РЕШЕНИЕ
№ 17083
гр. София, 20.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20231110121750 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от К. Й. П.
срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Предявени са за разглеждане: 1/ установителен иск с правно основание по чл.
26, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на чл. 4, ал. 2 от договор за
заем 3450803/15.02.2019 г., сключен между страните поради заобикаляне на закона,
противоречие със закона и накърняване на добрите нрави и 2/ в условията на
евентуалност осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника
да заплати сумата от 10 лева, представляваща част от общо дължимата сума от 200
лева, недължимо платена по договор за заем № 3450803/15.02.2019 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба до
погасяването.
С протоколно определение от 12.10.2023 г. съдът на осн. чл. 214 ГПК е допуснал
изменение в размера на предявения осъдителен иск чрез неговото увеличение, като
същият се счита предявен за сумата от 121,27 лева, представляваща пълната претенция
на ищеца.
Ищецът К. Й. П. твърди, че на 15.02.2019 г. сключил с ответното дружество
„Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем. Сочи, че съгласно чл. 4 от
договора следвало да осигури обезпечение под формата на: две физически лица –
поръчители, които да отговарят на различни условия; банкова гаранция или одобрено
от заемодателя дружество – гарант, което предоставяло гаранционни сделки. При
неизпълнение на това задължение на заемателя в уговорения срок от сключване на
договора, същият дължи неустойка в размер на 400 лв. На ищеца била начислена
процесната неустойка, тъй като не изпълнил предвидените условия. Счита, че
договорът за заем е нищожен поради сключването му в нарушение на закона.
Договорът включвал клауза за неустойка при неизпълнение на задължението на
1
заемателя да предостави обезпечение на кредита, като в случая предвидената
неустойка нямала обезщетителна функция, като водила до неоснователно обогатяване
на кредитора. Счита, че предвидената неустайка следвало да бъде включена към ГПР.
Твърди, че предвидената договорна възнаградителна лихва е нищожна и поради
противоречието й с добрите нрави, тъй като е начислена в необосновано висок размер.
Твърди, че е погасил изцяло процесния паричен заем, като е заплатил и недължимо
платима сума от 200 лева, като претендира част от нея – сумата от 10 лева.
Моли да бъде прогласена нищожността на клауза от договора за заем,
предвиждаща заплащането на неустойка в случай на непредставяне на обезпечение,
както и ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 10 лева, част от сумата от
200 лева – платена без основание от ищеца. Претендира разноски.
В срочно постъпил отговор ответникът оспорва както допустимостта, така и
основателността на предявените искове. Счита, че ищецът няма правен интерес от
предявяване на установителни искове за прогласяване нищожността на отделни
договорни клаузи, при положение, че разполага с възможността да предяви осъдителен
иск. Счита, че процесният договор отговаря на изискванията на закона, като не води до
накърняване на добрите нрави, нито противоречи на закона. Излага подробни
съображения. Твърди се, че договорът за паричен заем отговаря на изискавинята на
ЗПК, както и че не е налице скрито завишаване на ГПР. Моли исковете да бъдат
отхвърлени.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение № 26365/26.07.2023
г., като безспорен и ненуждаещ се от доказване между страните е отделен фактът, че
между тях е сключен договор за заем № 3450803/м.02.2019 г. Проектът за доклад е
обявен за окончателен доклад по делото в проведеното открито съдебно заседание от
12.10.2023 г. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на
отделения за безспорен факт за доказано.
Същото се установява и от представения по делото препис от договор за паричен
заем № 3450803/14.02.2019 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД, като
заемодател, и К. Й. П., като заемател. По силата на сключения договор кредиторът се е
задължил да предостави на ответника сума в размер на 1000,00 лева, която сума да
бъде върната от кредитополучателя с 13 броя погасителни вноски, всяка от които в
размер на 84,37 лв. Посочено е в договора, че падежната дата на последната
погасителна вноска е 15.08.2019 г. Уговореният ГПР бил в размер на 41,74 %, а
процентът на фиксираната годишна лихва – 35.
От приетата по делото справка от счетоводството на ответника се установява за
извършени плащания по процесния договор се установява, че заплатената от ищеца
сума по договора е в размер на 1147,25 лева, от които: 1000 лева главница, 25,98 лева
лихва и 121,27 лева неустойка. Това обстоятелство не се оспорва от ищеца.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
2
задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за
заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 –
147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
По иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения главен иск за прогласяване нищожността на
отделна клауза от договора поради противоречието й със закона, неговото заобикаляне
и накърняване на добрите нрави, е да докаже при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a
именно че: между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор
за паричен заем от м.02.2019 г., както и че клаузата от процесния договор, касаеща
заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение, противоречи на закона,
води до негово заобикаляне, респективно – накърнява добрите нрави.
