№ 94
гр. Раднево, 14.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на шестнадесети юли
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ростислава Петкова
при участието на секретаря Десислава Ст. Лъчова
като разгледа докладваното от Ростислава Петкова Гражданско дело №
20255520100054 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на Р. К. Д., действаща чрез
пълномощника адв. М. от АК-Стара Загора, срещу „Кредирект “ ЕООД, с
която е предявен иск с правно основание 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 19, ал. 4
вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК за прогласяване
нищожността на договор за паричен заем Кредирект №****/29.04.2024 г., и в
условията на евентуалност иск по чл. 26, ал.1, предл. трето и чл.146, ал. 1 ЗЗП
вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК за обявяване на нищожност на клаузата на
чл. 18 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в случай, че
ответника не предостави обезпечение по договора в двудневен срок, също в
условията на евентуалност и иск по чл. 26, ал.1, предл. трето и чл.146, ал. 1
ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК за обявяване на нищожност на
клаузата на чл.3, ал.2, т.6 от процесния договор, съгласно, която се дължи
възнаградителна лихва в размер на 47% върху главницата. Ищецът твърди, че
между нея като кредитополучател и ответното дружество „Кредирект“ ЕООД
в качеството си на кредитодател бил сключен договор за паричен заем
№****/29.04.2024 г., по силата на който кредитидателят следвало да
представи в заем парични средства в размер на 1000 лв. при ГЛП 47% и ГПР
57,18 % , със срок на издължаване – 29.10.2025 г.
Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение
годишен процент на разходите е различен от този посочен в договора за
1
кредит. Според ищеца уговореното възнаграждение под формата на неустойка
е разход по кредита, който е следвало да бъде включен при изчисляването на
ГПР. Твърди, че посочването в договорите на размер на ГПР, който не е
реално прилагания представлява заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП, поради което счита, че и трите
процесни договора за кредит са нищожни на основание чл. 22 ЗПК. В
заключение посочва, че определеният лихвен процент по договора не
отговаря на действително приложения, тъй като уговорената неустойка
представлява добавък към договорната лихва и не е добавена в ГПР като
разход по кредита.
Отделно от изложеното относно основанията за нищожност на целия
договор, твърди, че и уговорената договорна лихва противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД, тъй като уговорената лихва в размер на
47,00 % надхвърля трикратния размер на законната лихва за претендираните
периоди, което прави клаузата нищожна, отчитайки съотношението между
уговорения размер на възнаградителна лихва наред с останалите уговорки в
договора –уговорката, че всички съдебни и извънсъдебни разходи са за сметка
на кредитопоучателя, както и начисляване на неустойка за предсрочна
изискуемост.
Според ищеца уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва
следва да компенсира заемодателя, че се е лишил временно от определена
парична сума, но не следва да води до неоснователното му обогатяване за
сметка на насрещната страна по договора.
Счита и че уговорената неустойка в чл. 18 от договора също е нищожна
поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД, тъй като с
тях се цели единствено неоснователно обогатяване на кредитополучателя и
излизат извън присъщите им функции, посочени в т.3 от ТР №1/2009 г. на
ОСГТК на ВКС. Твърди, че същата представлява неравноправна клауза по
смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно е нищожна на основание чл. 146 от
ЗЗП.
Поради изложеното иска от съда да постанови решение, с което да
признае за установено, че договор за паричен заем Кредирект
№****/29.04.2024 г. е нищожен на основание 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 19,
ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, в условията на
2
евентуалност, да признае за установено, че клаузата на чл. 18 от договора,
предвиждаща заплащане на неустойка в случай, че ответника не предостави
обезпечение по договора в двудневен срок е нищожна на основание по чл.
26,ал.1, предл. трето и чл.146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК,
също в условията на евентуалност да признае за установено, че клаузата на
чл.3,ал.2, т.6 от процесния договор, съгласно, която се дължи възнаградителна
лихва в размер на 47% върху главницата е нищожна на основание чл. 26, ал.1,
предл. трето ЗЗД и чл.146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК.
Иска присъждане на разноски в полза на адвокат на основание чл. 38, ал.
2 ЗА.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
„Кредирект“ ЕООД, в който взема становище за неоснователност на исковете.
Оспорва твърдението, че посочения от ищеца договор е със съдържанието,
описано в исковата молба. Възразява срещу твърденията, че договорът и
отделните му клаузи са недействителни. Евентуално, се позовава на чл. 26, ал.
