№ 16291
гр. София, 30.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20231110156849 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и сл.
Образувано е по искова молба на С. Н. Р., ЕГН **********, адрес ., съдебен адрес .
(ищца), действуваща чрез упълномощения процесуален представител адвокат Г. М.. Ищцата
твърди, че на 13. 04. 2022 г. е сключила с ответника „.“ АД договор за паричен заем, по
силата на който й била предоставена паричната сума 1 250 лева, а ищцата поела
задължението да я върне в 30-седмичен срок на 15 погасителни вноски, като заплати и
фиксирана възнаградителна лихва в размер на 35 % на годишна основа. В договорът бил
посочен годишен процент на разходите 40, 83 %. Според чл. 4 на договора за паричен заем
ищцата поела и задължението да предостави персонално обезпечение – две физически лица,
отговарящи на редица условия, или банкова гаранция. В изпълнение на последното
задължение на същата дата ищцата сключила с другия ответник „.“ ЕООД и договор за
предоставяне на гаранция, по силата на който ответното дружество се съгласило да обезпечи
задълженията на ищцата към първия ответник, а ищцата се задължила да му заплати
възнаграждение в размер на 651 лева и 15 стотинки на 15 погасителни вноски. Ищцата
твърди, че заплатила 8 вноски по 136 лева и една вноска от 22 лева и 43 стотинки като
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция. При това положение ищцата
оспорва двата договора като нищожни. Излага доводи за противоречие с чл. 22 ЗПК, тъй
като предоставянето на гаранцията е било условие за сключването на договора за
потребителски кредит, но възнаграждението не е било включено при изчисляването на
годишния процент на разходите. Твърди, че двете ответни дружества са свързани лица.
Обосновава, че уговорката на чл. 4 от договора е сключена с цел заобикаляне на чл. 19, ал. 4
ЗПК, поради което е нищожна. Освен това твърди, че същата уговорка е неравноправна.
Заявява, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради противоречие с
добрите нрави и поради заобикаляне на закона, поради противоречие със закона (чл. 146, ал.
1 ЗЗП и чл. 24 ЗПК) и поради липса на основание. Иска от съда да прогласи нищожността на
двата договора съобразно твърдените основания. Претендира разноски, в това число и
адвокатско възнаграждение в полза на адвоката за безвъзмездна правна помощ.
1
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „.“ ЕООД,
ЕИК ., седалище и адрес на управление ., чрез упълномощения процесуален представител
юрисконсулт Мирела Кожухарова. Излага доводи, че процесният договор за поръчителство е
действителен. Отрича той да страда от пороците, твърдени от ищеца. Изтъква какъв е
основният му предмет на дейност и че не предоставя потребителски кредити, както и
анализира правните характеристики на договора за предоставяне на гаранция/поръчителство
и го разграничава от договора за потребителски кредит. Прави извод, че договорът не се
регулира от ЗПК, а от ТЗ. Отрича договорът за предоставяне на гаранция да е сключен в
противоречие на добрите нрави, като се позовава на свободата на договарянето и заявява, че
нееквивалентността на престациите не води до нищожност на договора, като отново се
позовава на съдебна практика. Намира, че не е накърнен и принципът на добросъвестността.
Иска от съда да остави без движение исковата молба, съответно да прекрати производството
по установителния иск, съответно да отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани
предявените искове. Претендира разноски. Прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5
ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и от ответника „.“ АД,
ЕИК ., седалище и адрес на управление ., чрез упълномощения процесуален представител
юрисконсулт М.К.. Намира предявените искове за допустими, но неоснователни. Излага
доводи, че договорът за потребителски кредит съответства на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, тъй
като в него е посочен годишният процент на разходите, при чието изчисляване е била взета
предвид единствено лихвата по кредита. Отрича възнаграждението, уговорено от ищцата с
дружеството-гарант, да трябва да бъде отчитано като разход по кредита при изчисляването
на годишния процент на разходите. Твърди, че ако тезата на ищцата бъде приета, това би
означавало всякакви уговорени по преценка на заемателя възнаграждения и разходи към
„трети лица“ да бъдат включвани в годишния процент на разходите, по който начин
заемателят щял да може едностранно да доведе до недействителността на договора. Отрича
клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем да е нищожна, като излага доводи, че
изискването да се представи обезпечение е напълно допустимо и законосъобразно и не
противоречи на чл. 16 ЗПК. Твърди, че изискванията към поръчителите са съобразени със
законодателството. С тази клауза от договора освен това не се заобикалял чл. 19, ал. 4 ЗПК,
защото предвид законовото определение на пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби към
ЗПК евентуалните разходи за „намиране“ на дружество-гарант не могат да бъдат
разглеждани като елемент от общия разход по кредита за потребителя. Намира, че ищцата е
могла да разбере икономическите последици на сключването на договора за потребителски
кредит, понеже й е бил предоставен стандартен европейски формуляр. Отрича също така
клаузата на чл. 4 от договора да противоречи на ЗЗП и да е неравноправна. Иска от съда да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски. Прави евентуално възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, придружена е с документ за внесена държавна такса в
необходимия размер и отговаря на останалите формални изисквания по чл. 127 и чл. 128
ГПК, поради което е редовна.
