№ 854
***, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря Галя Р. Николова
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20244430107239 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Искове с правно основание чл.22 от ЗПК вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, при
условията на евентуалност - с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр.чл.22,
вр.чл.11 и чл.19 от ЗПК.
Ищцата Д. И. П., от ***, е предявила искове против ***, ***, като
твърди, че между страните е сключен ***, съгласно който страните са се
договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 2000.00 лева, размерът на
годишната лихва е посочен в размер на 36.00%, а ГПР е 42,58%. Твърди се, че
в чл.17 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват договорът
за заем да бъде обезпечен с гарант - отговарящ на условията, посочени в ОУ
Твърди се, че в чл.27 от Договора страните са уговорили, че в случай на
неизпълнение на задължението си по чл.17 от договора, а именно да
представи обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит,
като в договора е уговорено, че страните се съгласяват, че непредоставянето
на договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените
размери. Посочва се, че неустойката се заплаща от заемателя разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски. Твърди се, че на ищеца е начислена
1
неустойка в общ размер на 1740.00 лева, тъй като не е представила в срок
надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния
договор. Посочва се, че ищцата е погасила сумата по договора за кредит
изцяло, включително и неустойката. Ищецът счита, че процесният договор е
нищожен на основание чл.10, ал.1 вр.чл.22 от ЗПК, тъй като не е спазена
предвидената от закона форма. Ищецът счита, че Договорът за потребителски
кредит е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10 вр.чл.22 от ЗПК, тъй като не е
налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
процент на разходите /ГПР/ по кредита. Ищецът счита, че в нарушение на
императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен
единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни,
които са послужили за неговото изчисляване. Ищецът счита, че липсва ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора
ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл.19, ал.1
вр.чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и ал.4 от ЗПК. Твърди се, че в договора единствено
е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази
стойност се съотнася към ГПР по договора. Ищецът счита, че описаните в
съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна
лихва и неустойка) обаче водят до различен размер на ГПР от посочения.
Ищецът смята, че в договора за потребителски кредит е налице грешно
посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в размер многократно над
допустимия чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посочва се, че съгласно процесния договор,
заемателят се задължава да осигури действието на две физически лица,
изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за
връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и
неустойки, което да отговаря на условията, посочено в договора. Твърди се, че
съгласно договора, в случай, че заемателят не предостави посоченото в
договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, последният дължи
на заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно
предоставения погасителен план. Ищецът излага доводи, че е налице
изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок
поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в
договора и се позовава на нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2,
пр. 1 от ЗЗД. Твърди се, че на длъжника се вменява задължение да осигури
2
обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът
му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Ищецът
излага доводи, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили
вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка,
която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно. Счита също така, че е налице заобикаляне на
закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Позовава се на разпоредбата на
чл. 33, ал. 1 от ЗПК, че при забава на потребител, кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Ищецът излага
съображения, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.
Твърди, че подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита,
че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е
недопустимо. Ищецът акцентира, че непредставянето на обещани
обезпечения, дава основание да се иска незабавно цялото задължение.
Посочва, че кредиторът вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Във връзка с горното, ищецът сочи, че нито една от страните не е имала
реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват
правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение.
