№ 1162
гр. Пазарджик, 26.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Димитър Чардаков
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело №
20255220100771 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Ищецът А. К. С., ЕГН: **********, настоящ адрес: с. **4 твърди, че на
15.01.2024 г. е сключил договор за потребителски кредит с ответника „**“
ООД, ЕИК: *, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „* ****“ (Лат*)
*. Твърди, че в изпълнение на договора ответникът му е предоставил
потребителски кредит в размер на 500 лв. с фиксирана годишна лихва от 38.75
% и годишен процент на разходите по кредита в размер на 46.24 %,
формиращи общо задължение за потребителя в размер на 558.75 лв. Твърди,
че на основание чл.6, ал.1 от договора ответникът е начислил неустойка в
размер на 420 лв., тъй като не е изпълнил задължението по чл.4, ал.3 от
договора, съгласно което в 1-дневен срок от неговото сключване е трябвало да
обезпечи кредита чрез банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова
институция. Твърди, че начислената неустойка също е прибавена към
погасителни вноски по кредита.
В исковата молба ищецът твърди, че към момента на подаване на
исковата молба е заплатил на ответника във връзка с кредита общо 587.90 лв.
Поддържа, че сумата е платена без основание, тъй като договорът за кредит е
нищожен или поне е нищожна клаузата за неустойка. Нищожността на
1
договора се претендира на основание чл.22 ЗПК поради неспазване
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, който задължава кредитора да посочи в
договора начина за формиране на годишния процент на разходите по кредита и
кои са неговите компоненти. Поддържа, че нарушението е довело до липса на
яснота за потребителя кои разходи са включени в ГПР и дали неустойката е
сред тях. Твърди, че ГПР е посочен грешно, тъй като в него не са включени
разходите за неустойка, която в действителност представлява „скрито“
оскъпяване на кредита. Твърди, че ако неустойката беше включена, размерът
на ГПР би надхвърлил прага по чл.19, ал.4 ЗПК. Поддържа, че клаузата за
неустойка е нищожна, тъй като противоречи на закона, заобикаля го предвид
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, накърнява добрите нрави и
няма присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция.
При тези твърдения ищецът иска от съда да обяви за нищожен
сключения между страните договор за потребителски кредит на основание
чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. При условията на евентуалност иска от съда да
обяви за нищожна клаузата на чл.6, ал.1 от договора, която го задължава да
заплати на ответника неустойка в размер на 420 лв.
Кумулативно с горните искове иска на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД
ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 587.90 лв., която е
заплатена без основание /в изпълнение на нищожния договор/. Претендира се
присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Ответникът не оспорва сключването на договора за кредит и
предоставянето на кредита, както и че неустойката не е включена в ГПР.
Счита исковата молба за нередовна, тъй като ищецът не е посочил банкова
сметка или друг начин за плащане на претендираната сума. Счита
установителните искове за недопустими поради липсата на правен интерес от
тяхното предявяване, доколкото ищецът разполага с осъдителен иск за защита
на засегнатото материално право. По същество оспорва исковете при
твърдение, че договорът за кредит е действителен и съответства на
изискванията по чл.11, ал.1 ЗПК, тъй като съдържа информация за размера на
кредита, годишния лихвен процент, годишния процент на разходите, размера
на неустойката и размера на общо дължимата сума от потребителя със и без
начислена неустойка. Поддържа, че ГПР е посочен правилно, тъй като
2
неустойката не е и не трябва да е част от него, както и че същата изпълнява
обезпечителна функция, тъй като мотивира длъжника за точното изпълнение
на договора. Твърди, че ГПР не превишава максимално допустимия размер по
чл.19, ал.4 ЗПК, а дори да е по-висок, това води само до недействителност на
неустоечната клауза, но не и на целия договор за кредит. Моли за отхвърляне
на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл.212 ГПК ответникът „**“ ООД е предявил насрещен иск
по чл.23 ЗПК за осъждане на ищеца А. К. С. да му заплати сумата от 500 лв. -
главница на кредита, ведно със законната лихва за забава от подаването на
насрещната искова молба в съда на 11.04.2025 г. до плащането. Твърди, че в
изпълнение на процесния договор за потребителски кредит е предал на ищеца
сумата от 500 лв., която подлежи на връщане. Поддържа, че ищецът не е
изпълнил задължението дори частично и претендира заплащане чистата
стойност на кредита.
Ищецът оспорва насрещния иск като неоснователен. Предявил е
евентуално възражение за прихващане на вземането по насрещния иск с част
от вземането по иска за неоснователно обогатяване до размера на по-малкото
от двете вземания. Моли насрещният иск да бъде отхвърлен.
Съдът въз основа на доказателствата по делото и на закона достигна до
следните правни и фактически изводи:
Относно установителните искове:
Установителните искове са допустими, тъй като са предявени между
страните по едно договорно правоотношение и при наличие на правен интерес
за ищеца от търсената с тях защита, доколкото недействителността на договор
за потребителски кредит или на оспорените клаузи за заплащане на неустойка
и на възнаградителна лихва по кредита ще намали финансовата тежест за
кредитополучателя.
