№ 594
гр. Стара Загора, 28.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Н.а
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20235530100840 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявен e осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане
на сумата от 429,52 лв. представляваща заплатена неустойка за неизпълнение
на задължение предвидена в чл. 11 вр. чл. 5 от договор за потребителски
кредит № *****/****** г. поради нищожност на клаузата за неустойка като
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПП, противоречаща на добрите
нрави, заобикаляща закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК и като нарушаваща
разпоредбите на чл. 11, т. 10 ЗПК.
Ищцата А. З. Ж. твърди, че на ****** г. между нея и „Сити Кеш“ ООД
бил сключен Договор за потребителски кредит № ***** към искане №
******. По силата на Договора ответното дружество се задължило да
предостави на ищцата, заем в размер на 1600,00 лв., а тя, се задължила да
върне предоставената сума в срок до 23.02.2022 г., на 29 седмични вноски,
при фиксиран годишен лихвен процент по кредита в размер на 40,05 % и
1
годишен процент на разходите /ГПР/ - 49,87 %. Посочено било, че общата
сума за плащане от ищцата е в размер на 1811,10 лв. В чл. 3 от Договора били
посочени параметрите на заема, като било посочено, че размера на първите
три вноски са 12,46 лв., а на останалите двадесет и шест - 68,22 лв. В чл. 5.1.
от Договор за потребителски кредит № ******/****** г. било предвидено
задължение за заемателя, който в срок до три дни, считано от сключване на
договора да предостави поне едно от следните обезпечения: 1. безусловна
банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период
от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за
кредит, включваща договорената главница и лихва или 2. поръчителство на
едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните
условия: при един поръчител - осигурителен доход в размер на не по-малко 7
пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да
е в размер на не по-малко 4 пъти минималната работна заплата за страната; не
са поръчители по други договори за кредит, сключени от Кредитора; не са
Кредитополучатели по договори за кредит, сключени със Кредитора, по които
е налице неизпълнение; нямат кредити към банки или финансови институции
с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за
размерът на получавания от тях доход. При непредставяне на обезпечение по
чл. 5.1. от Договора била предвидена в чл. 11, ал. 1 от Договора, неустойка в
размер на 1117,90 лв., която се заплащала разсрочено, съгласно включения в
Договора погасителен план. Предвид задължението предвидено в чл. 5.1 от
Договора, към Погасителния план, била включена и неустойка в размер на
88,54 лв. за първите три вноски, и в размер на 32,78 лв. за останалите
двадесет и шест вноски. Ищцата изяснява, че съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит бил договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на плащане. В конкретния случай твърди, че договорът за кредит
противоречи на добрите нрави доколкото на ищцата било вменено
2
задължение да обезпечи задължението си по Договора в тридневен срок от
сключването му, като в противен случай дължи неустойка в размер на 1117,90
лв. В Глава четвърта на ЗПК било уредено задължение на кредитора преди
сключването на договора за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на договора изобщо или в искания размер на заема. Така
клаузата, съдържаща се в чл. 11 във вр. с чл. 5 от Договора, според която се
дължи неустойка при непредставяне на обезпечение н тридневен срок от
сключване на договора чрез банкова гаранция или поръчителство се намирала
в пряко противоречие с преследваната от закона цел и съответното
задължение на потребителя. Претендиралата неустойка в размер на 1117,90
лв. предвиждала задължение за ищцата за заплащане на обезщетение за
непредставяне в срок на гаранция или поръчителство по заема. Такава
уговорка се явявала нищожна, поради противоречие с добрите нрави. На
практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. Нарушен бил и чл. 16 ЗПК, тъй като чрез
цитираната клауза на длъжника се вменявало задължение да осигури
обезпечение на кредита си, след като той вече е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараства, т.е. опасността от свръх задлъжнялост на
длъжника се увеличава. С нея се постигало и заобикаляне на закона, тъй като
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждало, че при забава се
дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза
се добавяло още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно
задължение - непредставено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат
вреди. Поради това счита, че клаузата за неустойка, предвидена в чл. 11 във
вр. с чл. 5 от Договор за потребителски кредит № ***** от ****** г. е
нищожна. Дължимата по Договора неустойка не била съобразена с
действащата към момента на сключване на договора правна уредба и в
предвидените в ЗПК ограничения, както и с Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в
светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор
за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка - на кредитоспособността
3
на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да
се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26
се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване
на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръх задлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло
за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както ставало
ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приемало като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от
27.03.2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. В допълнение,
ищцата счита, че дължими суми за неустойка следвало да бъдат включени в
обхвата на ГПР. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК Договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Според § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, а в т. 2 от същата
4
разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Считат, че има нарушение в процента ГПР, който не съответствал на
действително приложения. Съгласно Директива 2008/48/ЕО нарушението на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК
ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато
формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не
е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере
реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато
формално е налице такова посочване, но посочения в Договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните. С други думи
налице е недействителност на договора за кредит във всички случаи, когато
потребителят е лишен от информация за действителния размер на
приложимия ГПР. Счита, че посочената в чл. 11 във вр. с чл. 5 от Договора
неустойка в размер на 1117,90 лв., не е включена в процента на разходите на
годишна база, поради което ако я добави, то тя ще надхвърли размера
предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК, което отново обуславяло, че клаузата
противоречи на закона и на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД е нищожна. Предвид
гореизложеното счита, че е налице разминаване между посочения в Договора
ГПР и действителния размер на ГПР, доколкото в него не били включени
начислените суми за неустойка при непредставяне на обезпечение по чл. 5 от
Договора, което представлявало една от хипотези на нарушение по чл. 22
ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща до недействителност на договора.
Предвид гореизложеното, счита, че А. З. Ж. дължи връщане само на
главницата по кредита, но не и заплащане неустойка в размер на 1117,90 лв.
