Решение по дело №16479/2019 на Софийски градски съд

      Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е      №……

 Гр. София, 12.04.2021 г.

 

 

 

                         В      И  М  Е  Т  О      Н А      Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и първа година  в следния състав :

                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                         ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска  

                                                      Мл. съдия : Мария Малоселска     

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия З. Иванова в. гр. д. № 16479 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №192627/14.08.2019 г. на СРС, 88 с - в, по гр. д. № 74301/2018 г. е отхвърлен изцяло иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът „К.К.-И.***" ЕООД, ЕИК: ********, дължи на „А." ЕООД, ЕИК: ********, сумата от 3 328 лв. - неоснователно платено възнаграждение по договор от 18.04.2008 г. с предмет извършване дейност по упражняване строителен надзор при изграждането на обект Комплекс „Архоллия“, представляващ девететажна жилищна сграда, находяща се в гр. София, бул. „********Ищецът е осъден за разноски.

Решението се обжалва от ищеца „А." ЕООД, чрез представителя му, с доводи, че е неправилно и необосновано, постановено в противоречие на закона и съдопроизводствените правила. Неправилно СРС е приел, че не се установяват елементите на фактическия състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Поддържа, че в производството е установено имуществено разместване и увеличаване имущественото на ответника за сметка намаляване това на ищеца с процесната сума. Излагат се съображения, че съгласно чл. 5. 1 от договора за строителен надзор от 18.04.2008 г., по който ответникът е бил изпълнител, възнаграждението, което се дължи на изпълнителя от страна на възложителя е в размер на 30 200 лв. Неоснователно СРС е приел, че по делото не се установява какъв е конкретния размер на дължимото възнаграждение. Поддържа се, че според представените по делото фактури ищецът е заплатил договореното възнаграждение в пълен размер, като е надплатил сума от  3 328 лв. Твърди се още, че в периода от 2013 г. до 2015 г. е налице пълно бездействие за изпълнение на задълженията по въвеждане на сградата в експлоатация от страна на „К.К.-И.***" ЕООД, поради което се е наложила смяна на фирмата по строителния надзор. Ответникът е поканен по нотариален ред в 7 - дневен срок да възстанови недължимата надплатена сума. Поканата е получена на 09.05.2018 г. и до момента сумата не е възстановена. Моли да се отмени решението и да се уважи иска със законните последици.

Въззиваемата страна - ответникът „К.К.-И.***“ ЕООД, чрез представителя си, е подала писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК, в който се оспорва жалбата. Поддържа, че решението е правилно, законосъобразно и съобразено със събраните по делото доказателства. При постановяването му не са допуснати нарушения на производствените правила и материалния закон от СРС. Излагат се съображения, че правилно СРС е приел за недоказани предпоставките по чл. 55, ал. 1 ЗЗД нито от съдържанието на договора за строителен надзор в частта относно възнаграждението, нито от извършените от ищеца плащания на суми по петте фактури. Ответникът твърди, че ищецът е заплатил само част от сумите по договора и не е заплатил последните 30 %, представляващи възнаграждение след издаването на разрешение за ползване. Останалите представени от ищеца фактури са за заплащане на дейности извън процесния договор за строителен надзор. Моли да се потвърди решението като правилно постановено. Претендира разноските пред настоящата инстанция съгласно списък.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното :

По реда на чл. 269 ГПК, въззивният съд следи служебно за валидността на решението и за допустимостта му – в оспорената част, а по отношение на неговата законосъобразност е ограничен от доводите на страните. Съдът има задължение да провери служебно допуснатите нарушенията на императивните материалноправни норми.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо постановено. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Производството по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1 ЗЗД се развива след подадено възражение от длъжника по реда на чл. 414 ГПК.

В случая не е спорно и от доказателствата приети пред СРС се установява, че между страните е сключен договор от 18.04.2008 г., с който ищецът е възложил на ответника - изпълнител извършване дейност по упражняване на строителен надзор при изграждане на обект Комплекс „Архоллия“, представляващ девететажна жилищна сграда, находяща се в гр. София, бул. „********, срещу договорено възнаграждение, платимо от ищеца.

Ищецът е поддържал, че е платил в полза на ответника възнаграждение в размер на 3 328 лв. над договореното съгласно чл. 5. 1 от договора.

Страните не са спорили и по въпроса, че ответникът е издал на ищеца следните фактури: № 32/21.05.2008 г. за 10 872 лв., № 99/15.10.2010 г. за 14 496 лв., № 154/19.08.2013 г. за 1 800 лв., № 171/22.04.2015 г. за 4 200 лв. и № 178/23.09.2015 г. за 2 160 лв., както и че ищецът е заплатил сумите по първите четири фактури.

