като в исковата си молба ищецът- длъжник се позовава на
настъпила погасителна давност. Приел е, че развитието и изхода, в това число
прекратяването на конкретно изпълнително дело е без правно значение за
допустимостта на иска по чл.439 ал.1 от ГПК. Счел е, че именно чрез иска по
чл.439 ал.1 от ГПК длъжникът може да защити своите права. Неговата правна сфера
е накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора
изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което ищецът има
интерес да установи. Посочил е, че в този смисъл е Определение
№513/24.11.2016г. по дело №1660/2016г. на ВКС, ТК, I т.о. Счел е, че в противен
случай би могло да се стигне до недобросъвестни процесуални действия от страна
на взискателя, който би могъл да образува и води срещу даден длъжник редица
изпълнителни дела и да иска прекратяване на същите, с цел да препятства правния
му интерес и провеждането на исково производство по чл.439 ал.1 от ГПК. Предвид
на това е констатирал, че искането на ответника в писмения отговор за
прекратяване на производството по делото, поради недопустимост на иска се явява
неоснователно и го е оставил без уважение.
В конкретният казус настоящият
въззивен съд няма основание да игнорира
Определение №287 от 09.07.2020г., постановено по в.ч.гр.дело №296/2020г. по
описа на ОС- Пазарджик, с което е
потвърдено Определение №484 от 19.02.2020г., постановено по гр.дело
№4223/2019г. по описа на РС- Пазарджик. В последното се изложени подробни
доводи в насока допустимост на процесния предявен иск с правно основание по
чл.439 от ГПК, за които няма основание
да не бъдат приети изцяло. В този аспект е изложен по същество извода, че след
като събирането на публично вземане е възложено на съдебен изпълнител, в
каквато насока са и доказателствата по делото, който действа по реда на ГПК,
защитата срещу неговите действия се осъществява именно по реда на чл.439 от ГПК. Без значение се явява, че има последващо прекратяване на изпълнителното
производство.
При тези данни, с оглед липсата
на различни доводи от тези изложени в производството по обжалването на съдебния
акт на районния съд за допустимостта на предявения иск, то настоящата инстанция
не приема за основателни възраженията изложени във въззивната жалба за
недопустимост.
По отношение на основателността на предявения иск.
Категорична е разпоредбата на
чл.439 ал.1 от ГПК съгласно която, длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението, като ал.2 на същата разпоредба предвижда, че искът на длъжника
може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
В конкретният казус, ищецът
възразява, че задължението му към ответника за патентен данък по цитираната по-
горе декларация е недължимо като погасено по давност. Това възражение, с оглед
данните по делото се явява основателно, като настоящата инстанция отново няма
основание да не съгласи изцяло с този краен правен извод изведен и от
първоинстанционният съд.
Безспорно е, че вземането на
Община Пазарджик е за патентен данък, което е публично вземане.
Съгласно разпоредбата на чл.171,
ал.1 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен
давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която
е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден
по-кратък срок.
Съгласно чл.171 ал.2 от ДОПК, с
изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се
погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на
давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено,
изпълнението е спряно по искане на длъжника или е подадена жалба за разрешаване
на спор по глава шестнадесета, раздел IIа.
На основание чл.168, т.3 от ДОПК изтичането на давностен срок е основание за погасяване на публичното
вземане.
По делото не се установяват
данни, съответно и възражения нито за отсрочване или разсрочване, нито за
спиране по искане на длъжника- ищеца, нито за подадена жалба за разрешаване на
спор по Глава Шестнадесета, раздел IIа от ДОПК.
С оглед на това, процесното
главно вземане се явява погасено по давност към датата на образуване на
настоящото исково производство, тъй като абсолютната десетгодишна давност,
предвидена в разпоредбата на чл.171, ал.2 от ДОПК на практика е изтекла на
01.01.2019г.
Няма основание да не бъде приет
и извода, че с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от
него допълнителни вземания /макар и давността за тях да не е изтекла/.
С оглед на това, съдът намира,
че искът се явява доказан и основателен и като такъв правилно е уважен.
Предвид на изложеното,
настоящата инстанция намира, че подадената въззивна жалба, като неоснователна
следва да се остави без уважение поради несподеляне на изложените в нея
съображения, които на практика са в насока на недопустимост на предявения иск,
а решението, като правилно и законосъобразно следва да се потвърди.
С оглед изхода на делото
жалбоподателят следва да заплати на ищеца сторените от него разноски пред
въззивната инстанция в размер на 300лв.-заплатено адвокатско възнаграждение,
съгласно приложен разходен документ, а именно Договор за правна защита и
съдействие от 21.10.2019г. с отразен размер на заплатеното в брой адвокатско
възнаграждение от страна на ищеца на неговия пълномощник.
В тази насока следва да се
посочи, че въззивният съд не приема възраженията за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение, които е в минимума, с оглед фактическата и правна
сложност на делото, съответно че липсват доказателства за реално плащане.
Мотивиран от горното,
Пазарджишкият окръжен съд
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №260008/25.08.2020г., постановено по гр.д.№4223/2019г. по описа на РС- Пазарджик.
ОСЪЖДА Община
Пазарджик, Булстат *********, бул.“Б.“ №2, представлявана от Кмета Т.Д.П., да ЗАПЛАТИ на Г.И.Д., с ЕГН **********, с
адрес: ***, съдебно- деловодни разноски пред въззивната инстанция в размер на
300/триста/лв.
Решението не подлежи на
обжалване.
Председател:
Членове:1.
2.