Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 10.07.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №10666 по описа на СГС за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ищеца А.В.Д. срещу решение от 07.04.2017 г. по гр.д. №58354/2015 г. на
Софийския районен съд, 88 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя
срещу М.В.Д. и В.В.Д. установителен
иск с правно основание чл.270 ал.2 ГПК за прогласяване нищожността на решение
№1-118-208/10.02.2015 г., постановено по гр.д. №15606/2014 г. по описа на СРС,
ГО, 118 състав, като ищецът е осъден да
заплати на ответника В.В.Д. разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон.
Сочи, че съдебното решение, постановено по гр.д. №15606/2014 г. по описа на
СРС, ГО, 118 състав, е постановено извън пределите на правораздавателната власт
на съда, тъй като е признал чуждестранно съдебно решение за допускане на
осиновяване, което подлежи на разглеждане по друг процесуален ред, поради което
е излязъл извън своята материална компетентност, което води до нищожност на
постановеното решение. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи предявения
иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна М.В.Д. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по
жалбата. Не претендира разноски.
Въззиваемата страна В.В.Д. в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК не взема становище по жалбата. Претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на
решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
В чл.270 ал.2 ГПК е уредена процесуалната защита срещу нищожните съдебни решения.
Разпоредбата дава възможност да се прогласи нищожност на съдебно решение по
исков ред, и то безсрочно /в този смисъл са разясненията, дадени в т.8 и 9 ППВС
№1/1985 г./. Тъй като нищожното съдебно решение създава привидност за признати
и присъдени права, а постановилия го съд не може сам да констатира нищожността
и да произнесе ново валидно решение, несъмнено е, че обявяването на нищожността
може да бъде искана от всяка от страните по делото.
Нищожността на съдебното решение е последица от най-тежкия му
порок, който е налице в следните фактически хипотези: постановено е от
ненадлежен орган или ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на
съда, неизразено в писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че
смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването. Всички те касаят
начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда – ТР №1 от
10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. №1/2011 г. на ОСГТК
на ВКС. Нарушаването на императивна материалноправна
или процесуалноправна норма при постановяване на съдебно решение може да доведе
до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му /решение
№15 от 26.01.2015 г. по гр.д. №3298/2014 г. на I ГО на ВКС/.
В случая оспорваното решение на СРС, ГО, 118 състав, е постановено
в писмена форма от надлежен съдебен състав, действащ еднолично, от лице със
съдийска правоспособност, подписало съдебния акт. Неоснователно е възражението
на въззивника, че атакуваното решение е постановено
извън пределите на правораздавателната власт на съдилищата, като
компетентността на съда следва от разпоредбата на чл.124 ал.1 ГПК, съгласно
която всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, което е нарушено
или да установи съществуването на едно право или правно отношение, когато има
интерес от това, като в случая е предявен иск за установяване липсата на
наследствено правоприемство.
Неотносими към въпроса
за нищожността на атакуваното решение са доводите на въззивника
за това, че съдът е признал чуждестранно
съдебно решение за допускане на осиновяване, което подлежи на разглеждане по
друг процесуален ред, поради което е излязъл извън своята материална
компетентност. Този въпрос има отношение към
правилността на постановения съдебен акт, но не и към въпроса за неговата
валидност.
Предвид
изложеното настоящият състав намира, че атакуваният съдебен акт не разкрива
недостатъци, водещи до неговата нищожност.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна В.В.Д. на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 500,00 лв. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между въззиваемата страна В.В.Д. и адв. К.Я., според който въззиваемия е заплатил адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на сумата от 2600,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.1 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но с оглед фактическата и правната сложност на делото, не следва да бъде намалено до минималния размер, а до размера на сумата от 500,00 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №87014/07.04.2017 г., постановено по
гр.д. №58354/2015 г. по описа на СРС, ГО, 88 състав.
ОСЪЖДА А.В.Д., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на В.В.Д., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 500,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.