За установяване извършените плащания е представено преводно нареждане от 28.04.2015 г., което е за сумата от 4 200 лв. по фактура № 171/22.04.2015 г. Други доказателства за извършени плащания по делото не са ангажирани.

По съществото на спора и във връзка с доводите на страните, поддържани във въззивното производство, настоящият състав намира следното :

Според трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 138/07.10.2009 г. по т. д. № 375/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/2009 на ВКС, ІV ГО на ВКС, решение № 211 от 26.11.2013 г. по т. д. № 1082/2012 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, които представляват задължителна за съдилищата практика на ВКС по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, по чл. 154, ал. 1 ГПК и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД - начална липса на основание, неосъществено или отпаднало основание, общия правопораждащ положителния факт е факта на плащане на сумата, чието връщане се претендира (в тази насока е и ППВС 1/79 - т. 1). Следователно, в доказателствена тежест на ищеца по иск на някое от трите правни основания е да установи настъпването на факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника - доказване на съществуването на основание да го получи, съответно да задържи извършеното плащане.

Предвид изложеното, в съответствие с материалния закон и правилата за разпределяне на доказателствената тежест СРС е приел, че основателността на иска за връщане на получената без основание се обуславя на първо място от доказване на извършена от ищеца в полза на ответника престация на парична сума, получена от ответната страна. Ответникът от своя страна следва да установи, че е налице основание за получаване (респективно - задържане) на престацията.

Като е съобразил представените пред него доказателства в цялост, СРС основателно е приел, че по делото не се доказва имуществено разместване, в резултат на което ответникът да се е обогатил без правно основание с претендираната за установяване сума в размер на 3 328 лв.

От доказателствата не може да се приеме за установен общия размер на твърдените като извършени плащания от страна на ищеца. Издаването на фактури за определени суми не съставлява доказателство, че сумите са реално постъпили в патримониума на ответника, доколкото последният изрично е оспорил плащането по част от сумите по процесните фактури. При това, както е приел и СРС, изцяло в  тежест на ищеца е  било да докаже, че е заплатил сумите за възнаграждение, за което са му дадени указания при разпределяне доказателствената тежест в определението по реда на чл. 140 ГПК.

Във връзка с доводите на ищеца, поддържани и във въззивната жалба, относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се отбележи, че в чл. 5. 1 от договора е предвидено, че възложителя следва да заплати сумата от 30 200 лв. - възнаграждение срещу изработеното от изпълнителя без ДДС – респективно - 36 240 лв. с ДДС.

Според чл. 5. 2. начинът на плащане е уговорен като 30 % от стойността след издаване на заповедна книга, 40 % от стойността, след изготвяне на Акт 14 и 30 % след подписване на Протокол 16.

Доколкото ответникът е противопоставил възражения, че ищецът не е заплатил в цялост договореното възнаграждение, като съобрази уговорения между страните начин на плащане, въззивният съд намира, че от ангажираните доказателства не се установява ищецът действително да е заплатил реално възнаграждението от 36 240 лв. с ДДС по начина, по които е уговорено в чл. 5. 2. от договора.

В заключение, настоящият състав споделя правните изводи, до който е достигнал и СРС, че в производството не се установява пълно и главно, че е налице имуществено разместване, в резултат на което ответникът да се е обогатил без правно основание с претендираната за установяване сума в размер на 3 328 лв.

Доколкото изводите на въззивният състав съвпадат с решаващите изводи на СРС, решението, с което иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 55, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен следва да се потвърди, като постановено при правилно приложение на материалния и процесуален закон. Този извод се отнася и до присъдените в полза на ответника разноски.

По разноските във въззивното производство :

С оглед изхода на спора – отхвърляне на жалбата на ищеца, право на разноски има ответника. Съгласно доказателствата за реално платени разноски, ответникът претендира адвокатски хонорар в размер на 460 лв. за въззивното производство, които следва да му се присъдят.

Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД

                       

                                                      Р  Е Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №192627/14.08.2019 г. на СРС, 88 с - в, по гр. д. № 74301/2018 г.

 

ОСЪЖДА „А.“ ЕООД, ЕИК: ********, с адрес на представителя :  гр. София, ул. „********, чрез адв. П., да заплати на „К.К.2." ЕООД, ЕИК: ********, с адрес на представителя : гр. София, ул. „********, чрез адв. А., разноски за адвокат в размер на 460 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, съгласно нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                             ЧЛЕНОВЕ : 1.                      

 

 

 

 

 

                                                                                                                  2.