За основателността на исковете ищецът следва да установи, че между
страните е сключен договор за потребителски кредит, чиито клаузи
противоречат на закона или накърняват добрите нрави.
На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът е обявил за безспорни и
неподлежащи на доказване обстоятелствата, че страните са сключили
процесния договор за кредит, в изпълнение на който ищецът е получил
сумата от 500 лв.
3
От представения договор за потребителски кредит
№202401151035560070 от 15.01.2024 г. е видно, че същият е сключен между
страните по делото и с него ответното дружество се е задължило да
предостави на ищеца потребителски кредит в размер на 500 лв. с фиксирана
годишна лихва от 38.75 %. Посочен е годишният процент на разходите по
кредита в размер на 46.42%. Общата дължима сума от потребителя за
погасяване на главницата, лихвата е 558 лв., платима на 6 месечни
погасителни вноски по 93 лв.
Съгласно чл.6, ал.1 вр. чл.4, ал.3 от договора потребителят е длъжен в 1-
дневен срок от неговото сключване да обезпечи кредита чрез банкова
гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция. При
непредставяне на обезпечението в предвидения срок потребителят дължи на
кредитора неустойка в размер на 420 лв. Така общия размер на дължимите от
потребителя суми нараства на 978 лв.
Първият спорен въпрос е дали неустойката по чл.6 от договора за кредит
представлява скрит разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ.
увеличава цената на финансовата услуга и следва ли да бъде включена в
годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя?
Съдът счита, че така както е уговорена, неустойката няма присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а преследва друга цел.
В случая неустойката санкционира неизпълнението на едно акцесорно
непарично задължение на потребителя да представи на кредитора
обезпечение на паричното вземане. От непредставянето на обезпечение не
произтича пряка вреда за кредитора. Неблагоприятните последици за него са
свързани с евентуални затруднения при събиране на необезпеченото
вземането. Те обаче могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но
дори и след това за кредитора е налице интерес от представяне на
обезпечението. В контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано
поставянето на кратък 1-дневен срок от усвояването на сумата, в който
потребителят да обезпечи кредита, след което това негово задължение се
замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил
интерес да получи обезпечението. Освен това се оказва, че ако потребителят
не представи обезпечение или го представи, но след срока, той би дължал
неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък
4
срок и възможността задължението за неустойка да възникне при редовен
кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да
гарантира неговото връщане, а да получи сумата от неустойката.
Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да
оскъпи кредита за сметка на потребителя. Ето защо съдът счита, че
процесната неустойката представлява скрита печалба за кредитора, увеличава
цената на кредита и води до възникването на допълнителни разходи за
потребителя, които би трябвало да са включени в годишния процент на
разходите.
При това положение следва да се отговори на въпроса дали посоченият в
договора годишният процент на разходите е определен правилно и дали
надхвърля прага по чл.19, ал.4 ЗПК? Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи
по кредита за потребителя това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. От цитираната разпоредба е
видно, че всички разходи на потребителя, вкл. косвените такива, на които е
придаден вид, че се дължат поради неизпълнението на договора, са елемент на
ГПР и следва да бъдат включени в него.
При процесния кредит известните и предвидими разходи за потребителя
към момента на сключване на договора се изразяват в заплащането на
договорна лихва в размер на 58 лв. и на неустойка при непредставяне на
обезпечение в размер на 420 лв. В този случай годишният процент на
разходите /изчислен от съда с калкулатора за ГПР по бързи кредити от
електронната страница calculator.bg/ е в размер на 1139.58%, който
многократно превишава посочения в договора ГПР от 46.42 %.
5
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на
законната лихва за просрочени парични задължения е равен на основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от
1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Процесният договор за
кредит е сключен на 15.01.2024 г. Към 1 януари 2023 г. ОЛП е 3.79 %, респ.
към момента на сключване на договора размерът на законната лихва е 13.79 %,
а максимално допустимият размер на ГПР по потребителски кредити е 68.95
%. Следователно действителният ГПР за процесния потребителски кредит е
различен от посочения в договора и значително превишава максимално
допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Изискването на чл.11, ал.1, т.10 и
чл.19, ал.4 ЗПК е нарушено и договорът за кредит е недействителен на
основание чл.22 ЗЗП. Ето защо искът за недействителност на договора е
основателен.
Предвид формирания извод за недействителност на договора съдът не
дължи произнасяне по предявения от ищеца евентуален установителен иск за
недействителност на клауза за дължима от потребителя неустойка.
Относно иска по чл.55, ал.1 ЗЗД:
За основателността на осъдителния иск, ищецът следва да установи, че
е заплатил на ответника сумата, чието връщане претендира и да поддържа, че
същата е получена без основание. В тежест на ответника е да установи
основанието за плащането, а ищецът може да репликира и да докаже, че то е
недействително, като установи фактите, които го опорочават.
Съдът формира извод, че договорът за кредит е недействителен.
Следователно потребителят дължи на кредитора само чистата стойност на
кредита – чл.23 ЗПК, която е в размер на 500 лв. Ответникът не е представил
доказателства за изпълнение на задължението, а в последното съдебно
заседание е заявил, че не поддържа твърдението си в исковата молба, че във
връзка с недействителния договор за кредит е заплатил на ищеца 587.90 лв.