Ищцата сочи, че към датата на подаване на Исковата молба в съда,
Договор за потребителски кредит № ******/****** г. бил предсрочно
погасен, като е заплатила следните суми: на ****** г. - сума в размер на
101,00 лв., на 19.08.2021 г. - сума в размер на 101,00 лв.; на 30.08.2021 г. сума
в размер на 101,00 лв.; на 07.09.2021 г. - сума в размер на 101,00 лв.; на
16.09.2021 г. - сума в размер на 101,00 лв.; на 27.09.2021 г. - сума в размер
на 101,00 лв.; на 30.09.2021 г. - сума в размер на 101,00 лв.; на 05.10.2021 г. -
сума в размер на 1454,67 лв. Сумата, която ищцата е заплатила на ответника
по Договор за потребителски кредит № ****** от ****** г., била в общ
размер на 2161,67 лв. Съгласно представения погасителен план, вноските по
5
кредита били в размер на 101,00 лв., с включени главница, лихва и неустойка.
Ищцата е заплатила 7 вноски, всяка в размер на 101,00 лв. с включена
неустойка и една в размер на 1454,67 лв., с които счита, че е погасила 1600,00
лв. главница, 132,15 лв. лихва и 429,52 лв. неустойка.
Предвид гореизложеното и доколкото клаузата за неустойка била
нищожна, то ответникът следвало да възстанови сумата в размер на 429,52
лв., представляваща неустойка за непредставено обезпечение, начислена
съгласно чл. 11 от Договора, като получена без основание.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й
заплати сумата в размер на 429,52 лв., представляваща сбор от платени без
основание недължими вноски за неустойка за непредставено обезпечение по
заема, предвидено в чл. 11 от Договор за потребителски кредит № ****** от
****** г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, в който заема становище за неоснователност на иска.
Признава, че на ******* г. между страните бил сключен договор за
потребителски кредит № *****. Процесният договор бил за сумата от 1600,00
лв., брой на вноските - 29, вид на вноската - седмична, ГПР 49,87 %, ГЛП
40,05%. Сумата била усвоена от потребителя в брой, при подписването на
договора. В Приложение № 1 на договора бил поместен погасителния план,
като видно от същия в него били посочени номера на вноската, падежа,
сумата за главница и лихва, както и дължимата неустойка, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от договора.
Ответникът признава, че задължението по Договор за паричен заем № *****
било предсрочно погасено на 05.10.2021 г. от ищцата. Не оспорва
релевираното обстоятелство, че между страните бил сключен договор за
паричен заем № ***** от ******* г., по силата на който ищцата е получила в
заем сумата от 1600,00 лв.
Ответникът сочи, че не било налице неизпълнение на изискването на чл.
11, ал. 1, т.10 ЗПК. Видно от съдържанието на представения договор за
потребителски кредит, в същия били посочени всички допускания, взети
предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите.
6
Нещо повече, редът за определяне на годишния процент на разходите бил
дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не
разполагали с правна възможност за неговото определяне по различен начин.
В конкретния случай ГПР в размер на 49,87%, изчислен по формула, съгласно
Приложение № 1, като видно от съдържанието на процесния договор
единственият разход е посоченият в договора годишен лихвен процент. На
първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисквал да се посочи в договора
математическият алгоритъм, по който се изчислявал ГПР. Това е така, защото
в рамките на Европейския съюз, в това число и в Р. България имало
нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР
/т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено се прилагали за
изчислението на ГПР. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в
договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени
всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Всички компоненти, които съгласно
формулата по Приложение №1 следвало да бъдат взети предвид при
определяне на ГПР се съдържали в чл. 3 на договора и погасителния план, а
именно: общият брой на погасителните вноски, годишния лихвен процент,
представляващ единствен разход по кредита, интервалът, между датата на
първото усвояване на сума по кредита и датата на съответната погасителна
вноска, а в погасителния план се съдържат поредният номер и размерът на
съответната погасителна вноска.
Горепосоченото било застъпено и в практиката на СЕС. Съгласно чл. 4,
параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябвало да се
изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В чл. 1а от тази
директива се определяли условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4, буква
„а“ от нея се уточнявало, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който
кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите
относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно
единната математическа формула, имало съществено значение /в този смисъл
Определение от 16 ноември 2010 година Pohotovost С-76/10, EU: С:2010:685,
т. 69 и 70/. В случая към момента, в който договорът бил сключен,
предвидената в договора неустойка не се дължала, тъй като нейната
изискуемост настъпвала при неизпълнение на посочените в договора
7
задължения в тридневен срок от сключване на договора. Не било налице
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ответникът изяснява, че в
конкретния случай ГПР в размер на 48,62 %, изчислен по формула, съгласно
Приложение № 1, като видно от съдържанието на процесния договор
единственият разход е посоченият в договора годишен лихвен процент.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразявал
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Формулата
за изчисляването му била уредена в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК.
Самото непосочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин само по себе си не било от естество да обоснове недействителност
на клаузата на договора за кредит, уреждаща ГПР, тъй като смисълът на
закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на
сумата, която ще върне на финансовата институция под формата на ГПР,
което изискване в случая е налице. Ищцата твърдяла, че кредиторът не е
изпълнил и задължението да посочи в договора размера на общата сума,
дължима от потребителя. Видно от самия договор за кредит в чл. 3.9. била
посочена общата сума за плащане в размер на 840,05 лв., като за формирането
на същата кредиторът е взел предвид допусканията, включени в ГПР по
кредита, с оглед на което е изпълнено изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
Неправилно било твърдението, че действително приложеният в договора за
кредит ГПР е различен от посочения е него: видно от съдържанието на
представения договор за потребителски кредит, в същия били посочени
всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния
процент на разходите. В конкретния случай ГПР в размер на 48,63 % бил
изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като видно от
съдържанието на процесния договор единственият разход е посоченият в
договора годишен лихвен процент. Посоченото било застъпено и в
практиката на СЕС. Съгласно чл. 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102
договорът за кредит трябвало да се изготви в писмена форма и в него трябва
да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде
променян. В чл. 1а от тази директива се определяли условията за изчисляване
на ГПР, а в чл. 4, буква „а“ от нея се уточнявало, че ГПР трябвало да се
изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“. Така това
8
информиране на потребителите относно общия разход по кредита под
формата на процент, изчислен съгласно единната математическа формула,
имало съществено значение /в този смисъл Определение от 16 ноември 2010
година Pohotovost С-76/10, EU: С:2010:685, т. 69 и 701. 4.