4 ЗЗД, съгласно който нищожността на отделна договорна клауза не влече
недействителност на целия договор. Оспорва твърденията за
недействителност на договора по смисъла на ЗПК. Счита, че са покрити
всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 ЗПК. Твърди, че кредитополучателят е разполагал с цели 14
/четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по
реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още преди сключване на
договора, без да е обвързан с отделни клаузи, както и без никакви други
отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Посочва, че в
договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е
посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а
именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
Оспорва твърденията за нарушение на принципа на добрите нрави. Твърди, че
случая договорната лихва не надвишава допустимия лимит на ГПР към
датата на сключване на договора. че клаузите отговарят на изискването за
добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Счита, че в случая не е налице
нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са
уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като
3
дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на
финансовото му задължение към търговеца. Твърди, че е налице
индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като
ищецът е ползвал многократно един кредитен продукт, т.е многократно се е
запознал с неговите условия. Посочва, че в рамките на две последователни
години, ищецът сключил 3 договора за кредит с ответното дружество и поради
това е разбирал икономическите последици от тях. Не оспорва твърдението,
че ищецът е заплатил по процесния договор за кредит сумата посочена в
приложеното към исковата молба извлечение за извършени и предстоящи
плащания. Предвид изложеното иска от съда да отхвърли исковете като
неоснователни. Представя писмени доказателства – искане за сключване на
договор за кредит. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, достигна до
следните фактически и правни изводи:
С доклада по делото, обявен за окончателен без възражения на страните,
за безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени следните
обстоятелства: че между ищеца и ответника е сключен договор за паричен
заем №****/29.04.2024 г., по силата на който на ищеца е предоставена заемна
сума в размер на 1000 лв., ищецът е заплатил сума в размер на 490,38 лв. във
връзка с договор за паричен кредит с №****/29.04.2024 г., представляваща
сбор от възнаградителни лихви и неустойка.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил
доказателствената тежест както следва:
По искът с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал.
5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл.
143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК ищецът следва да докаже твърденията си, на
които основава исканията за обявяване на нищожност/недействителност на
договора за кредит; да докаже сключването на твърдяната клауза за
неустойката и твърденията си, на които основава искането си за обявяване на
нейната нищожност, както и по отношение на клаузата за договорна
възнаградителна лихва в размер на 47%. В тежест на ответника е да докаже
при условията на пълно и главно доказване, че оспорените клаузи са
действителни, в това число и че са договорени индивидуално.
4
С протоколно определение от 12.06.2025 г., съдът е задължил ответника в
срок до следващото съдебно заседание да представи заверени копия с препис
за насрещната страна на договор за паричен заем № ****/29.04.2024 г. ведно с
погасителен план към него, общи условия към договора и платежен документ,
удостоверяващ, че уговорената главница по договора за кредит е предоставена
на ищеца
Въпреки това, ответникът не е изпълнил вмененото му задължение по
реда на чл. 190 ГПК в предоставения от съда срок, нито до приключване на
делото в настоящата инстанция. Поради тази причина и на основание чл. 161
ГПК съдът приема за доказано обстоятелството, че процесният договор има
именно такова съдържание, каквото е посочено от ищеца в исковата молба.
Действително, с отговора на исковата молба ответникът е оспорил
обстоятелството, че посоченият от ищеца договор има съдържанието, описано
в исковата молба, същевременно обаче, не сочи какво е съдържанието на
договора, респ. не представя копие от същия. Тоест страната не оспорва
сключването на самия договор за заем с предмет предоставяне в заем на
сумата от 1000 лева, както и предоставянето на същата на ищеца, но не
предоставя копие от договора за заем за установяване на конкретното
съдържание на правоотношението, в частност на посочената от ищеца
уговорка за обезпечаване на договора за потребителски кредит и
договорените последици от неизпълнение на задължението на потребителя да
предостави исканото обезпечение.
От представеното с исковата молба извлечение за извършени и
предстоящи плащания по договор за паричен заеме се установява, че общата
сума, която ищцата Р. К. Д. е заплатила на „Кредирект“ ЕООД по Договор за
паричен заем №**** от 29.04.2024 г., е в размер на 490.93 лева, а общата сума,
която се дължи по процесния договор за кредит с включена вноска за
неустойка е е в размер на 3410.29 лв.
С оглед предмета на процесния договор за кредит съдът приема, че страна
по същия е лице, притежаващо качеството „потребител“, предвид което
приложими в настоящия случай са разпоредбите на ЗПК. Разпоредбите на чл.
