РЕШЕНИЕ
№ 2586
гр. Варна, 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Христина Колева
при участието на секретаря Станислава Ст. Стоянова
като разгледа докладваното от Христина Колева Гражданско дело №
20243110115939 по описа за 2024 година
Предявен е от М. Й. Б., ЕГН **********, срещу „Ф.Б.“ ЕООД иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД за прогласяване нищожността Договор за потребителски
кредит № ************., поради противоречие със закона.
В исковата молба се излага, че М. Й. Б. е страна по договор за потребителски кредит
№ ********** от 06.12.2023г., подписан с ответното дружество Ф.Б. ЕООД. Съгласно
подписаният между страните договор, ищецът получил в заем от ответника сума в размер на
2500 лв., която следвало да върне по следния начин: на 18 вноски при лихвен процент от
35.00% и ГПР 49.66 %; обща сума за връщане: 3375лв. Сумата от 2500 лв. е предоставена и
усвоена от ищеца. Договорът бил сключен в съответствие със Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние ( ЗПФУР ). В чл. 5 от договора било предвидено, че
кредитът се обезпечава с поръчителство предоставено от „Multitude Bank" в поза на
Дружеството -заемодател, която уговорка според текста на договора не може да се отмени.
По договора за поръчителство, ищцата се задължила да заплати на „Multitude Bank" сумата
от 2525лв., представляваща такса за банкова гаранция (услуга предоставена от партньор на
„Ф.Б." ЕООД). Излага, че процесният договор за заем е потребителски и се подчинява на
правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и
забраната за неравноправни клаузи. Счита, че уговореното възнаграждение за предоставяне
на поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен
при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване
на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Излага, че този извод следва от
дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Излага, че получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на
обезпечение по договора от страна на кредитополучателя. Съобразно императивната правна
норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
1
определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава,
че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Посочва, че
клаузите в договора, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни - арг. чл. 19,
ал. 5 ЗПК. Счита, че договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно който
договорът за потребителски кредит задължително следва да съдържа "годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин". Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Липсвало ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посоченият размер/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Във връзка с това аргументира,
че в посочената величина, представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които
заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение,
включително и разходите, които ще бъдат направени във връзка с обезпечението на кредита.
В случая в договора за кредит липсвало яснота относно тези обстоятелства. При липсата на
данни за наличие на други разходи по кредита, освен лихва в размер на 875 лв., при лихвен
процент от 35%, не става ясно как е формиран ГПР от 49.66 %, което за ищеца се равнява на
липса на посочен ГПР. Отделно от горното следва да се посочи, че не е ясно какъв е реалния
ГПР, което възпрепятства потребителя да направи извод дали същият реално не надхвърля
петкратния размер на законната лихва, предвид забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което
посочения ГПР в договора единствено като абсолютна процентна стойност и с посочване на
общата сума, дължима от потребителя, е нарушено императивното изискване по чл.11, ал.1,
т.10 ГПК. Посочва на следващо място, че ако в ГПР беше включено и възнаграждението за
поръчителство /което е повече от стойността на кредита/, то размерът му би надхвърлил
максимално определения праг на ГПР от 50% - посочен в договора. В тази връзка излага, че
ГПР от 49.66% с прибавени към него над 100% се явява стойност повече от 100%, предвид
което е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В срока за отговор ответникът е подал отговор на исковата молба.
Посочва твърдението, че поръчителството от М.Б. (Малта) е задължително условие за
сключване на кредитен договор, като неоснователно. Излага, че кредитополучателят може
да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Според сайта на „Ф.Б.",
потребителят сам избира обезпечението, поради което и сключването на договор за гаранция
не е задължително. Счита иска за недопустим, тъй като не е насочен срещу правилната
страна — „М.Б.“ като самостоятелно юридическо лице. Излага, че договорът за гаранция е
отделно облигационно правоотношение, по което Ф.Б. не е страна. Отделно от посоченото
излага, че ищецът сам е избрал „М.Б.“ (Малта) като поръчител в електронния формуляр и
след като е бил информиран за дължимите такси, е подал заявление за кредит. Получил е
преддоговорна информация по e-mail, която изрично посочва, че за сключването на договора
за кредит „Ф.Б." изисква поръчителство. Ищецът е получил и документи от „М.Б.“,
включително Договор за гаранция. След като е бил информиран, ищецът е потвърдил чрез
SMS желанието си да сключи договора. Счита, че не е налице заблуждаваща търговска
практика по чл. 68е ЗЗП. Посочва се също, че договорът за гаранция е възмездна услуга от
трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР, тъй като е незадължителна. Твърдението
на ищеца за допълнителни разходи ответникът смята за неоснователно, тъй като
обезпечението било резултат от оценка на кредитоспособността по закон. „Ф.Б."