Относно възражението, че клаузата за неустойка е нищожна - във всеки
случай на предоставяне на потребителски кредит, финансовата институция
следвало да държи сметка за носения риск, във връзка с отпускането на
кредита. Рисковият профил на клиента се оценявал преди момента на
сключване на договора за заем, като към този момент се преценявал и
носения от финансовата институция финансов риск. Нивото на риска, от своя
страна, зависело от редица фактори от обективен характер, като част от тях
били изначално известни на кредитора /напр. факторите, свързани с
платежоспособността на потребителя/, а друга част зависели от точното
изпълнение на договора от страна на потребителя. Кредиторът следвало да
съобрази и оцени риска не само в контекста на данните, налични в справката
от Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в
Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите, но
и с оглед на предвидените механизми за обезпечение на задължението. Ето
защо обезпечението на задължението било съществен елемент при
преценката на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му
предоставя възможност да реализира правата си срещу трето лице или банка-
гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя.
Поради тази причина при вземане на решение за сключване на договор за
заем, като е оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът е приел да
поеме финансовия риск и да сключи договор за заем с клиента при условие,
че същият представи надлежно обезпечение - поръчител или банкова
гаранция. Само при това условие кредиторът би имал интерес да сключи
договор за заем с клиента и да поеме финансовия риск. Неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя води
до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов риск от
невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на
неизпълнение на договора от страна на потребителя /каквото е налице и в
конкретния случай/. Поради тази причина, за недопускане на неравновесие
между правата и задълженията на заемодателя и потребителя страните са
съгласили, че в случай на неизпълнение на същественото задължение за
9
предоставяне на обезпечение, вредите от неизпълнението ще бъдат
ликвидирани чрез единствения възможен и нормативно допустим способ за
това - чрез включване на клауза с неустойка в посочения размер. По този
начин съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД, страните са договорили
неустойка, която да обезпечи изпълнението на поетото задължение за
предоставяне на обезпечение в една от двете форми. В контекста на горното
обаче следвало да се съобрази и обстоятелството, че предоставянето на
обезпечение в една от двете форми зависи изцяло от волята и действията на
потребителя. Нещо повече, чрез неизпълнение на поетото договорно
задължение за представяне на обезпечение потребителят де факто
едностранно и без оглед на волята на кредитора увеличавал носеният от него
финансов риск. Това увеличаване на риска се случвало пост фактум - след
датата на отпускане на кредита и то по волята на една от страните - в резултат
на неизпълнение на договорно задължение. Кредиторът не е могъл и не е бил
длъжен да предвиди при сключването на договора, че въпреки че е
информирал клиента за задължението му за предоставяне на обезпечение
/посочено в Стандартния европейски формуляр/, ищцата е договаряла
недобросъвестно с изначално намерение да не предостави уговореното
обезпечение. Обратното би означавало да се приеме, че съдът бонифицира
недобросъвестната страна по договора в нарушение на чл. 12 ЗЗД и в
нарушение на общоприетия принцип в правото за черпене на права от
собственото недобросъвестно поведение. В случай, че ищецът изначално е
бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение, то
същият очевидно е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията
на чл. 12 ЗЗД, с ясното намерение да лиши кредитора от обезпечение по
кредита. В случай че договореният между страните 3-дневен срок е бил
недостатъчен за осигуряване на обезпечение, потребителят е следвало да
информира за това кредитора, като отправи писмено искане за удължаване на
договорения срок, ако същият не е бил достатъчен, или пък да предложи
друго заместващо обезпечение. В настоящия случай клиентът не е сторил
нито едно от двете неща. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание, ищцата, редовно призована, не се явява
и не се представлява. Депозира молба, чрез процесуален представител -
адвокат с която заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по
доклада. Моли съда да уважи предявения иск и да й присъди направените
10
разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че 1/ между тях има сключен договор за потребителски кредит
№ *****/****** г. с предоставена заемна сума от 1600,00 лв., с договорна
лихва 211,10 лв. и в него е включена клауза за евентуално заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължение в размер 1117,90 лв., 2/ заемната
сума от 1600,00 лв. е била предоставена в брой на ищцата /така и договор за
потребителски кредит № *****/****** г., съдържащ разписка – вж. чл. 4 от
договора, ведно с погасителен план, л. 9-13 от делото и платежно нареждане,
л. 44 от делото/ и 3/ кредитът е изцяло предсрочно погасен със сумата от
общо 2161,67 лв. на дата 05.10.2021 г. /така и платежни документи – л.15-18
от делото/.
Съгласно представения по делото договор за потребителски кредит №
*****/****** г. и погасителен план /л. 9-13 от делото/, сключен между
„Сити Кеш“ ООД и ищцата А. З. Ж., страните са уговорили предоставяне на
кредит в размер на 1600,00 лв., с фиксиран годишен лихвен процент 40,05% и
годишен процент на разходите /ГПР/ 49,87%, и начин на връщане: 29
седмични вноски, всяка от които по 101,00 лв., в случаите на включване на
неустойката, с краен срок на погасяване – 23.02.2022 г.
