№ 72
гр. С., 19.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и девети септември, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20211800500333 по описа за 2021 година
С Решение № 23/26.02.2021г., постановено по гр.дело № 764 по описа
на РС - гр. Елин Пелин за 2019 г., е признато за установено, че СТ. АНТ. Н.
дължи на „Р. (Б.)” ЕАД, по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК с № 851/06.10.2017 г. по ч. г. д. № 1024/2017 г. на
РС Елин Пелин, сумата 1708,55 лева, представляваща главница с настъпил
падеж по договор за потребителски кредит от 10.12.2012 г., ведно със законна
лихва върху нея от подаване на заявлението на 03.10.2017 г. до изплащане на
вземането, както и сумата 903,71 лева, представляваща възнаградителна лихва
за периода от 05.01.2017 г. до 30.07.2017 г., а също и 685,06 лева - наказателна
лихва за периода от 05.01.2017 г. до 28.09.2017 г.
Със същото решение е оставен без уважение искът за признаване за
установено, че СТ. АНТ. Н. дължи на „Р. (Б.)” ЕАД по същата заповед за
изпълнение сумата 19542,45 лева, представляваща предсрочно изискуема
главница по договор за потребителски кредит от 10.12.2012 г., като СТ. АНТ.
Н. е осъден да заплати на „„Р. (Б.)” ЕАД тази сума, ведно със законна лихва от
подаване на исковата молба на 20.09.2019 г. до изплащането й. Присъдени са
и разноски.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на ответника СТ. АНТ.
Н., чрез особения му представител адв. Ж.Ж., срещу горното решение във
всички негови части. Жалбоподателят счита решението за неправилно,
неоснователно и постановено в нарушение на материалния закон. Оспорва
размера на разноските, и счита, че същите са недължими. Моли съда да
1
отмени обжалваното решение. Претендира за заплащане на възнаграждение в
качеството му на особен представител във въззивното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от „Р. (Б.)” ЕАД,
което оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение.
Описва хронологията на събитията, цитира избрани клаузи от договора за
кредит, позовава се на заключението по ССЕ и споделя изводите на районния
съд. Цитира съдебна практика. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят се
представлява от особения си представител, адв. Ж., който изразява становище
за основателност на молбата на „Р. (Б.)“ ЕАД, с изключение на т. 4 относно
хонорара. Оспорва я в частта, с която се иска да бъде потвърдено решението
на РС- Елин Пелин. Моли съда да уважи въззивната жалба. Счита, че
обжалваното решение е неправилно и моли съда да го отмени. Претендира за
издаване на разходен касов ордер за особен представител.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна не
се представлява. От процесуалния й представител - юрк. Х. – е постъпила
молба, с която моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да
потвърди обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно.
Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение
за прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е
ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на
2
правото на иск, а районният съд се е произнесъл по действително предявените
такива.
Доколкото в първоинстанционното производство е било наведено
възражение за недопустимост (макар да не е използван точно този термин) на
евентуалните осъдителни искове, съдът намира за необходимо да отбележи,
че възможността за предявяване на такива при условията на евентуалност е
предвидена изрично в т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. В същия смисъл е и актуалната практика
на ВКС (напр. Решение № 60106 от 3.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 1035/2020
г., II т. о., ТК, Решение № 147 от 10.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2356/2019 г.,
II т. о., ТК), съгласно която вземането, за което установителен иск по чл. 422,
ал. 1 от ГПК е бил отхвърлен поради ненастъпила предсрочна изискуемост,
може да бъде предмет на осъдителен иск, предявен или при условията на
евентуалност в производството по чл. 422, ал. 1 от ГПК, или в самостоятелно
производство.
ІІІ. По същество
Доколкото подадената въззивна жалба е бланкетна, съдът е затруднен да
изложи съображения във връзка с оплакванията на жалбоподателя за
неправилност и неоснователност на обжалваното решение, както и за
постановяването му в нарушение на материалния закон. Съгласно
разрешението, дадено с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, в такава хипотеза проверката на
въззивния съд по същество е ограничена единствено до прилагане на
императивни материалноправни норми, без да дължи пълна проверка на
правилността на обжалваното решение и без да е необходимо служебно да
формулира и обсъжда доводи в подкрепа на жалбата.
В конкретния случай, извършената в пределите на процесуалния закон
служебна проверка не констатира нарушение на императивни
материалноправни норми. В обжалваното решение е извършен задълбочен
анализ на относимите към казуса такива норми, които са приложени
правилно, а въз основа на тях са формирани задълбочени и логически
издържани правни изводи. Поради това настоящият съдебен състав споделя
изложените от първоинстанционния съд мотиви и препраща към тях на
основание чл. 272 от ГПК.
Единствено изключение в тази насока, но само с принципно значение,
съставлява установяването на вземане за наказателна лихва за разликата над
139,68лв. до 685,06лв. за периода от 05.01.2017г. до 28.09.2017г. Видно от
заключението на в.л. С., тази разлика в размер на 545,38 лв. е формирана за
периода от 31.07.2017г. до 28.09.2017г. върху предсрочно изискуемата
главница от 19542,45 лева. Следва да се има предвид, обаче, че, съгласно
възприетото от ЕПРС, което се споделя и от настоящия съдебен състав,
предсрочната изискуемост на кредита е настъпила в по- късен момент.