Ищецът сочи също така, че ако кредиторът е имал за цел да получи
обезпечение, е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Ищецът счита, че по този
начин договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Счита, че
тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5
от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не е
индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП. Смята, че в пряко
3
нарушение на императивното правило на чл.19, ал.1 вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
*** не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“, която по
своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата,
която се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен
процент /ГЛП/ и ГПР. Сочи, че ако ГПР е бил законосъобразно описан,
действителният щял да възлезе многократно над допустимия процент,
съгласно ЗЗП. Ищецът се позовава на нищожност на договора като цяло, тъй
като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР,
приложим в отношенията между страните. Ищецът сочи, че целта на уредбата
на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин
изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на
потребителя. Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е
реално прилаганият в отношенията между страните, представлява
„заблуждаваща търговска практика“. Ищецът счита, че Договорът за
потребителски кредит е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 ЗПК
вр.чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/
е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Счита, че размерът на
възнаградителната лихва за изключително висок и противоречащ на добрите
нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за
необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за
обезпечени заеми. Сочи, че недействителността на уговорката относно
договорната лихва води до нищожност и на целия договор. В условията на
евентуалност, ако Съдът приеме договора за валиден и действителен, се
позовава на нищожност на отделни негови клаузи, а именно клаузата, с която
на ищеца е начислена процесната неустойка, в размер на 0.9%. Отправено е
искане за обявяване нищожността на *** между ищеца и ***, а при условията
на евентуалност - за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 27 от ***г.,
предвиждаща заплащането на възнаграждение за предоставяне на
обезпечение. Претендират се разноски.
Ответникът оспорва като неоснователни предявените искове. Излагат се
доводи, че Договорът е сключен в търговски обект на Дружеството, находящ
се в ***, като след подписването му на ищеца е предоставена заемната сума в
брой след подписване на РКО от негова страна. Сочи се, че съгласно чл.20 и
следващите от горепосоченият договор, е предвидена хипотеза, съгласно
4
която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя,
визирани договора, може да му бъде начислена неустойка. Аргументира се, че
неустойката представлява самостоятелен договор, като за да възникне
задължение за неустойка, е необходимо наличието на няколко предпоставки:
неустойката да е уговорена между страните, кредиторът да е изпълнил
задължението си или да е бил готов да го изпълни; да е налице неизпълнение
на договорното задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и
обезщетява, като всички тези обстоятелства са налице в настоящият случай.
Твърди се, че неустойката се дължи от неизправната страна по договора,
когато е налице онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена, а
именно - непредоставяне на обезпечение по договора. Ответникът излага
доводи, че в случая неустойката е уговорена за неизпълнение на непарично
задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с
други правни способи, а нейният вид се определя в зависимост от това, дали
заемателят по Договора изпълни в някакъв момент своето задължение. Сочи,
че с оглед на това и размерът на неустойката се определя като процент от
заетата сума, като същата се начислява, докато не бъде изпълнено
задължението, а това зависи изцяло от волята на заемателя. Твърди се, че
съгласно Договора неустойката се дължи единствено за периода, в който
заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бъде
предоставено впоследствие - същата спира да се начислява. Ответникът сочи,
че причината за евентуалното начисляване на такава неустойка би било
единствено виновното поведение на ищеца. Ответникът счита, че така
договореният размер на неустойката, не предвижда неоснователно
разместване на блага и не излиза извън присъщите и функции, като сочи, че
освен обезщетителна функция, неустойката има и други функции -
обезпечителна и санкционна, като целта е да се стимулира изпълнението и да
се предотврати на неизпълнение. Посочва също така, че при непредоставянето
на обезпечение, кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане някога
ще бъде удовлетворено, което безспорно засяга неговия интерес. Излага
доводи, че основната цел на уговорената неустойка е да репарира
причинените от неизпълнение в срок вреди. Счита, че задължението на
заемателя да предостави обезпечение, както и неблагоприятните за него
последици от неизпълнение на това негово задължение са валидни и
непротиворечащи на добрите нрави. Излага аргументи, че няма въведено
5
законодателно изискване относно размера на неустойката. Сочи, че доколкото
по - големият размер на неустойката е обусловен от бездействието на
длъжника, същият не може да се приеме като изначално договорен в
противоречие на добрите нрави. Излага доводи, че ако се приеме, че
неустойката е прекомерно голяма, нейният размер би следвало да бъде
намален и не би следвало цялата клауза да бъде обявена за недействителна.
Счита включването на неустойката в падежните вноски за правилно с оглед
изискванията на закона. Счита, че не е налице изначална невъзможност да се
осигури в уговореният в Договора срок поръчител, който да отговаря на
посочените изисквания. Излага доводи, че ищецът е бил запознат с условията
на Договора, преди същият да бъде сключен, като не е бил длъжен да сключва
договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице, което
да отговаря на определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде
солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му.