В чл. 5 от договора, е уредено задължение за ищцата - в тридневен
срок от сключване на договора да предостави обезпечение за изпълнение на
задължението си – поръчители отговарящи на определени изисквания или
предоставяне на банкова гаранция, като в чл. 11 от договора е уговорено
при неизпълнение на това задължение тя да дължи неустойка в размер на
1117,90 лв. /неустойка за неизпълнение на задължение/, която кредиторът е
разсрочил в погасителния план чрез добавяне на суми към всяка от
11
анюитетните вноски и така всяка анюитетна вноска е в размер на 101,00 лв.
Други доказателства не са събирани като тук следва още веднъж да се
посочи, че определение № 958/10.04.2023 г. /л. 34 от делото/ бе отменено в
частта, в която бе назначена съдебно-счетоводна експертиза поради следното:
експертизата беше назначена по искане на ответника, с определен депозит в
размер на 200,00 лева, вносим от ответника в седмичен срок от получаване на
съобщението, ответникът беше предупреден, че при невнасяне на депозита,
експертизата няма да бъде изготвена и ще се приложи разпоредбата на чл. 161
ГПК, като това определение ответникът получи на 10.05.2023 г. /призовка,
лист 38 от делото/. Предоставеният седмичен срок за внасяне на депозита
изтече на 17.05.2023 г., но ответникът не внесе депозит за изготвяне на
допуснатата по негово искане счетоводна експертиза. Както се посочи,
ответникът е бил предупреден за всички последици от неизпълнение на
задължението за внасяне на депозит /вж. и съдебен протокол от 30.05.2023 г.,
л. 45-49 от делото/.
При така установената фактическа обстановка, Старозагорски
районен съд прави следните правни изводи:
„Сити Кеш“ ООД представлява финансова институции по смисъла на
чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Не се спори между страните, че „Сити Кеш“ ООД и ищцата са били в
договорни правоотношения възникнали от договор за потребителски кредит
№ *****/****** г. и заемната сума е била предоставено на ищцата.
Представеният по делото договор за кредит, установява възникналото заемно
правоотношение между кредитора „Сити Кеш“ ООД и кредитополучателката
– ищца, по силата на което ищцата е получил сумата в размер на 1600,00 лева
и се е задължила да я върне, заедно с договорна лихва. Представеният по
делото погасителен план установява всяка погасителна вноска какво вземане
включва и в какъв размер /л. 13 от делото/. Не е спорно, че крайният срок за
изпълнение на договора е 23.02.2022 г., като е налице предсрочно погасяване
на кредита на дата 05.10.2021 г., а заплатената общо от ищцата сума е в
размер на 2161,67 лв.
12
След като по делото се установи възникналото валидно облигационно
правоотношение между „Сити Кеш“ ООД и кредитополучателката – ищца,
предоставяне на заемната сума в размер на 1600,00 лв., следва се прецени
дали атакуваната в исковата молба клауза на договора за заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължение е действителна както с оглед
възраженията в исковата молба, така и в изпълнение на служебните
задължения за преценка на действителността на договор /или клаузи от него/
сключен с потребител. Това е така, защото ищцата има качеството потребител
по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според
който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. В случая с отпускането на кредит в размер на
1600,00 лева в полза на ищцата като физическо лице й е предоставена
„финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител
ищцата разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в
Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение
задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния
характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори
следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о. /, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС по т.д. № 1/2013 г., ОСГТК; решение №
384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о. /. В този смисъл е и
чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в
договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е
длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се
явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в
коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на
13
сключване на договора. Освен това съгласно Тълкувателно решение №
1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал.
3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи
служебно за нищожността по чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на
потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в
потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При
установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК, съдът
отказва издаването на заповед за изпълнение.
При преценка наличието на неравноправни клаузи настоящият съд
намира, че по отношение на неустойката за неизпълнение на задължение е
налице нищожност на тази клауза от договора поради следните
съображения:
Преди всичко следва да се посочи, че всички правни въпроси предмет
на настоящото дело вече са били обсъждани по друго дело със страна „Сити
Кеш“ ООД и същия договор за кредит и са намерили разрешение в решение
№ 706/29.07.2022 г. на Старозагорски районен съд по гр.д. № 738/2022 г.,
потвърдено по въззивна жалба на „Сити Кеш“ ООД с окончателно решение
№ 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г.
Според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД страните могат свободно за определят
съдържанието на договора. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка обаче
е ограничена от същата тази разпоредба в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
степен и на добрите нрави.
В конкретния договор за кредит било уговорено, че в тридневен срок от
сключване на договора заемателят ще предостави на заемодателя две
физически лица – поръчители или банкова гаранция, както и конкретно
посочени доказателства за тяхната финансова надеждност, в противен случая
се начислява неустойка в размер на 1117,90 лв. – около 70% /по-точно
69,81%/ от заемната сума – 1600,00 лв. Дори само така съпоставени тези суми
водят до извода за излизане на неустойката от нейните присъщи
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като води до
неоснователно обогатяване. Излиза, че неустойката представлява над две
14
трети от размера от главницата. Императивната разпоредба на чл. 33, ал.1
ЗПК, повелява, че при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху платената в срок сума за времето на забавата, а по ал. 2 – само
законната лихва, т.е. посочената клауза се намира в пряко противоречие със
закона. Независимо от произхода на сумата за неустойка, която в случая е
договорна, законодателят е разпоредил, че тя не се следва в случай на
сключен потребителски кредит, какъвто несъмнено е и настоящия, като се
намира и в противоречие с чл. 143, т. 5 ЗЗП /така и определение №
576/25.07.2017 г. на Ловешки окръжен съд по в. ч. гр. д. № 422/2017 г. – по
дело на с предмет идентичен договор/. Отделно от това обикновено даването
на обезпечение предпоставя отпускането на кредита. Освен това съгласно чл.