Ето защо осъдителният иск за неоснователно обогатяване следва да се
6
отхвърли.
По насрещния иск:
За основателността на насрещния иск ответникът „**“ ООД следва да
установи, че във връзка с недействителния договор за потребителски кредит е
предоставил на ищеца сумата, чието връщане претендира /което не се оспорва
от ищеца/.
При установяване на горното ответникът по насрещния иск следва да
докаже положителния факт, че е върнал чистата стойност на кредита.
Съдът формира извод, че в изпълнение на недействителен договор за
потребителски кредит ответникът „**“ ООД е предоставил на ищеца А. К. С.
кредит в размер на 500 лв. На основание чл.23 ЗПК потребителят дължи само
чистата стойност на кредита. Ответникът не е посочил и не е представил
доказателства за връщането на получената сума и не твърди да е налице
изпълнение на задължението. Възражението за прихващане е неоснователно,
тъй като ответникът твърди, че неговото активно вземане произтича от
недължимо получени от ищеца суми по други договори за кредит между
страните, чиято действителност обаче не е била предмет на установяване по
настоящото дело и същевременно липсват доказателства да е била обявена в
друго производство. Затова насрещният иск следва да се уважи в предявения
размер от 500 лв.
По разноските:
При този изход на делото ответникът „**“ ООД следва да заплати на
ищеца съдебните разноски, направени във връзка с установителния иск за
недействителност на договора и на клаузата за неустойка. Ищецът е
представляван безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА адвокат А. А. А.
от АК – Пазарджик, служебен адрес: гр. **, служебен №*. На основание
чл.38, ал.2 ЗА, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение за всеки от
обективно съединените искове, независимо от вида на тяхното съединяване, в
размер не по-нисък от предвидения в Наредба №1 от 09.07.2001г. за
възнагражденията за адвокатска работа, съгласно чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от
същата наредба. В настоящия случай установителният иск за
недействителност на договора за кредит е с цена 978 лв., а дължимото
адвокатско възнаграждение е в размер на 400 лв. Установителният иск за
недействителност на договорната клаузата за неустойка е с цена 420 лв., а
7
дължимото адвокатско възнаграждение е 400 лв. Общият размер на
възнаграждението, което следва да се присъди на адвоката е 800 лв.
Ответникът също има право на разноски съразмерно с отхвърления
осъдителен иск за неоснователно обогатяване и уважения насрещен иск.
Същият е представляван от юрисконсулт, на когото следва да се определи
възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.25, ал.1 НЗПП в размер на 300 лв. по
всеки от двата иска. Освен това ответникът е заплатил държавна такса за
насрещния иск в размер на 50 лв. Общият размер на разноските възлизат на
650 лв.
Тъй като ищецът е освободен от такса и от разноски на основание
чл.83, ал.2 ГПК, дължимата държавна такса за уважения установителен иск за
недействителност на договора за кредит в размер на 50 лв. следва да се
присъди в тежест на ответника, съгласно чл.78, ал.6 ГПК.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПО ИСКА на А. К. С., ЕГН: **********, настоящ адрес: с. **4 против
„**“ ООД, ЕИК: *, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „* ****“
(Лат*) *, ОБЯВЯВА за нищожен, на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 и
чл.19, ал.4 ЗПК, сключения между страните договор за потребителски кредит
№202401151035560070 от 15.01.2024 г.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, предявен от А. К. С., ЕГН:
**********, настоящ адрес: с. **4, против „**“ ООД, ЕИК: *, седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „* ****“ (Лат*) *, за заплащане на сумата
от 587.90 лв., която е получена от ответника без основание /в изпълнение на
нищожния договор за кредит/.
ОСЪЖДА А. К. С., ЕГН: **********, настоящ адрес: с. **4 да заплати
на „**“ ООД, ЕИК: *, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „* ****“
(Лат*) *, на основание чл.23 ЗПК, сумата от 500 лв., представляваща чистата
стойност на кредита, предмет на недействителния договор за потребителски
кредит №202401151035560070 от 15.01.2024 г., ведно със законната лихва за
забава от подаването на исковата молба в съда на 11.04.2025 г. до плащането.
ОСЪЖДА ответника „**“ ООД, ЕИК: *, седалище и адрес на
8
управление: гр. София, ул. „* ****“ (Лат*) * да заплати на адвокат А. А. А. от
АК – Пазарджик, служебен адрес: гр. **, служебен №*, на основание чл.38,
ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.
ОСЪЖДА А. К. С., ЕГН: **********, настоящ адрес: с. **4 да заплати
на „**“ ООД, ЕИК: *, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „* ****“
(Лат*) * съдебни разноски в размер на 650 лв.
ОСЪЖДА ответника „**“ ООД, ЕИК: *, седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „* ****“ (Лат*) *, да заплати в полза на РС –
Пазарджик, на основание чл.78, ал.6 ГПК, държавна такса в размер на 50 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в
2-седмичен срок от неговото връчване на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
9