Предявени са установителни искове с правни основания чл. 26, ал. 1, съответно чл.
26, ал. 2 ЗЗД. В тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване
твърдените от нея пороци, обуславящи нищожността на договор за паричен заем № 4457568
от 13. 04. 2022 г. и договор за предоставяне на гаранция № 4457568 от 13. 04. 2022 г. В
тежест на ответника „.“ АД е да докаже, че уговорката на чл. 4 от договор за паричен заем №
4457568 от 13. 04. 2022 г. е била индивидуално уговорена. В тежест на ответника „.“ ЕООД е
2
да докаже индивидуалното уговоряне на клаузите договор за предоставяне на гаранция №
4457568 от 13. 04. 2022 г.
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че на 13.
04. 2022 г. ищцата сключила два договора с всеки един от ответниците. Първият от тях бил
договор за паричен заем № 4457568, по силата на който ответникът „.“ АД предоставил на
ищцата паричен кредит („заемна сума“) в размер на 1 250 лева, а ищцата поела
задължението да му възстанови тази сума и да му заплати фиксирана възнаградителна лихва
в размер на 35 % на годишна основа. Тези задължения тя трябвало да заплати на петнадесет
равни двуседмични вноски в размер на по 92 лева и 59 стотинки. Ищцата освен това поела
задължението в тридневен срок от сключването на договора да предостави специфично
персонално обезпечение в полза на този ответник – или две физически лица – поръчители,
които следвало да отговарят на редица изисквания, или банкова гаранция, или „одобрено от
Заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки“. При това
положение страните посочили годишен процент на разходите в размер на 40, 83 %. Вторият
от двата договора бил „договор за предоставяне на гаранция № 4457568“, по силата на
който ответникът „.“ ЕООД се задължил да поръчителствува за задълженията на ищцата по
първия договор, а тя поела задължението да му заплати възнаграждение в размер на 651 лева
и 15 стотинки. Това нейно задължение страните разсрочили на петнадесет равни
двуседмични вноски в размер на по 43 лева и 41 стотинки. Според текста на договора
ответникът „.“ АД бил овластен да приема плащанията на погасителните вноски по него
вместо гаранта изпълнението на задължението (чл. 2, ал. 3).
Съдът кредитира експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза като
пълно, ясно, обосновано и професионално издържано. По указания на съда вещото лице
изчисли действителния годишен процент на разходите по договора за паричен заем в два
варианта. Според първия вариант, при който при изчисляването на годишния процент на
разходите не се отчита възнаграждението за предоставяне на гаранция като разход,
действителният годишен процент на разходите по договора за паричен заем възлиза на 43,
44 %. Според втория вариант, при който при изчисляването му се отчита като разход и
възнаграждението за предоставяне на гаранция, действителният годишен процент на
разходите по договора за паричен заем възлиза на 502, 49 %.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи.
При сключването на процесния договор няма данни ищцата, физическо лице, да е
действувала във връзка с упражнявана от нея търговска дейност или професия. Тогава следва
да се приеме, че тя е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби
към Закона за защита на потребителите, съответно чл. 9, ал. 3 от Закона за потребителския
кредит (ЗПК). При това положение и доколкото не е налице някое от изключенията по чл. 4
ЗПК спрямо процесния договор за паричен заем се прилагат правилата на ЗПК. Според чл.