143, т. 5 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка /в този смисъл е и Решение на Съда на ЕО /първи
състав/ от 14 юни 2012 г. по дело C-618/10 /Banco Español de Crédito SA/.
Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се преценява
конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на
договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на
сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг
договор, от който той зависи. Налице е хипотезата на разпоредбата на чл. 143,
т. 5 ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка – в случая около 70% от
заемната сума. Законът - чл. 143, т. 5 ЗЗП не прави разграничение относно
вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок
размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Доколкото в случая размерът
на неустойката от 1117,90 лева е еквивалентен на 70 % от заетата сума от
1600,00 лева, тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й
функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите
от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски,
15
не се намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на
задължението на заемателя да върне заетата сума, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в договора, тази
неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно
лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл
би представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи, че
изискване на обезпечение на задължение с поемане на поръчителство от
физическо лице, което да отговаря на определени изисквания създаващи
значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на принципа на
добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката от договора. Именно възнаградителната договорна лихва
обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за
неустойка от договора въвежда още един сигурен източник на доход на
икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй
като е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин
заобикаля и ограничението в чл. 19, ал.4 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/ при определяне ГПР - неустойката представлява 70% от заетата сума.
Добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по
смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че
недобросъвестността следва да бъде разгледана с оглед правните й последици
– постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и на
потребителя /така решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 1777/2015
г., I т.о., определение № 1346 от 27.06.2018 г. на Пловдивски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 1320/2018 г./. Тази несъразмерност е значителна, когато е
налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по
договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и и в несъответствие
във възможността им да упражнят своите права за защита по договора. В
конкретния случай, от начина по който е уредено задължението на
кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители или банкова
гаранция, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано
със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това
16
задължение не е определено от кредитора, като предварително условие за
сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга -
изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът
не би могъл да получи в определения тридневен срок информация.
Характерът на информацията е свързан и с получаване на информация от
различни държани институции /за неплатени осигуровки, трудова заетост,
кредитна история свързана със справка от БНБ/, като срока /тридневен/ за
събирането на тази информация не отчита сроковете по АПК за отговор на
отправени евентуални запитвания, които са с доста по-голяма
продължителност. Изискванията свързани с кредитната история на
поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е
свързано със затруднения – в тази връзка следва да се подчертае, че да се
вменява на кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител не е
заемател или поръчител по друг кредит с кредитора „Сити Кеш“ ООД /вж. чл.
5 от договора за кредит/, който разполага с тази информация, се намира в
сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността. Тази
информация заемателят би могъл да получи много по-трудно от заемодателя,
който предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и
умения за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства.
Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с
определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че клаузата е
предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този
начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката.
Съдът намира, че дори само поради тези особености на договора, клаузата за
неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД,
което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на
чл. 26, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/.
Отделно от това настоящият съд намира, че главното задължение на
заемателя по договора за заем е да върне заетата сума, а не даването на
обезпечение. Поставя се обаче въпроса какви са вредите, които биха
настъпили за кредитора при неизпълнение на задължението за даване на
обезпечение на заемателя и адекватна ли е уговорената неустойка да обезщети
очакваните от неизпълнение вреди, при наличие и на доброволно изпълнение
по договора за заем. Неблагоприятните последици за него са свързани с
евентуални затруднения при събиране на необезпеченото вземане. Те могат да
17
настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора
е налице интерес от обезпечаване на дълга, тъй като ще разполага с
допълнителна гаранция за събиране на вземането. Очевидно е, че вредите
при липса на обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да
събере вземанията си доброволно и разходи за принудителното им събиране,
в това число воденето на съдебни дела и разноски в изпълнително
производство. Съдът намира, че уговорената парична неустойка, няма как да
улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да
обезпечи разходите по принудителното събиране, т.к. те са дължими на
кредитора както в исковото така и в изпълнителното производство. Напротив,
начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и естествено води до
затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на
разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на
извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и
заобикаляне на закона. В случай, че кредиторът е искал да обезпечи по-добре
задължението си е следвало да отпусне заема едва след намирането на
поръчители или предоставяне на банкова гаранция /още повече, че става
въпрос за кратък тридневен срок за намирането им/. Отделно от дотук
изложеното настоящият съд намира, че в случая уговорената между страните
неустойка за непредставяне на обезпечение чрез намиране на поръчители,
излиза извън присъщата й обезщетителна функция. Проявлението на тази
функция е компенсиране на кредитора за вредите от неизпълнението /пълното
или неточно изпълнение с оглед характеристиките време, количество и
качеството/ чрез получаване на благото от неустойката. Вредите за кредитора
от неизпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит се
проявяват с неосигуряване на следните дължими престации - за връщане на
предоставените в заем парични средства, за заплащане на възнаграждение за
тяхното ползване и реалните разходи по събирането. Уговорената между
страните неустойка в случая не обезпечава възстановяването на тези вреди от
неизпълнение на задълженията по договора, а евентуални такива от
непредставянето на обезпечение чрез поръчителство, затова тя надхвърля
обезщетителната й функция. Неустойката в случая е свързана единствено с
неизпълнение на задължението на кредитополучателя за осигуряване на
поръчител. Предвид акцесорния характер на това задължение,
неизпълнението му не води до самостоятелни неблагоприятни последици, а
18
единствено парира възможен механизъм за тяхното избягване. Такъв
механизъм, обаче, е бил изначално несигурен, защото кредиторът е поел риск
да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит. Налице е
противоречие с принципа на добросъвестността, защото уговорката за
неустойка е свързана с реално неизпълними задължения. Кредиторът
разполага с достатъчно много източници на информация, за да оцени
предварително кредитоспособността на потребителя /чл. 16 ЗПК/, и ако
оценката му е лоша, той може да откаже да предостави кредит /чл. 18 ЗПК/,
вместо да сключи договора за потребителски кредит. В глава четвърта от ЗПК
е уредено и задължение на кредитора преди сключване на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията
на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като
уговорената в чл. 11 вр. чл. 5 от договора за кредит, според която се дължи
неустойка в размер на 1117,90 лева при неизпълнение на задължението по чл.
