№ 6843
гр. София, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Емилия Александрова
Членове:Катя Хасъмска
Таня Кандилова
при участието на секретаря Кристина П. Г.а
като разгледа докладваното от Емилия Александрова Въззивно гражданско
дело № 20251100508417 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Ц. С. С., лично и като майка и
законен представител на малолетното дете Г. Б. К., срещу Решение №
12728/30.06.2025 г., постановено по гр. дело № 41483/2024 г. по описа на
Софийски районен съд, 149 състав, с което е оставена без уважение молбата
на Ц. С. С., действаща лично и като майка на Г. Б. К., срещу Б. Г. К. и е
отказано да се издаде заповед за съдебна защита, с която по отношение на
ответника да бъдат взети мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН; осъдена е, на
основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, Ц. С. С. да заплати на Б. Г. К. сумата от 1500лв.,
представляващи разноски пред първата съдебна инстанция, а по сметка на
Софийския районен съд държавна такса в размер на 25,00 (двадесет и пет)
лева.
Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно,
незаконосъобразно, немотивирано, постановено в пълно противоречие със
събраните доказателства и при съществени процесуални нарушения, като се
излагат съображения. Моли се да бъде отменено, като се уважи изцяло
молбата на молителките за защита по ЗЗДН, претендират се разноски за две
инстанции.
Въззиваемата страна Б. Г. К. оспорва въззивната жалба и моли за
1
оставянето й без уважение.
Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от
молителите в първоинстанционното производство, имащи правен интерес от
обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258
ГПК вр. чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.
Делото пред първата инстанция е образувано по молба на Ц. С. С.,
лично, и като майка и законен представител на малолетното дете Г. Б. К.,
срещу Б. Г. К. - за защита от домашно насилие, извършено на 30.06.2024 г.,
подробно описано в молбата от 10.07.2024 г.
В молбата е посочено, че първата молителка и ответникът са живели на
семейни начала, като от връзката им е родено детето Г. Б. К.. От 2023г.
отношенията между страните се влошили. Ответникът осъществявал
непрекъснат психически тормоз. На 24.04.2024г. след скандал между
страните, ответникът изгонил молителката и тя си тръгнала с двете деца (тя
има още едно дете от предишна своя връзка) и отишла в дома на родителите
си. От сутрин до вечер ответникът звънял по телефона и пишел съобщения на
молителката. Не се съобразявал с режима на детето. Заради постоянните
обаждания молителката подала жалба във Второ РУП, МВР. На 30.06.2024г.
страните имали уговорка за парка Заимов, за да може ответникът да се
срещне с детето. Към 08:00 часа бащата на молителката забелязал, че
ответникът е пред дома им. Около 9:00 часа Ц. С. и нейните родители
тръгнали с колата към парка Заимов. На Околовръстен път, Б. К. изпреварил
колата на молителката и родителите й и те спрели. Дошъл ответникът, навел
се над молителите и започнал да крещи: „какво правиш, ма?“ Детето се
уплашило и започнало да пищи. Ответникът започнал да дърпа столчето на
детето, което се хванало с две ръце за майка си. Б. К. започнал да дърпа Ц. С.,
както и столчето на детето. Излязла майката на Ц. С. да се обади на телефон
112, но ответникът изхвърлил телефона й. Излязъл бащата на молителката Ц..
Ответникът го ударил. Впоследствие потеглил, като по време на пътуването
до парка Заимов, молителката се обадила на телефон 112. При парка Заимов
дошъл патрул. Ответникът проявявал агресия и пред полицията. Ето защо
молителите са поискали от съда да издаде заповед за защита срещу ответника
Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба за извършено от
него насилие.
С Решение № 12728/30.06.2025 г., постановено по гр. дело № 41483/2024
г. по описа на Софийски районен съд, 149 състав, е оставена без уважение
молбата на Ц. С. С., действаща лично и като майка на Г. Б. К., срещу Б. Г. К. и
е отказано да се издаде заповед за съдебна защита, с която по отношение на
ответника да бъдат взети мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН; осъдена е, на
основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, Ц. С. С. да заплати на Б. Г. К. сумата от 1500лв.,
представляващи разноски пред първата съдебна инстанция, а по сметка на
Софийския районен съд държавна такса в размер на 25,00 лв.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност,
2
незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение.
Поддържа се, че първоинстанционното решение е неправилно,
незаконосъобразно и немотивирано, защото съдът е направил изводи в пълно
противоречие със събраните доказателства и е извършил повърхностна и
непълна оценка на фактите. Твърди се, че съдът не е обсъдил всички писмени
и гласни доказателства, включително материалите от прокурорската преписка,
в която ответникът първоначално е заявил, че няма спомен изобщо да се е
срещал с първата молителка на процесната дата, което противоречи на по-
късната му версия, представена едва след образуването на делото. Според
жалбата, съдът е пренебрегнал последователните и логични показания на
свидетелката-очевидец, майката на първата молителка, но е кредитирал
безкритично показанията на лелята на ответника, въпреки че те съдържат
вътрешни противоречия и не се подкрепят от никакъв друг източник.