19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да надхвърля петкратния размер на
законовата лихва по просрочени парични задължения, определена с постановление на
Министерския съвет. Освен това договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите (чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК). От решаващо значение за правилното разрешаване на повдигнатия правен
спор е обстоятелството дали възнаграждението за предоставянето на гаранция по втория
договор следва да бъде отчетено като разход по първия договор. Във връзка с това съдът
държи сметка, че съобразно законовото определение на пар. 1, т. 1 от Допълнителните
разпоредби към ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
3
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето
на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Кредиторът несъмнено има оправдан имуществен интерес да иска от длъжника
предоставянето на обезпечение. В дадения случай поетото от ищцата задължение за
предоставяне на обезпечение е било ограничено до три възможни варианта на персонални
обезпечения в кратък срок от сключването на договора, два от които са били трудно
изпълними предвид изискванията, свързани с тях (две физически лица с определени доходи
и чисто кредитно минало или банкова гаранция, при положение, че за сключването на
съответна сделка банката също поставя редица изисквания пред клиента, които мъчно биха
могли да бъдат изпълнени в рамките на тридневен срок). Единствено третият вариант –
гаранция (тоест поръчителство) от юридическо лице, одобрено от „.“ АД, е бил практически
изпълним. Нещо повече. Задължението за предоставяне на този вариант на персонално
обезпечение е било изпълнено от ищцата още в самото начало на тридневния срок от
сключването на договора за паричен заем. Съдът отчита също така съвпадението на
седалищата и адресите на управление между „.“ АД и одобреното от него юридическо лице –
гарант, както и обстоятелството, че едноличен собственик на капитала на одобреното
юридическо лице – гарант е „.“ АД (видно от данните в публичния търговски регистър).
На следващо място, поръчителството, каквото „.“ АД е имало оправдан имуществен
интерес да получи, възниква в класическия случай чрез сключването на договор за
поръчителство, страни по който са поръчителят („гарантът“) и кредиторът. По начало не се
изисква да бъде сключван и втори договор между длъжника и поръчителя, за да възникне
поръчителството. В този смисъл е последователната съдебна практика (решение № 351 от
12. 06. 1995 г. на ВС по гр. дело № 2635/94 г., V г. о.; решение № 1022 от 28. 06. 1999 г. на
ВКС по гр. дело № 252/1999 г., V г. о). Регресните вземания на изпълнилия чуждите
задължения поръчител възникват срещу длъжника по силата на закона. Преди изпълнението
на тези задължения от поръчителя в класическия случай между тях не съществува правна
обвързаност (решение № 74 от 01. 07. 1959 г. по гр. дело № 51/59 г., ОСГК на ВС).
Действително, частноправните субекти разполагат с автономия на волята да сключват
каквито и да било сделки, включително договори, каквито законодателството изрично не
предвижда. Следователно поръчителят и длъжникът биха могли да сключат и договор за
„предоставяне“ на персоналното обезпечение, макар и такъв да не се предвижда от
законодателството и да е напълно ненужен за учредяването на поръчителството.
Автономията на волята на страните обаче е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона,
а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските
сделки, така и до търговските сделки (чл. 288 ТЗ). За спазването на това двойно ограничение
съдът следи служебно, в какъвто смисъл са разясненията, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, с т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК и с Тълкувателно решение №
1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2020 г., ОСГТК.
При така установените характеристики на договора за паричен заем и договора за
„предоставяне на гаранция“ от 13. 04. 2022 г. настоящият съдебен състав приема, че
възнаграждението за предоставяне на поръчителство по втория договор следва да бъде
приравнено на разход по потребителския кредит. Това следва от вече цитираното законово
определение на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ съгласно пар. 1, т. 1 от
Допълнителните разпоредби на ЗПК. Съдът приема, че в разглеждания случай получаването
на кредита е било обусловено от сключването на договор за „предоставяне на гаранция“ от
страна на длъжницата. По делото са налице достатъчно косвени доказателства, които налагат
4
този извод и които вече бяха обсъдени (обстоятелството, че договорът за „предоставяне на
гаранция“ е сключен с поръчителя в същия ден, в който е бил сключен и договора паричен
заем с кредитора, че кредиторът и одобреното от него юридическо лице поръчител са
свързани лица и че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се
престира на кредитора по договора за паричен заем). При това положение този разход по
кредита е следвало също да бъде включен от страните при изчисляването на годишния
процент на разходите по договора за паричен заем, в какъвто смисъл е съдебната практика
на въззивния съд, която настоящият съдебен състав напълно споделя (определение № 12852,
постановено на 26. 10. 2023 г. от Софийския градски съд, III-Б въззивен състав, по в. ч. гр.