5 за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума,
на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на
определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с
преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика
подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т. е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
19
тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва
след предоставянето му да се сключи договора за кредит. На следващо място,
неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди /няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Отделно от това
следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения /когато
същите са били реално очаквани от кредитора/, съобразно разпоредбата на чл.
71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая
кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието
плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че
нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД, при
непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение
е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка.
Действителната цел на тази неустойка е да породи допълнително
парично задължение за заемателя, наред с това да върне главницата и да
заплати възнаградителна лихва. Това допълнително задължение на практика
представлява скрит косвен разход за заемателя, който увеличава значително
цената на кредита. То няма характеристиките на възнаградителна лихва, тъй
като не зависи от размера на заемната сума и от срока за ползване на кредита,
20
но неминуемо води до възникване на косвени разходи за заемателя, които
трябва да са включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК.
В настоящия случай уговорената неустойката не е за неизпълнение на
същинското задължение на длъжника по договора за заем, а на допълнително
задължение за обезпечаване на изпълнението. Така уговорена, тази
неустойка би се дължала дори и ако длъжникът изпълни основното си
задължение по договора да върне на уговорения падеж заетата сума. Тази
уговорка очевидно излиза извън рамките на присъщата на неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и се превръща в
средство за неоснователно обогатяване на кредитора /така определение №
330/09.04.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1184/2020
г./.
Отделно от това посредством клаузата за гарантиране на задълженията
по договора за кредит кредиторът прехвърля своето задължение за
предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя на
икономически по-слабата страна, като по този начин увеличава финансовото
бреме за потребителя. По този начин пряко се нарушава разпоредбата на чл.
16 ЗПК, съгласно която доставчика на финансовата услуга има задължение да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на
договора за потребителски кредит. Така предоставената възможност на
потребителя за избор с какво обезпечение да гарантира изпълнението на
задълженията си е привидна и представлява злоупотреба с лошото му
финансово състояние, тъй като потребителят очевидно има нужда от
средствата, за които кандидатства пред доставчика на финансова услуга.
Липсата при кандидатстването за отпускане на кредит на достъпна за
потребителя информация относно предварително одобрените от „Сити Кеш“
ООД юридически лица, с които дружеството би сключило договор за
поръчителство и предвиждането на поръчителство от две физически лица или
банкова гаранция като други допустими методи на обезпечаване е индиция за
осъществявана върху потребителя скрита икономическа принуда да се
сключи договор именно с посочен от кредитора поръчител. В тази връзка ако
потребителят несъмнено отговаря на изискванията на произволно избрана от
него финансова институция по чл. 3, ал. 1 т. 1 ЗКИ, извършваща гаранционни
сделки, или на изискванията на банка за издаване на банкова гаранция или
има възможността да обезпечи изпълнението на задълженията си чрез
21
поръчителство на две физически лица, които имат доходи към средните за
страната и чиста кредитна история, то той ще отговаря и на изискванията на
банковите институции за получаване на кредит от самите тях, при ноторно
известния факт, че лихвите по предоставяните от банките потребителски
кредити са значително по-ниски от лихвите на небанковите финансови
институции, в частност от 40,05 % в конкретния случай, съгласно процесния
договор за кредит /така определение № 260388/23.03.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1165/2021 г./.
Следва да се посочи, че разглежданата клауза за неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечения под формата на
поръчителство или банкова гаранция е била многократно разглеждана и
прогласявана за нищожна в практиката на Старозагорски окръжен съд, както
гражданско, така и търговско отделение обективирана напр. в решение №
369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г.
определение № 44/09.01.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.т.д.
№ 1407/2018 г., определение № 260350/15.03.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1130/2021 г., определение № 554/12.07.2019 г.
на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1282/2019 г., определение №
750/11.06.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.т.д. № 1168/2019 г.,
определение № 80/16.01.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.т.д.
№ 1409/2018 г., определение № 596/09.05.2019 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.т.д. № 1167/2019 г., определение № 47/10.01.2019 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.т.д. № 1410/2018 г., определение №
76/16.01.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.т.д. № 1406/2018 г. и
мн. др.
Отделно от всичко изложено следва да се посочи и следното – в
настоящия случай, правните доводи в исковата молба относно
противоречието на процесния договор с чл. 11, т. 10 ЗПК се споделят от
настоящия съд. Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: един или двама
поръчители - физически лица /които следва да отговарят на горепосочените
кумулативно поставени изисквания в зависимост от това дали са осигурени
едно или две лица- поръчители/ или банкова гаранция за всички дължими по
договора суми. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и
22
съпоставянето й с естеството на сключения договор за кредит, налага
разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение
за кредитора /което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка в
чл. 5 от договора/. Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора
възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено
предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително
нисък размер /1600,00 лв. – под две минимални работни заплати/. Предвид
това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция за всички суми по договора /за което съответната банкова
институция ще изисква също заплащане/ или едно/ две лица - поръчители,
които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания
към тях /така, както са отразени във фактическата част от настоящото
изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно,
кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка“ към договорната лихва
дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 11 от Договора, изначално
разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение“ като при
формирането на анюитетната вноска добавя разбивка на самата на нейстоката
/вж. погасителен план л. 13 от делото/. В тази връзка, явно е кредиторовото
очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на
обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането
за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора
и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
23
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,87 %, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат
и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе посочено,
предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 5 от
договора „неустойка“, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде
включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя
не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на
допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху
обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез изначалното
му включване в разходите по кредите/, то той не би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
/като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
24
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3 от договора като обща сума
за заплащане от потребителя е посочена 1811,10 лв. В тази величина обаче, не
е включена дължимата по чл. 11 вр. чл. 5 от договора „неустойка“ в размер от
1117,90 лв. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в
договора ГПР, сумата за заплащане, посочена в чл. 3 от договора и
действително дължимата величина в края на заемния период.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в
страната постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на
обезпечение по договори за кредити да бъде включена в ГПР обективирана
напр. в решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 457/2022 г., решение № 2261/18.08.2022 г. на Софийски градски
съд по в.гр.д. № 14174/2021 г., решение № 1117/29.07.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1298/2022 г., решение №
974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1136/2022 г.,
решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г. на Пазарджишки
окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г. решение № 553/03.05.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., в които е прието, че
уговорена неустойка, дължима при непредставяне на обезпечение, е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ –
чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс
10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
25
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. В тази връзка
предвидената неустойка в процесния договор за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, която да се кумулира към
месечните погасителни вноски, води до скрито оскъпяване на кредита.
Дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено
плащане, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Същата излиза извън
присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Принципно няма
пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но
в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като
неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за
обезпечаване на главното задължение. Следователно и санкционната функция
в случая не е налице, тъй като само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на
процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата
на връщане сума по договора. При това положение е нарушена разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по
кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и
целта на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение
26
на потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението
на други задължения. Да се приеме обратното означава, да се допусне
възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК
чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения,
различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се
включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при уговорено
задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при изчисляване на
посочения годишен процент на разходите, в резултат на което последният не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата
на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се
калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според
настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, а посочените в договора проценти на
възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите, не
съответстват на действително уговорените такива и са нищожни. Поради това
не може да бъде направен и извод, че за потребителя съществува яснота
относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита.
Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение №
110/07.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по
поставения въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно
обезпечителна, обезщетителна и санкционна по отношение на задължението,
във връзка е което е уговорена, или в действителност представлява скрит
разход по кредита за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ.
увеличава цената на финансовата услуга и подлежи на включване в годишния
процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя: В този
27
случай кредитодателят всъщност скрито променя параметрите на договора,
по отношение на които има уредба в ЗПК. С договореното задължение
кредитополучателят да предостави в тридневен срок след сключването на
договора обезпечение, кредитодателят на практика се освобождава от
задължението си да извърши предварителна оценка на риска, като отпуска
кредит без да извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в
невъзможно кратки срокове и при трудно изпълними условия да обезпечи
кредита. Неизпълнението на това изискване е обвързано с неустойка, която е
значителна по размер, като по този начин увеличава дължимата погасителна
вноска. Чрез кумулиране на неустойката към задълженията по договора на
практика се стига до различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По
същество това представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9
и 10 ЗПК, което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така
наречената неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да
обезщети вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно
непарично задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова
гаранция или поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не
произтича вреда за кредитора, ако кредитът се обслужва редовно.
Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с евентуални
затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат
да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за
кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще
получи банкова гаранция или поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от
който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично
и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от сключването на
договора, в който потребителят да представи обезпечението, след което това
негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер,
сякаш кредиторът е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се
оказва, че ако потребителят не представи обезпечението или го представи, но
след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит.
Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението по чл. 8 да
възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи
кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи сумата от
неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна
клауза е да породи допълнително парично задължение за потребителя, наред
28
с това за връщане на главницата по кредита и заплащането на
възнаградителна лихва. Неустойката е предвидена да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. В
същото време обаче неустойката не е обявена по този начин на потребителя.
Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства
допълнително с размера на неустойката по договора. Включена по този начин
в размера на месечните погасителни вноски, неустойката по същество се
добавя към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и поражда
значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството
си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в
размер, равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно
обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми,
ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране /чл.
19 ЗПК/. Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната
цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора
от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий,
ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. От
една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението и по този начин заобикаля ограничението в чл. 19,
ал. 4 ЗПК при определяне ГПР, което обуславя нищожност на договорната
клауза. Налице е и противоречие с добрите нрави и добрите търговски
практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка /чл.
143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави,
поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно
задължение на потребителя по договора, а именно да върне
29
предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се
приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на
императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи
за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита,
които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния
договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за
потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи
неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при
определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочения в
договора такъв от 49,87% и не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
като е нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г. решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски окръжен
съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./. Също решение № 415/31.03.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 226/2022 г., решение № 341/17.03.2022
г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 24/2022 г., в които се сочи, че
действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за кредит, но в случая предвидената неустойка в договора за
заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с
присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора
за заплащане на главното задължение по установения в договора ред.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението
не води до претърпяването на вреди за кредитора, който, съгласно
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит
и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В случая
уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на гаранция
няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а целта на
30
същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските
отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с оглед
условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за
предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално
затруднено изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в
договора, с начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните
вноски по договора, предварително заложена като разход в договора.
Следователно тези разходи се явяват добавък към погасителните вноски по
кредита. Ето защо, доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите
на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и
обезщетение на вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита
печалба за кредитора. Налага се извода, че с клаузата на чл. 5 и чл. 11 от
договора е уредено допълнително възнаграждение за заемодателя в размер на
1117,90 лева, което съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде
включено при установяване на ГПР по кредита. По делото е безспорно, че
посочената сума не е била включена в ГПР.