10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9
5
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и когато
той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
По отношение на доводите на ищеца за нищожност на процесните договори за
кредит съдът приема следното:
Основателно от страна на ищеца по предявения иск се поддържа, че е
налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно
която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет. В конкретния случай от извлечението за извършени и
предстоящи плащания по договора за кредит, се установява, че размерът на
ГПР, без да се включва в същия неустойката, не нарушава това изискване, но
при нейното включване безспорно е надхвърлен законоустановения
максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и то повече от десетократно. Съдът счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения
процент по договора, така и в годишния процент на разходите. По силата на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази
връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход,
свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на
дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя
задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се
явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително
6
възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по
кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя.
Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на
кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като
неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за
кредит ГПР, то този договор не съдържа реалния размер на процента на
разходите. Следователно и сама по себе си клаузата за неустойка се явява
нищожна с оглед нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК. Следва да се даде отговор на
въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор за кредит, доколкото
същият не съдържа посочване на реалния ГПР (с включена неустойка). Както
се посочи и по-напред, след като неустойката не е включена като разход по
кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа
реалния размер на процента на разходите. Следователно с процесния договор
за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че
в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към
кредитния продукт. Годишният процент на разходите е част е същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната
цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи
при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя
относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. В аналогичен смисъл е и решение по дело C‑714/22 от
21.03.2024 г. на СЕС, относимо към изискването за реално посочване на ГПР в
договор за кредит, сключен с потребител. Последицата, свързана с неспазване
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК,
която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен
смисъл се явяват неоснователни.
По така изложените съображения съдът намира, че предявеният главен
иск за установяване недействителността на договора за кредит е основателен.
Не се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на предявените
7
при условията на евентуалност установителни искове за установяване
недействителността на отделни клаузи от договора.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат само на ищеца на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Сторени са разноски за заплатена държавна такса в размер на 50 лева.
В производството се претендира и адвокатско възнаграждение уговорено
на основание чл. 38, ал.2 вр. с ал.1 от ЗАдв. Съгласно Определение № 215 от
17.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3611/2022 г., I г. о., ГК и др. изявлението за
наличие на конкретното основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38,
ал. 1 ЗАдв обвързва съда и той не дължи проверка за съществуването на
конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗАдв е правната помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в
тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв,
заявление, че предоставянето на правната помощ е безвъзмездно и липса на
данни, които да го опровергават, отговорност на насрещната страна за
разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В случая тези предпоставки са налице, с оглед което и съдът следва да
определи адвокатско възнаграждение, което ответникът да заплати в полза на
процесуалния представител на ищеца въз основа на критериите, изведени в
съдебната практика: фактическа и правна сложност на спора, достъп до
правосъдие, качество на услугата, справедливост и необходимост насрещната
страна да понесе тежестта на разноските на насрещната страна (разумност и
обоснованост на разноските) и не на последно място икономическите условия
в страната. В настоящия случай адвокатът на ищеца не е присъствал в нито
едно открито съдебно заседание, фактическата и правна сложност на спора не
е по-висока от типичната за подобен вид дела, доколкото липсват усложнения
с оглед предмета и страните.
С оглед изложеното и предвид представените доказателства за
регистрация по ЗДДС от страна на адв. М., следва да му бъде присъдено
адвокатско възнаграждение с дължимия се ДДС, което в случая ще рече общ
размер на адвокатското възнаграждение - 480 лева с ДДС за предявения
установителен иск. Като ориентир за определяне на адвокатското
8
възнаграждение съдът следва да взема предвид размерите, определени в
Наредба № 1/2004 г. на ВАС за Възнагражденията за адвокатска работа,
/съгласно Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по ч.т.д. № 1908/2022 г., на
ВКС II т.о, Определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на ВКС,
I т.о., Определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч.т.д. № 961/2023 г. на ВКС, I т.о.
и др. на ВКС/.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Р. К. Д., ЕГН
**********, с адрес: ***** и съдебен адрес: гр.**** срещу „Кредирект“
ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление: гр. София, Младост,
бул. „Цариградско шосе“ №115 Е, ет.5, иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК, че сключеният между страните договор за паричен заем
№****/29.04.2024 г. е недействителен поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр. *** да заплати на Р. К. Д., ЕГН **********, с адрес: ***** и
съдебен адрес: гр.****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК общо сумата от 50 лв.
(петдесет лева), представляваща съдебно-деловодни разноски в
производството.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр. *** да заплати на Еднолично адвокатско дружество М. с
адрес на управление: гр.**** сумата от 480 лева /четиристотин и осемдесет
лева/ с ДДС, представляваща адвокатско възнграждение за предоставена на Р.
К. Д., ЕГН ********** безплатна правна помощ в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд – Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Раднево: _______________________
9