Сочи, че знаейки, че няма да може да изпълни задължението си, ищцовата
страна е действала недобросъвестно. Моли искът да бъде отхвърлен,
претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и
съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
Въпреки липсата на представен по делото екземпляр от процесния
договор, страните не спорят, че между тях е сключен ***, по силата на който
на ищеца е отпусната в заем сумата от 2000 лв., а ищецът в качеството му на
кредитополучател се е задължил да я върне, ведно с договорна лихва, съгласно
условията на договора. На осн. чл. 161 от ГПК, след изрично задължаване с
определението за насрочване на делото, на ответника да представи копие от
този договор, погасителен план и СЕФ, съдът приема твърденията на ищеца,
че в него е уговорен годишен лихвен процент – 36,00 % и годишен процент на
разходите – 42,58 %. Съдът приема, че в чл. 17 от Договора е установено
задължение за предоставяне на обезпечение в срок от 3 дни от сключване на
договора, като са описани условията, на които следва да отговоря това
обезпечение, а в чл. 27 от договора е предвидена неустойка за непредставяне
на обезпечение в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки
ден, през който не е предоставено обезпечение. Безспорно е и
обстоятелството, че ответникът *** представлява финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
6
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя
кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е и обстоятелството, че ищецът е потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Предвид изложеното сключеният между страните
договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на
Закона за потребителския кредит.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира
от правна страна следното:
В разглеждания случай ищецът релевира различни основания за
нищожност на процесния договор за потребителски кредит, евентуално на
отделни клаузи от него. Съгласно практиката на ВКС, която настоящият
състав споделя, когато е предявен иск за прогласяване недействителността на
сделка, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от
едно от законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да
съобрази, че е сезиран с множество обективно съединени искове – при един
петитум ищецът е заявил множество основания за прогласяване
недействителността на сделката. С оглед основанията на всеки един от
исковете, същите следва да се разгледат при условията на евентуалност в
поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-
тежкото към най-лекото / в този смисъл Решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д.
№ 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о. /.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор
за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална
дефиниция, а заемателят има качеството "потребител" по смисъла на пар. 13,
т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК вменява на съда служебно
задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител. Преценката относно действителността на договора за
потребителски кредит следва да се извърши както в съответствие с общите
правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на
който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД
в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
7
повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските
сделки. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Доколкото се
касае до договор за потребителски кредит, на първо място съдът следва да
разгледа наведените твърдения за противоречие на разпоредбите на ЗПК.
Както се посочи по-горе, по делото не е спорно обстоятелството, че между
ответника като заемодател, и ищеца – като заемополучател, е сключен ***, по
силата на който заемодателят е поел задължение да предостави на заемателя
паричен заем в размер на сумата 2000 лева, платим на погасителни вноски,
заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 36,00 % и годишен процент на разходите от 42,58 %. Съгласно чл. 17
от договора, в случай, че страните са договорили обезпечение, в срок до 3 дни
от подписването му, заемателят следва да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по
чл. 138 и следващите ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се
задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя
по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и
други обезщетения, такси и други, ИЛИ да предостави банкова гаранция,
съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на
кредитора всички задължения на потребителя по договора /включващи
главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други/ в срок от
един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на
валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след
падежа на последната вноска. Съгласно чл. 17, ал. 2 от договора третото лице-
поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията,
посочени в ОУ и се одобряват от кредитора. Одобрението се извършва
единствено по преценка на кредитора. Съдът е приел, че в чл. 27 от договора е
предвидено, че при неизпълнение на уговореното в чл. 17, заемополучателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоения
кредит за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, като страните
се съгласяват, че неговото непредоставяне причинява на заемодателя вреди в
размера на договорената неустойка, доколкото оценката на
8
кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок обезпечението. Също
така страните са се съгласили, че в случай, че настъпи дължимостта на
неустойката, потребителят се задължава да заплаща периодично начислената
му неустойка, заедно с всяка погасителна вноска, като неустойката се дължи
само за периода на непредоставяне на обезпечение. В този смисъл, ако
потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока по чл.