предоставила необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът е имал време да
избере обезпечение и правото да се откаже в 14-дневен срок, но последният не е упражнил
това свое право.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
Прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните
по делото, че на 06.12.2023 г. между тях е сключен Договор за потребителски кредит
2
№**********, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.
По силата на Договор за потребителски кредит № **********/06.12.2023г., на ищеца
е предоставена сума в размер на 2500 лева при фиксиран годишен лихвен процент от 35.00
% - 875 лева и ГПР в размер на 49.66 %, със срок на кредита от 18 месечни вноски. Дата на
първо плащане 05.01.2024г.. Съгласно чл. 5 от Договора, кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „MULTITUDE BANK.
Ищецът е сключил Договор за гаранция с дружеството „MULTITUDE BANK p.l.c“ с
цел обезпечаване на сключения договор за заем, като по договора за гаранция ищецът
следвало да заплати сумата от 2525 лева. Таксата за предоставяне на гаранция
/поръчителство/ се изплаща на месечни вноски, в размерите, условията и падежите,
уговорени съгласно погасителен план. Дата на първо плащане 05.01.2024г. Краен срок на
плащане на таксата - 29.05.2025г..
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи:
По предявения установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК:
За успешното провеждане на така предявения главен иск, ищецът следва да установи
наличието на посочените основания за нищожност на договора за потребителски кредит от
06.12.2023 г. - че уговорения ГПР не съответства на действително приложения между
страните. За отблъскване на исковата претенция в тежест на ответника е да установи, че
процесните клаузи са действителни, вкл. изпълнение на задълженията на заемодателя,
произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне
на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят, индивидуалното
договаряне на условията по договора, както и да обоснове договарянето на размера на
останалите такси, разходи в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна
печалба, респ. направата на конкретни такива разходи.
Процесният договор за кредит е потребителски съобразно легалната дефиниция на чл.
9 ЗПК. Сключен е при действието на ЗПК и нормите му следва да бъдат съобразени
служебно от съда.
При договора за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните
оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението по дело C-
714/22 изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора задължително
трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да
поиска по договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него ("общият
размер" на кредита според понятието по-горе). В случая няма ясно посочване на
компонентите, от които се формира ГПР (за разлика от ГЛП), а очевидно в него не е
посочено възнаграждението/таксата за гарант.
По делото е представен договор за потребителски кредит № ************., като
страните не спорят, че същият е сключен от разстояние и не се твърдят конкретни пороци
във връзка с подписването му.
Установява се, че със същия ответното дружество предоставило на ищцата заем в
размер на сумата 2500 лева при фиксиран годишен лихвен процент по заема 35.00 %,
годишен процент на разходите – 49.66 %, доколкото в договора изрично е посочено, че ГПР
включва само дължимата договорна лихва, възлизаща в размер на сумата 857 лева.
