Решение по дело №13030/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4139
Дата: 6 юни 2019 г. (в сила от 6 юни 2019 г.)
Съдия: Силвана Иванова Гълъбова
Дело: 20181100513030
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 5 октомври 2018 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 06.06.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

      ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                                                           ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                      Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №13030 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е и по въззивна жалба на ответника „Б.Д.“ ЕАД срещу решение от 02.07.2018 г. по гр.д. №77215/2017 г. на Софийския районен съд, 70 състав, с което е уважен предявения от Б.Г.Л. срещу жалбоподателя установителен иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.55 ал.1 пр.1 за сумата от 5,00 лв., представляваща събрани без основание през периода мес.09.2016 г. - мес.05.2017 г. месечни такси за обслужване на сметката му по договор за откриване и обслужване на стандартна разплащателна сметка на физически лица, сключен на 19.11.2015 г., ведно със законната лихва от 11.07.2017 г. до окончателното изплащане, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в заповедното и исковото производство.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че договора за разплащателна сметка попада в приложното поле на ЗПУПС и не е налице неравноправност на договорна клауза. Поддържа, че клиентът е бил уведомен за промяната в тарифата и в законоустановения 2-мес. срок не е възразил. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Б.Г.Л. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

ЗПУПС урежда договорите с определен предмет, с оглед особеностите на този предмет, докато ЗЗП урежда особения характер на потребителя като страна по договор. В този смисъл не може да се приеме, че ЗПУПС е специален закон, който дерогира уредените в ЗЗП норми за потребителска защита. Съдържащите се в ЗПУПС норми за защита на потребителя не изчерпват обема на потребителската защита по договора за издаване и ползване на дебитна карта и не налагат заключение за неприложимост на защитата по ЗЗП. Действието на разпоредба на ЗПУПС не може да доведе до ограничаване правата на потребителя по ЗЗП. По отношение на договора за издаване и използване на банкова дебитна карта се прилагат и двата закона, като единствено в случай на противоречие между съдържащите се в тях норми, следва да се приложи правилото на пар.1 ДРЗЗП. Редът за уведомяване на потребителя относно изменения в рамковия договор се съдържа в чл.43 ал.1 вр. чл.42 ал.1 ЗПУПС, като същевременно ЗЗП не съдържа друг ред, който да противоречи на така установения. Единствено в хипотезата на чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП ще се приложи ред за уведомяване, различен от този по чл.43 ал.1 ЗПУПС, но не поради противоречие между законовите разпоредби, а поради обстоятелството, че двете разпоредби уреждат различни отношения. Цитираната норма от ЗПУПС урежда общата хипотеза на изменение посредством предизвестие, докато чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП обхваща изключително случаите, в които доставчикът на финансови услуги си е запазил правото, поради наличие на основателна причина, да промени условията по договора без предизвестие, т.е. без да спазва установения в чл.43 ал.1 ЗПУПС ред. В първия случай изменението има действие по отношение на потребителя след изтичане на предвидения двумесечен срок и ако потребителят не се е възползвал от своето право да прекрати договора. В хипотезата на посоченото изключение промените влизат в сила веднага, като уведомяването и предоставянето на възможност за прекратяване на договора следват влизането на промяната в сила, поради което редът по чл.43 ал.1 вр. чл.42 ал.1 ЗПУПС се явява неприложим. При това положение, разпоредбата на чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП следва да се приложи в съответствие с чл.43 ал.3 и 4 ЗПУПС, като уведомяването „при първа възможност” /по смисъла на чл.43 ал.4/ бъде ограничено във времето до седемдневния срок по ЗЗП.

Настоящият съдебен състав счита за правилно заключението на първоинстанционния съд, че т.15.7 от ОУ към процесния договор е нищожна поради неравноправност на основание чл.143 т.10 вр. чл.146 ал.1 ЗЗП. Както бе посочено по-горе, уредените в ЗЗП правила за потребителска защита, в това число и неравноправността на договорните клаузи, се прилагат на общо основание към процесния рамков договор. Съгласно цитираната законова разпоредба, неравноправна е клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Като „основание” за изменението следва да се разбират конкретни факти и обстоятелства и изобщо всякакви конкретни условия, посочени в договора, при осъществяването или сбъдването на които възниква правото за съответната страна да измени едностранно договора. Простото посочване, че съответната страна разполага с право да измени договора, не представлява основание за изменението по смисъла на закона. То представлява именно клауза, предоставяща такова право, без да го обвързва с конкретно основание. Същевременно процесният договор не съдържа посочване на каквито и да било основания, при наличието на които възниква правото на доставчика на финансови услуги да променя условията по договора. По делото не се установява и наличието на основателна причина по смисъла на чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП, нито обвързаност на таксата за обслужване с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Предвид гореизложеното, съдът счита, че разпоредбата на т.15.7 от процесния  договор е неравноправна в частта, с която е уредено право на доставчика на финансови услуги да изменя едностранно таксите по договора, респ. че договорът е нищожен в тази своя част.

Поради изложеното, съдът намира, че предприетата от доставчика на финансови услуги промяна на тарифата за таксите представлява непредвидено в договора, респ. недопустимо, едностранно изменение на условията по него, което не обвързва потребителя, което води до извод за липса на основание на извършеното от ищеца плащане.

Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски в размер на сумата от 360,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ал.2 ЗА.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

         Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №441496/02.07.2018 г., постановено по гр.д. №77215/2017 г. по описа на СРС, ГО, 70 състав.

ОСЪЖДА „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв. Г.В., адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ал.2 ЗА сумата от 360,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.