Отделно се твърди, че съдът неправилно е тълкувал съдебно-
психологичната експертиза, като й е приписал доказателствена стойност,
каквато тя сама не претендира да има – вещото лице изрично е посочило, че
поради възрастта на детето не може да установява дали то е преживяло
насилие година по-рано, а единствено е наблюдавало моментното му
емоционално състояние. Според жалбата това не може да оборва
декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, която съдът е отхвърлил формално, без да
изследва дали е опровергана от ответника, каквото е изискването на закона.
В жалбата се подчертава още, че съдът е игнорирал представените по
делото данни от наказателното производство, включително тъжбата срещу
ответника и протокола, в който той се извинява за случилото се –
доказателства, които според жалбоподателките подкрепят твърденото насилие
от 30.06.2024 г. Посочва се, че съдът е изопачил съдържанието на
представеното съдебномедицинско удостоверение, което изобщо не е било
отнасяно към конкретния инцидент, а е приложено за да покаже повтаряемост
на агресивно поведение.
Твърди се, че е неправилен изводът на СРС, че молбата по ЗЗДН е
подадена с цел да се повлияе върху спора за родителски права, въпреки че
делото по СК е инициирано по-късно и именно от ответника, а не от
молителката. Според жалбата това е напълно необоснован и неточен правен
извод, който изопачава действителната цел на производството – защита след
пореден акт на насилие.
На тази основа жалбоподателките считат, че е доказано по време, място,
начин и авторство, че на 30.06.2024 г. ответникът е осъществил акт на
домашно насилие спрямо тях, а съдът е стигнал до обратен извод в нарушение
на доказателствения анализ и закона
Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи, прие
за установено следното:
Така наведените оплаквания във въззивната жалба настоящият съд
намира за неоснователни.
3
Настоящият съд напълно споделя подробно установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените изводи въз
основа на доказателствата по делото, поради което не намира за необходимо
да преповтаря тези изводи и препраща към мотивите на обжалваното решение
(чл. 272 от ГПК).
Относно оплакванията във въззивната жалба, съдът намира следното:
Въззивният съд намира, че първоинстанционният съд е анализирал
доказателствата по делото в тяхната съвкупност и е достигнал до извод, който
съответства на фактическата обстановка, установима по делото. Не се
установява съдът да е игнорирал доказателства, нито да е извършил
едностранна или формална преценка.
Съгласно чл. 13, ал. 2 и ал. 3 ЗЗДН съдът постановява решението си въз
основа на всички събрани доказателства, а декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН
представлява доказателствено средство, чието съдържание може да бъде
оборено чрез други доказателства. В тежест на молителките е да докажат по
несъмнен и категоричен начин твърденията си за акт на насилие.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че декларацията по чл. 9,
ал. 3 ЗЗДН не е достатъчна сама по себе си за установяване на насилието, след
като съдържащите се в нея твърдения не се подкрепят от останалите
доказателства по делото. Въззивният съд споделя този извод. Данните от
социалния доклад и заключението по допуснатата СПЕ не установяват
индикатори за преживяно насилие от страна на детето, нито данни за
упражнено насилие върху неговата майка на посочената дата. Експертизата е
извършена от специалист в съответствие с методиката, като вещото лице
обосновано е посочило, че към момента на изследването детето не проявява
реакции, характерни за преживян травматичен инцидент, а емоционалната му
връзка с бащата е запазена и позитивна. Тези изводи не са опровергани чрез
други доказателства.
Показанията на свидетелката К.Ц. С. правилно са преценени с оглед чл.
172 ГПК – същата е майка на молителката и заинтересована страна, а
описанието на инцидента, което тя дава, се разминава с другите доказателства
и не намира обективна подкрепа. Показанията на св. Р. К. са кредитирани от
съда само в частта им, в която същата е посочила, че между страните има спор
за родителски права.
Представеното съдебно-медицинско удостоверение от 25.04.2024 г. не е
относимо към твърдения инцидент от 30.06.2024 г., както молителката сама
признава, а е използвано единствено с цел да се създаде определен контекст
относно поведението на ответника. ЗЗДН не допуска въвеждане на факти за
други, несвързани по време и обстоятелства епизоди, с цел доказване на
вероятност, а не на конкретно твърдяно деяние.