дело № 20231100510598 по описа му за 2023 г.). Затова и настоящият съдебен състав
предпочита да възприеме варианта на експертното заключение по съдебно-счетоводната
експертиза, според който действителният процент на разходите по договора за паричен заем
възлиза на 502, 49 %.
При това положение може да бъде направен изводът, че всеки един от двата договора
– договорът за паричен заем и този за „предоставяне на гаранция“ – разгледани изолирано
един от друг и сами по себе си не противоречат на закона, но заедно постигат забранена с
повелителна правна норма цел – увеличават годишния процент на разходите по договора за
паричен заем над императивния максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следователно двата
договора са нищожни поради заобикаляне на закона (чл. 26, ал. 1, предл. първо, алт. втора
ЗЗД). Поради тези съображения предявеният исковете за установяването на нищожността на
двата договора на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД са основателни. Не се сбъдва
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането на останалите евентуално съединени
искове.
Разноски. При този изход на делото в полза на ищцата следва да бъдат присъдени
сторените от нея разноски. Те се свеждат до държавната такса в размер на 100 лева и
банковата комисиона в размер на 2 лева и 5 стотинки. За останалите разноски ищцата беше
освободена от съда на основание чл. 83, ал. 2 ГПК и те бяха поети от бюджета на съда. Тези
разноски трябва да бъдат присъдени в полза на съда на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
Претендира се заплащането и на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния
представител на ищцата адв. Г. М. М., за което е представен списък по чл. 80 ГПК,
инкорпориран в електронна молба от 16. 09. 2024 г. Към исковата молба е представен
договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ, че адвокатът е предоставял
безвъзмездна правна помощ в полза на ищцата на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ
ЗАдв. При това положение всеки един от ответниците трябва да бъде осъден да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв минимално адвокатско възнаграждение в полза на адв. М..
Минималното възнаграждение по начало се определя съобразно размерите, установени с
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение (Наредбата) в
приложимата към момента на сключването на договора за правна защита и съдействие
редакция. С решение на Съда на Европейския съюз по дело С-438/22 обаче се прие, че съдът
не е обвързан от тези минимални размери. В дадения случай според разбирането на
настоящия съдебен състав са налице обстоятелства, които налагат присъждането на
адвокатско възнаграждение под установените със съответната редакция на Наредбата
минимални размери. Това е така, защото делото не съставлява каквато и да е фактическа и
правна сложност и процесуалният представител на ищцата не се яви в нито едно от
проведените открити съдебни заседания. Ето защо всеки ответник трябва да бъде осъден да
заплати в полза на адв. М. минимално адвокатско възнаграждение в размер на по 25 лева.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
5
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите в отношенията между ищцата С. Н. Р., ЕГН **********, адрес .,
и ответника „.“ АД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., че договор за договор за
паричен заем № 4457568 от 13. 04. 2022 г. е нищожен.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите в отношенията между ищцата С. Н. Р., ЕГН **********, адрес .,
и ответника „.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., че договор за договор за
предоставяне на гаранция № 4457568 от 13. 04. 2022 г. е нищожен.
ОСЪЖДА ответника „.“ АД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да заплати в
полза на ищцата С. Н. Р., ЕГН **********, адрес ., сумата 51 лева и 2 стотинки,
представляваща разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА ответника „.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да заплати
в полза на ищцата С. Н. Р., ЕГН **********, адрес ., сумата 51 лева и 3 стотинки,
представляваща разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата ответника „.“ АД,
ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да заплати в полза на адвокат Г. М. М., член на
Софийската адвокатска колегия, личен номер на адвокат ., сумата 25 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за безвъзмездна правна помощ в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата ответника „.“ ЕООД,
ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да заплати в полза на адвокат Г. М. М., член на
Софийската адвокатска колегия, личен номер на адвокат ., сумата 25 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение с ДДС за безвъзмездна правна помощ в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 от Гражданския процесуален кодекс ответника
„.“ АД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да заплати в полза на Софийския районен
съд, адрес ., сумата в размер на 200 лева, представляваща разноски в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 от Гражданския процесуален кодекс ответника
„.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да заплати в полза на Софийския
районен съд, адрес ., сумата в размер на 200 лева, представляваща разноски в
първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7