Поради това, сумата 19542,45 лева не е била изискуема през частта от исковия
период от 05.01.2017г. до 28.09.2017г., и върху нея не е следвало да се
начислява наказателна лихва. Следователно, сумата 545,38 лв. е недължима.
От друга страна, след като кредитът не е бил предсрочно изискуем в пълния
3
си размер, през същия този период редовно са падежирали известен брой
погасителни вноски, за неплащането на които се дължи наказателна лихва от
момента на съответните им падежи до посочената от заявителя крайна дата
28.09.2017г., но чийто размер е останал недоказан. При тези данни следва да
се приеме, че искът за установяване на вземането за наказателна лихва е бил
уважен в неправилен размер. Причина за това, обаче, е не нарушение на
императивна правна норма, а неправилна преценка на районния съд за
главницата, върху която следва да се начислява наказателна лихва за периода
от 31.07.2017г. до 28.09.2017г. Поради това и доколкото жалбоподателят не е
навел конкретни доводи по този въпрос, съдът не дължи служебно
произнасяне по него. Следователно, както се посочи по- горе, тези
съображения имат само принципен характер и не са основание за отмяна на
обжалваното решение в съответната му част.
Императивни са правните норми, уреждащи материята на
неравноправните клаузи в договорите, страна по които е потребител. Поради
това въззивният съд е длъжен да провери спазването им служебно, но при
тази проверка не констатира тяхно нарушение, тъй като:
Кредитът е сключен преди 23.07.2014 г., когато влиза в сила новата ал. 4
на чл. 19 от Закона за потребителския кредит, недопускаща
възможността, годишният процент на разходите да надхвърля
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република Б.. Поради това, дори ГПР по процесния договор да е над
съответния размер, този факт не би обусловил нищожност на договора.
Съответно, съдът не го изследва, а и от разпоредбата на чл. 4.4.1 от
договора може да се предполага, че той е много по- нисък.
Договорните клаузи, от които „Р. (Б.)” ЕАД извежда своите претенции,
са индивидуално уговорени в договора, което е видно от изричното им
формулиране и от удостоверяването на взаимната воля на контрагентите
с техните подписи. Не се претендират последици от прилагане напр. на
общи условия, за които (евентуално) би могло да се твърди, че не са
индивидуално уговорени между страните, респ. че не са били съобщени
на длъжника, а това обезсмисля проверката за тяхна възможна
неравноправност (чл. 146, ал. 1 и 2 от Закона за защита на
потребителите). Поради това процесният договор не съдържа
неравноправни клаузи, които биха го опорочили до степен, в която той
би бил негодно основание за претендираните вземания.
По тези съображения следва да се приеме, че районният е приложил
правилно материалния закон и не е допуснал нарушение на императивни
материалноправни норми.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя за неправилно
определен размер на присъдените разноски. Отговорността за разноските е
обусловена от изхода на делото, поради което и с оглед уважаването на
претенциите на ищеца в пълен размер, правилно районният съд е осъдил
ответника да му заплати действително направените разходи в
4
първоинстанционното производство.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че жалбата
е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и обосновано, и следва
да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
въззиваемия следва да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер от 300 лв. съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37
от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Действително, съгласно ал. 2 от чл. 25 от същата Наредба, съдът може да
завиши възнаграждението с до 50% при материален интерес над 10000лв.
(както в настоящото производство, т.е. до размер от 540 лв.), но в случая
делото не се характеризира с висока фактическа и правна сложност, като е
приключило в едно заседание пред въззивния съд, в което въззиваемият дори
не е бил представляван.
На адв. Ж. следва да бъде заплатено възнаграждение от внесения
депозит в размер на 1215,19 лв. за осъщественото процесуално
представителство в качеството му на особен представител на жалбоподателя
пред въззивната инстанция. Неоснователно е възражението на насрещната
страна за прекомерност на това възнаграждение, тъй като същото е
определено от съда в минималния размер по НМРАВ за съответния
материален интерес.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 23/26.02.2021г., постановено по гр.дело
№ 764 по описа на РС - гр. Елин Пелин за 2019 г.
ОСЪЖДА СТ. АНТ. Н. с ЕГН ********** и адрес с. Г.М. ул.
„Двадесета“ № 2, вх. Б, ет. 4, ап. 22, да заплати на „Р. (Б.)” ЕАД с ЕИК
********* и адрес гр. С., бул. „Н.В.“ № 55, сумата 300 лв. – разноски във
въззивното производство.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. Ж.Г. Ж. от Софийската адвокатска колегия с
адрес гр. С., ул. „Д.“ № 10, ап. 2, в качеството му на особен представител на
СТ. АНТ. Н., възнаграждение в размер на 1215,19лв. от внесения депозит.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6