Кредитополучателят се е задължил да върне същата за срок от 18 месеца. В чл. 5 от договора
е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в
полза на дружеството, като с одобряването от страна
на дружеството на предоставеното обезпечение, уговорката, свързана с предоставянето му,
става неотменима. Съдържа се клауза, съгласно която потребителят сам е избрал този начин
на обезпечение, като е декларирал, че има право да посочи и физическо лице – поръчител
или друго ЮЛ, което да бъде гарант по договора за кредит, след като бъде одобрено от
кредитора.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
3
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В случая се касае за т.нар. „бързи кредити“, при които потребителят разчита да
получи заявената сума в кратък срок, а съгласно събраните по делото доказателства е
установено, че за да бъде отпуснат заемът потребителят се задължава да осигури поръчител,
респ. гарант. Наред със задълженията по договора за кредит, ответното дружество е
начислило и е изисквало от потребителя да заплаща възнаграждение за гарантиране на
задълженията му по договора за кредит от страна на това одобрено от кредитора дружество,
негов партньор. Начисляването на такова възнаграждение, дължимо наред с
възнаградителната лихва и заплащано в полза на ответника, представлява всъщност скрито
възнаграждение за кредитора. Напълно основателно от страна на ищеца се поддържа, че е
налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. Размерът на ГПР
без да се включва това възнаграждение възлиза на 49.66 %, а при включване на това
допълнително вземане – надхвърля 200 %, поради което действително приложимият ГПР по
договора надхвърля законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед
гореизложеното, съдът намира, че вземането за възнаграждение на гаранта на практика е
получавано и е отишло в полза на кредитора, същото представлява скрито възнаграждение
за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по
договора, така и в годишния процент на разходите.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е
същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК изисквания. Неспазването на
което и да е от изискванията, залегнали в посочените разпоредби, според цитираната
императивна норма на чл. 22 ЗПК води до извод за недействителност на договора за
потребителски кредит. Както се посочи и по-напред, съдът приема, че не са спазени всички
изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в
цитираните разпоредби. Цифровото посочване на ГПР не води до изпълнение на
задължението на кредитора, тъй като както се установи разходите, от които се формира, не
са коректно посочени. Основателен е доводът, че целият договор е недействителен, тъй като
е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
С оглед заявените по делото възражения срещу действителността на процесния
договор, съдът дължи обсъждане на доводите за нарушение на императивните норми на чл.
11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с изискванията на закона към годишния процент
на разходите по договор за потребителски кредит. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР
равен на 875 лева, т.е. равен на възнаградителната лихва, за което е посочено, че изразена в
ГЛП е в размер на 35 %. Формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Така
посоченият размер не надвишава максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според
4
настоящия състав на съда обаче този размер не отразява действителния процент на
разходите в случая, тъй като същият не включва част от разходите по кредита, а именно не е
включено начисленото от кредитора възнаграждение, наименовано „такса за предоставяне
на гаранция“ в размер на сумата 2525 лева, при което общият размер на дълга нараства до
сумата 5900 лева /при главница в размер на 2500 лева/ за срок на договора от 18 месеца. Това
вземане също следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Както се посочи и по-напред, това възнаграждение всъщност е печалба за кредитора,
надбавка към главницата, доколкото не е установено основание същото да се дължи на друг
субект, а не на кредитора, както и сумите да са напуснали патримониума на дружеството,
още по-малко това да е станало на валидно правно основание. По тези съображения според
настоящия състав начислената от кредитора „такса за гаранция“ трябва да е част от ГПР,
като в случая това законово изискване не е спазено. При това положение се налага извод, че
договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
тъй като в него липсва посочен действителният размер на разходите по кредита. Текстът на
последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и
неправилно ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на
договора.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да
съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него,
за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер,
не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подвеждащото
оповестяване на този елемент от изискуемото съдържание на договора съставлява порок,
изключващ валидността на договора съгласно чл. 22 ЗПК. Следователно и е налице
нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 1,пр. 1, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.
Предявения от потребителя иск следва да се уважи на заявено основание, като
същият се прогласи за нищожен поради противоречието му с императивни
материалноправни норми на закона.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и в съответствие с направеното искане, на ищеца се
дължат разноските направени за настоящата инстанция, съобразно представените
доказателства и списък по чл. 80 ГПК /300 лева заплатена държавна такса/.
Съобразно изхода на делото, на процесуалния представител на ищеца следва по реда
на чл.38, ал.2 ЗАдв. да се присъди възнаграждение в размер на 400 лева, който е съобразен в
фактическата и правна сложност на спора.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността Договор за потребителски кредит № ************.,
сключен между М. Й. Б., ЕГН **********, с адрес: ************ и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК
**********, седалище и адрес на управление: г**************, поради противоречие със
закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:
г************** да заплати на М. Й. Б., ЕГН **********, с адрес: *************, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноските по делото в размер на 300 лева.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление:
5
г************** ДА ЗАПЛАТИ на адв. Н. В. Р., при АК-Б., личен № **********, адрес на
упражняване на дейността: *************, сумата от 400 /четиристотин/ лева – адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6