Съдът намира, че уговорената в договора неустойка в размер на 451,88 лв. /чл. 4,
ал. 2/ за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е
неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на
задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение
на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна
лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора въвежда
възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното
задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на
съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на
неустойката е почти 1/2 от размера на отпуснатия заем – 451,88 лв. С оглед на това
следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението
за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за
заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и
своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на
заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от това неизпълнение. Предоставянето й от заемателя в
процесния случай създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи
на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите
нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който
кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно
овъзмезден с възнаградителната лихва. Претендираната с исковата молба сума за
неустойка обаче ще го обогати неоснователно и е недължима на осн. чл. 26 ал.1 пр.3
вр. ал.4 от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на
договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и
съдът да се съобразяват с тях. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на
чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя
за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
3
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите
на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към
датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за
непредоставяне на обезщетение. Предявеният иск следва да се уважи като основателен.
По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск, поради
което следва да бъде разгледан и предявеният в условията на евентуалност осъдителен
иск.
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 121,27 лв., представляваща недължимо платена неустойка при
непредставяне на обезпечение, предвидена в договор за заем № 3450803/14.02.2019 г.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата.
Съдът стигна до извод за основателност на предявения иск за прогласяване
нищожност на предвидената в процесния договор неустойка за непредставяне на
обезпечение.
Видно е от приетата по делото справка от счетоводството на ответника, че
ищецът е заплатил сума, представляваща неустойка в размер на 121,27 лева. Справката
представлява частен свидетелстващ документ, но доколкото удостоверява неизгодни за
издателя й факти, следва да се приеме, че същата се ползва с материална
доказателствена сила, която следва да бъде зачетена от съда.
Поради недействителността на уговорената клауза за заплащане на неустойка за
непредставяне на обезпечение, се налага извод, че сумата от 121,27 лева е платена при
начална липса на основание за това, поради което ответникът дължи нейното връщане.
Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен в пълен размер. При
първоначално частично предявен иск претенцията за присъждане на законната лихва
от момента на завеждане на иска, е само по отношение на предявената част от
вземането за главница, която част представлява предмет на делото. Едва с
увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на молбата
по чл.214, ал.1, изр.3, предл.1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва
върху увеличената част - в този смисъл Решение № 60141/25.11.2021 г. по т. дело №
4
2022/2020 г. на I т.о. на ВКС, произнесено по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо законната
лихва върху пъроначално предявения размер от 10 лева следва да бъде присъдена,
считано от подаването на исковата молба, а върху пълния размер от 121,27 лева – от
подаването на молбата по чл. 214 ГПК , а именно – 17.08.2023 г.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна. Ищцовата страна претендира и заплащането на адв. възнаграждение в полза на
процесуалния представител в размер на 960 лв. с ДДС. Ответникът е направил
възражение за прекомерност на претендираното възнаграждене, което е основателно.
Делото не се отличава с правна и фактическа сложност, разглеждането му е
приключило с проведено едно открито съдебно заседание, в което процесуалният
представител на ищеца не се е явил лично. Възнаграждението следва да бъде
определено в предвидения минимален размер от по 480 лв. с вкл. ДДС съобразно
Наредба № 1/2004 г. на ВАдС. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие, в който е уговорено предоставяне на безплатна защита на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съгласно съдебната практика на ВКС ( Определение № 43 от
10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о.; Определение № 141 от
15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о.) за присъждане на адвокатско
възнаграждение е необходимо да бъде представен договор за правна защита и
съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява страната на някое от
основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да се доказват предпоставките
за оказване на безплатна адвокатска помощ. От служебна справка в базата данни на
Европейската Комисия VIES (VAT Information Exchange System) се установява, че
адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ № ********* е с активна регистрация по
ДДС, поради което върху присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2
ЗАдв. следва да се начисли и ДДС.
Съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г.,
II т. о., ТК, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху
който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е
сборът от цената на всички искове. В конкретния случай сборът от цената на всички
искове възлиза на сумата от 573,15 лева, поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
на ВАдС, е в размер на 400 лева, до който размер следва да бъде уважено искането за
присъждане на адв. възнаграждение, като се включи и сумата от 80 лева ДДС.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт, по сметка на Софийски районен съд, сумата от 100 лева,
представляваща дължима държавна такса в производството по делото.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от К. Й. П., ЕГН: **********, с
адрес: гр. Б срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 иск, че
клаузата, предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение
в размер на 451,88 лв. по чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № 3450803/14.02.2019
г. е нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП във
вр. с чл. 143, т. 5 ЗЗП и чл. 21, ал. 1 ЗПК.
5
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 да
заплати на К. Й. П., ЕГН: **********, с адрес: гр. , на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, сумата от 121,27 лева, недължимо платена по договор за паричен заем №
3450803/14.02.2019 г. сума за неустойка при непредоставяне на обезпечение, ведно със
законната лихва върху сумата от 10 лева, считано от 28.03.2023 г. до погасяване на
задължението и законна лихва върху сумата от 121,27 лева, считано от 17.08.2023 г. до
погасяване на задължението.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „Изи Асет Мениджмънт“
АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 да заплати на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, с БУЛСТАТ № с адрес на упражняване на дейността: гр. София,
ж.к. „ представлявано от управител адв. Д. М., сумата от 480,00 лева – адвокатско
възнаграждение с включен ДДС за осъществявана безплатно адвокатска помощ и
съдействие на К. Й. П..
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, ет. 2, ап. 40-46 да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметката за
такси на Софийски районен съд, сумата от 100 лева, представляваща дължима по
делото държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6