Материалите от наказателното производство, на които се позовава
жалбата, не съдържат данни, установяващи с категоричност твърдения акт на
насилие. Постигнатата спогодба и извинението, дадено в рамките на
4
производството, нямат правно значение за настоящия спор, доколкото не
представляват признание на факт относно молителките, а са част от
процесуално поведение по друг спор.
От съвкупната преценка на доказателствата и пред двете инстанции
(включително и от събраните пред настоящата инстанция писмени
доказателства – писмо от СРП ведно със заверени копия от материалите от л.
63 до л. 99, вкл., изготвени и постъпили по пр. пр. № 38349/2024 г. на СРП
след 02.06.2025 г.) не може да се установи твърдяното насилие, неговият
механизъм и фактическа реализация. От доказателствата се установява, че
инцидентът е възникнал поради неразбирателство относно предаването на
детето, при което страните са се движили с отделни автомобили към парка и е
последвало рязко спиране и кратък спор между бащата на детето и дядото по
майчина линия. От обаждането на майката до телефон 112 личи, че след
моментно напрежение бащата е прекратил поведението си, не е направил опит
да отнеме детето и е приел срещата да се проведе по уговорения начин.
Физическо съприкосновение е възникнало между бащата и дядото по майчина
линия, като този епизод е уреден със спогодба по НЧХД №17865/2024 г. на
СРС, НО, 135 състав, при която бащата се е извинил, а дядото е заявил, че
няма да препятства контактите между бащата и детето, което представлява
индиция за наличие на предходно напрежение и затруднения при
осъществяването на тези контакти. Съдебно-психологичната експертиза
установява, че детето не изпитва страх от бащата и проявява положително
отношение към него.
При тези обстоятелства не се установяват по несъмнен начин данни за
упражнено домашно насилие спрямо майката или детето.
Конфликтът между родителите, независимо от своята степен, не
съставлява сам по себе си основание за издаване на заповед по чл. 5 ЗЗДН.
Съдебната защита се допуска само при доказан акт на домашно насилие по чл.
2 ЗЗДН. В случая такъв не е установен.
Производството по ЗЗДН има строго защитен характер и не може да се
използва като инструмент в спор за родителски права, какъвто безспорно е
висящ между страните. Въззивният съд споделя изводите на първата
инстанция, че поведението на ответника на посочената дата не е доказано като
насилие, а като опит да осъществи контакт с детето си. При липса на доказан
акт на физическо, емоционално или психическо насилие съдът не може да
наложи мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН.
Първоинстанционният съд е обсъдил релевантните доказателства,
приложил е правилно материалния закон и е достигнал до верен фактически и
правен извод.
Доказателствата по делото установяват конфликт, породен от спор
относно достъпа до детето, но не и действия, които да покриват признаците на
домашно насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН.
Между родителите на малолетното дете са налице влошени отношения
5
(което се установява и от писмото на ДСП Красно село от 17.10.2025 г.,
постъпило в Софийски градски съд на 22.10.2025 г., където е посочено, че „…
родителите на детето са изгубили способността си да се договарят в интерес
на детето.“), но тяхното описание в молбата за защита не може да се
квалифицира като домашно насилие. Целта на ЗЗДН е да се защитят лица,
пострадали действително от домашно насилие, а не защита срещу правомерни
действия на родител за осъществяване на съдебно определен режим на лични
отношения с неговото дете. Затова първоинстанционният съд правилно е
оставил молбата без уважение.
Предвид горното, обжалваното решение на районния съд е правилно и
законосъобразно и следва да се остави в сила.
Въззивният съд постанови въззивницата Ц. С. С. да заплати по сметка на
СГС държавна такса за жалбата й в размер на 12.50 лв.
С оглед изхода на делото, въззивниците нямат право на разноски. Право
на такива има въззиваемата страна, като съдът осъжда въззивницата Ц. С. С.
да заплати на въззиваемия сторените разноски пред въззивната инстанция в
размер на 900 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Въпреки изхода на въззивното дело, въззивницата Г. Б. К. не дължи на
СГС държавна такса за въззивната си жалба – тази въззивница не е навършила
18-годишна възраст, поради което държавната такса за жалбата й трябва да
остане в тежест на бюджета на съда (арг. от чл. 11, ал. 3 in fine ЗЗДН).
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 12728/30.06.2025 г., постановено по гр.
-ти
дело № 41483/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 149 състав.
ОСЪЖДА Ц. С. С., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийски
градски съд държавна такса в размер на 12.50 лева.
ОСЪЖДА Ц. С. С., ЕГН **********, да заплати на Б. Г. К., ЕГН
**********, сторени разноски в размер на 900 лв., представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на Ц. С. С., ЕГН **********,
лично и като майка и законен представител на малолетното дете Г. Б. К., ЕГН
**********, за присъждане на разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7