В обобщение – след като съобрази цитираната съдебна практика, която
изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по
предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от жалбоподателя по
занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ,
поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с
непосредствената икономическа цел – реализиране на търговска печалба и в
този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който
възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било
изгодно за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това
означава, че обявяването за нищожна на клаузата за неустойка, която
всъщност представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще
повлече нищожност на целия договор. В същото време значителното
оскъпяване на кредита, скрито под включената договорна клауза за неустойка
/без тя да има функциите на такава/ и укриването на тази информация от
кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и
добрите търговски практики, поради което и на това основание така
сключеният договор се явява изцяло нищожен. В частност общото
31
задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план –
неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които се включват
и задължението за неустойка по чл. 11 вр. чл. 5 от договора. Месечният
размер на вноската е определен като сбор от части от главница и договорна
лихва, както и горница ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за
непредставяне на обезпечение в определения срок обаче не е отразена като
разход при формирането на оповестения ГПР от 49,87 %, въпреки че е
включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това
положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
настоящият съд счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, т.е.
настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която
възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива 2008/48/ЕО е нарушена
поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени
допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са
изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС
по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение
на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за
кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният
процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения
и допълнителни допускания. В процесния случай в договора е посочен само
ГПР без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т. е
какви компоненти включва. Не е ясно дали уговорената в договора неустойка
е включена в ГПР. В тази връзка, според настоящия съдебен състав,
въпросната неустойка не попада в посочените изключения, поради което е
следвало да бъде включена в ГПР, посочен в договора. На практика, касае се
за реален ГПР по договора различен от посочения от кредитора /така изцяло
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен
32
съд по в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и въз основа на съвкупната
преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално
процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока
степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл
като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка /така и решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по
в.гр.д. № 7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на
Съда на ЕС по тълкуване на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, която е транспонирана в българското право
посредством Закона за потребителския кредит /Решение на Съда от
21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на кредита включва всички
предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не
включва тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със
съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на
потребителя. В настоящия случай в договора за кредит в противоречие с
изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ размер на кредита –
1811,10 лв., невключващ неустойката, което е оказало влияние върху точното
изчисление на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е
налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
33
В случая, ищцата претендира заплащането/възстановяването на
сумата от 429,52 лв. представляваща неустойка за неизпълнение на
задължение поради непредставяне на обезпечение. Между страните е
безспорно /вж. и доклада по делото/, че ищцата е извършила плащания по
кредита в общ размер на 2161,67 лв. – осем плащания от по 101,00 лв. /седем
от тях по банков път и едно в брой/ и едно плащане от 1454,67 лв. в брой /вж.
и платежни документи, л. 15-18 от делото/, като кредитът е бил предсрочно
погасен на 05.10.2021 г. Така установените плащания са достатъчни да
покрият размера на цялата главница от 1600,00 лв. и размера от 132,15 лв. на
договорната лихва до края на м. октомври 2021 г. поради предсрочното
погасяване на кредита още на 05.10.2021 г. или ищцата е погасила общо
главница и договорна лихва в размер на 1732,15 лв., които тя къщо намира, че
са дължими. При изваждане на сумата от 1732,15 лв. /цяла главница от
1600,00 лв. и договорна лихва до м. октомври 2021 г. – месеца на
предсрочното погасяване на кредита/ от общо заплатената сума 2161,67 лв.
действително както сочи ищцата остава като заплатена за неустойка сумата от
429,52 лв.
Следователно осъдителният иск за заплащане на сумата от 429,52 лв.,
представляваща недължимо надплатена сума за неустойка за неизпълнение на
задължение предвидена в чл. 5 и чл. 11 от договора за потребителски кредит
№ *****/****** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба е основателен.
По разноските - при този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, право на разноски има ищцата. Същата е претендирала присъждането на
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв., което следва
да бъде присъдено на адв. П. Н. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7,
ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2009 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за процесуално представителство на ищцата по делото и
50,00 лв. заплатена държавна такса за ищцата /платежно нареждане, л. 8 от
делото/.
По отношение на адвокатското възнаграждение от 400,00 лв. следва да
се посочи, че правилото, че на присъждане подлежат само действително
направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него
са допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл.
34
38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо
се от издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или
друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищцата е релевирала своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представила списък на разноските по чл. 80
ГПК, в който е вписано възнаграждение от 400,00 лв. за процесуалния
представител, предоставил безплатна правна помощ. По делото е ангажиран и
договор за правна защита и съдействие /л. 42 от делото/, в който страните по
упълномощителната сделка – ищцата, от една страна и съответният адвокат,
от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищцата е материално затруднена –
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА - Вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него определение
№ 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о., определение №
442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи, че
преценката дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е
материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия
адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.
Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да
бъде компенсирана за реално извършените разноски по спора само за един
адвокат, каквито при безплатната правна помощ безспорно няма – поради
което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждението се присъжда на
процесуалния представител, а не на страната, в чиято полза е разрешен спора.
Размерът на възнаграждението на адвоката, осъществил безплатна правна
помощ, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 ЗА в
рамките на предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, като посоченият от страната, респ.
35
от нейния процесуален представител, размер на адвокатското
възнаграждение, дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА, не обвързва съда
/което съответно изключва и възможност за злоупотреба с право/.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“
№ 29, ет. 7 да заплати на А. З. Ж., ЕГН: ********** и постоянен адрес:
**************************************** сума в размер на 429,52 лв.
/четиристотин двадесет и девет лева и петдесет и две стотинки/
представляваща заплатена без основание сума по договор за потребителски
кредит № *****/****** г., представляваща, неустойка за неизпълнение на
задължение предвидена в чл. 5 вр. чл. 11 от договора за потребителски кредит
№ *****/****** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба /24.02.2023 г./.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“
№ 29, ет. 7 да заплати на А. З. Ж., ЕГН: ********** и постоянен адрес:
****************************************, сумата от 50,00 лв. /петдесет
лева/ за държавна такса.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, да заплати на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2009 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения на адв. П. Н., ЕГН:
********** и рег. № ********* от *** адвокатско възнаграждение в размер
на 400,00 лв. /четиристотин лева/ за процесуално представителство на ищцата
по делото.
36
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
37