№ 1653
гр. С., 06.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20221110162325 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл.
146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, а в условията на евентуалност иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Ищецът Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърденията,
че на 12.02.2020 г. сключил със „СИТИ КЕШ“ ООД договор за паричен заем за сумата от
1000 лв., платими на 18 месечни вноски. Поддържа, че съгласно чл. 3 от договора, сумата,
която следвало да върне била в размер на 1401,64 лв., при ГПР 48,30% и годишен лихвен
процент от 40,05%. Твърди, че съгласно чл. 6.2 от договора, ищецът следвало да заплати и
неустойка в размер на 2018,36 лв., разсрочена на 18 вноски, като по този начин общото
задължение по договора възлизало в размер на 3320 лв. Поддържа, че така уговорената
клауза за неустойка по чл. 6.2 от договора е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, както и
поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Ето защо
моли съда да уважи предявеният иск, като прогласи клаузата на чл. 6.2 от договора за
нищожна на посочените основания. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез юрк. В., е подал отговор на исковата молба,
с който оспорва предявеният иск като недопустим, евентуално неоснователен по подробно
изложени съображения. Не оспорва, че между ищеца и ответника е бил сключен договор за
паричен заем за сумата в размер на 1000 лв. при посочените по – горе условия. Твърди, че
ищецът не заплатил в срок определените в погасителния план месечни вноски, поради което
с договор за прехвърляне на вземания от 26.01.2022 г. ответникът прехвърлил своите права
по договора на цесионера „АПС Бета България“ ЕООД. С оглед на изложеното счита
1
предявеният иск за недопустим. В условията на евентуалност поддържа, че неустоечната
клауза не била нищожна по подробно изложени съображения.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представения като доказателство Договор за паричен
заем № 397346/12.02.2020 г. е видно, че между ищеца В. Н. К., в качеството му на заемател,
и ответника „СИТИ КЕШ“ ООД, в качеството му на на заемодател, е бил сключен договор
за заем, по силата на който „СИТИ КЕШ“ ООД предоставило на В. Н. К. сумата в размер на
1000 лева, която ищецът се задължил да върне на 18 месечни вноски, заедно с
възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40,05% и годишен
процент на разходите от 48,3%. В чл. 6.1. от договора е уговорено, че заемателят се
задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави на
заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) поръчител, който да отговаря на
определени условия; 2) банкова фаранция.
Съгласно чл. 6.2. от договора, при неизпълнение на чл. 6.1. заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 2018,36 лв., която се начислява автоматично от
заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се счита за уведомен за
нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в
договора погасителен план.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
На първо място следва да се отбележи, че предявеният иск е допустим, а
възражението на ответника в обратната насока е неоснователно. Правната теория и
съдебната практика еднозначно приемат, че договорът за прехвърляне на вземане (цесия) се
извършва между първоначалния и новия кредитор и има за цел да измени титуляра на
вземането в отношенията с длъжника, без цесионерът да става страна в договорното
правоотношение и носител на задълженията. При наличие на правен интерес длъжникът
може да предяви иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който
произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, срещу
цедената, който е страна по същия (в този смисъл Решение № 127 от 30.07.2018 г.,
постановено по т.д. № 1103/2017 г. по описа на ВКС, II т.о.).
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузата на чл. 6.2 от договор за паричен
заем е нищожна на заявените правни основания.
Сключеният между ищеца и „СИТИ КЕШ“ ООД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
2
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
В частност, преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 6.2 от
договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в
частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288
ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48,3%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 2018,36
лв., която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор "неустойка"
е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
3
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че
получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените
„обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на
2018,36 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 6.2. от договора за
заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение
за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този
извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане
на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение
да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за
заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще
бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а
това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за
обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или
годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита
сума. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19,
ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия.
В случая само размера на неустойката представлява около 200 % от заетата сума и заедно с
нея се формира годишен процент на разходите, който е значително по-висок от нормативно
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложеното, задължението по чл. 6.2 не е
свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния
4
процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на
сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и
общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 6.2, те не
могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и
достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така
Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав и др.).
Предвид гореизложеното, неустоечната клауза на чл. 6.2. от договора е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4
ЗПК.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на иска, предявен в условията на евентуалност,
поради което не дължи произнасяне по него.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът дължи да
репарира направените от ищеца разноски за производството в размер на 80,74 лв. за
заплатена държавна такса.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ответникът следва да заплати на адв. Д. В. М.
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СРС, което съдът
определя в размер на 502 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 6.2. от Договор за паричен заем №
397346 от 12.02.2020 г., сключен между В. Н. К. и „СИТИ КЕШ“ ООД, по предявения от В.
Н. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „С.Р.“, ул. „Т.К.“, бл. 92, вх. „А“, ет. 14, ап. 54,
срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
„С.“ № 29, ет. 7, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл.
146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ул. „С.“ № 29, ет. 7, да заплати на В. Н. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к.
„С.Р.“, ул. „Т.К.“, бл. 92, вх. „А“, ет. 14, ап. 54, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в
размер на 80,74 лева – разноски за държавна такса в производството пред СРС.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ул. „С.“ № 29, ет. 7, да заплати на адв. Д. В. М., вписан в ПАК, с адрес: гр. П., бул.
„П.Ш.“ № 81, ет. 3, ап. „Б“, сумата от 502 лева, представляваща адвокатско възнаграждение
за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗА.
5
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6