17, неустойка не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако
след предоставяне на обезпечението, неговото действие бъде прекратено,
независимо по какви причини, отново настъпва неизпълнение по чл. 17, като
потребителят дължи неустойка, считано от деня, в който действието на
обезпечението е било прекратено.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че не е спазено изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи
съображения по твърдението на ищеца за нищожност на неустоечната клауза
на чл. 27 от процесния договор за паричен заем.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита, изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за
паричен заем е посочен ГПР – 42,58 %, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер, обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно – неустойката по чл. 27 от договора, която се начислява автоматично
от заемодателя при неизпълнение на задължението по чл. 17.
Съдът приема, че уговорената в чл. 27 от процесния договор "неустойка"
9
е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на
кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс
10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая е несъмнено,
че получаването на заема не е било обусловено от предоставяне на едно от
посочените в чл. 17 от договора "обезпечения", а заемателят се е съгласил да
заплати посочената в договора неустойка, която се заплаща разсрочено
съгласно включения в договора погасителен план. С уговорената в чл. 27. от
договора, неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на
допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума – т. нар.
"скрита възнаградителна лихва". Този извод следва от спецификата и краткия
срок /тридневен/ за изпълнение на задължението, по отношение на което е
уговорена неустойката – осигуряването на поемане на поръчителство за
връщане на заема или предоставяне на безусловна банкова гаранция. По този
начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още
повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи като
обезпечение "поръчителство", той е можел да постави сключването на
договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от
предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени
изисквания, каквато възможност, той има съгласно разпоредбата на чл. 138,
10
ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на
неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен
план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че
задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това
за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за
обезпечение – банкова гаранция е житейски немислима при сключване на
договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може
просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата
гаранция. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от
договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на
нормата на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя.
Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително
неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада под
хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при
неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора
след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на
договора за кредит за потребителя неустойка. Следва да се посочи и
задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да
оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в
достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно
платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика се получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от
неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за
отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното
води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя
финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната
неустоечна клауза противоречи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря
по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Размерът
на неустойката надвишава този на отпуснатия заем и заедно с нея се формира
ГПР, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4
ЗПК. Съдът приема, че уговорената в чл. 27 неустойка представлява разход по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
11
не е включен в годишния процент на разходите, явно от отговора на ответника.
Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на
разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на
обсъжданата сума по чл. 27, те не могат да изпълнят отредената им функция –
да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае
с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му. Очевидно е, че при
включване в ГПР на уговорената в чл. 27 неустойка, то ГПР би надвишил
съществено законоустановения размер на ГПР.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
посочен действителният размер на разходите по кредита. Тази част от сделката
е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни
норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия
избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да
се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно
предявеният иск с правно основание чл. 26 ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява
основателен и доказан и следва да бъде уважен. При това положение не са
налице условията за разглеждането на другите сочени от ищцата основания за
нищожност на договора – заобикаляне на закона и противоречие с добрите
нрави, както и евентуално предявения иск за нищожност на отделна договорна
клауза.
С оглед изхода на делото, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените от нея деловодни
разноски за държавна такса в размер на 153.60 лв., и 2200.00 лв. адвокатско
възнаграждение с ДДС, или разноски в общ размер на 2353.60лв.
Воден от изложеното, съдът
12
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл.26, ал. 1, предложение
първо от ЗЗД във вр. с чл. 22 във вр. с чл. 11, т. 10 от ЗПК, ***, сключен между
Д. И. П., ЕГН **********, ***, ***, и ***, ***, със седалище и адрес на
управление: ***, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ***, ***, със седалище и
адрес на управление: ***, да плати на Д. И. П., ЕГН **********, ***, ***,
сумата от 2353.60лв. разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
13