№ 21337
гр. София, 26.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИРИНА СТ. СТОЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Гражданско дело №
20221110133107 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от И. Н. М. срещу
„=========“ ООД за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 6.2 от Договор за
паричен заем Кредирект № 608800, сключен между страните на 20.12.2021 г., предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 2843,74 лева.
Ищецът твърди, че на 20.12.2021 г. сключил с ответното дружество „=========“
ООД Договор за паричен заем Кредирект № 608800. По силата на договора му била
предоставена в заем парична сума в размер на 1400,00 лева, която следвало да върне на 18
вноски, при ГПР в размер на 48,27 % и годишен лихвен процент в размер на 40,05 %. Сочи,
че на основание чл. 6.2 от договора кредиторът начислил неустойка в размер на 2843,74 лева
поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Счита, че клаузата
на чл. 6.2 от договора, с която е предвидена неустойката за непредоставяне на обезпечение, е
нищожна, като противоречаща на добрите нрави, тъй като чрез нея се достигало до
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение. Сочи се, че налице
е неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата за неустойка била в
размер на два пъти от сумата на отпуснатия кредит, което нарушавало принципа на
добросъвестност и справедливост. Поддържа се и наличието на неравноправност по смисъла
на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като уговорката прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водело до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Неустойката за неизпълнение на акцесорно
задължение излизала извън присъщите функции и целяло единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Поддържа се, че клаузата по чл. 6.2 от договора не била
индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Твърди се, че клаузата била
нищожна като уговорена с цел заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото събирането на
такъв разход било част от дейността по управление на кредита и следвало да е включен в
годишния процент на разходите. Направено е искане за уважаване на исковата претенция и
прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 6.2 от Договор за паричен заем Кредирект №
608800/20.12.2021 г. на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП и поради нарушение на чл. 19, ал. 4, вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК, както и за присъждане на
1
сторените по делото разноски.
В подаден в срока по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба ответникът оспорва
предявените искове. Счита, че оспорваната клауза от договора за потребителски кредит,
предвиждаща заплащането за неустойка, отговаря на изискванията на ЗПК, като не са
налице сочените от ищеца пороци. Намира, че кредитодателят е преценил риска преди
сключване на договора за кредит, но след непредоставянето на обезпечение от страна на
кредитополучателя рискът за кредитора се е увеличил, поради което и неустойката се явява
обезщетение за възникналото след сключване на договора увеличение на риска. Твърди се,
че съобразно изискванията на чл. 92 от ЗЗД, страните договорили неустойка в посочения
размер, която да обезпечи изпълнението на поетото задължение за предоставяне на
обезпечение в една от двете форми. Сочи се, че ако ищецът изначално е бил наясно, че не
може да предостави обезпечението, същият е договарял недобросъвестно в нарушение на
чл. 12 от ЗЗД, а ако срокът за предоставяне на обезпечението му е бил недостатъчен, то е
следвало да уведоми ответника. Възразява се срещу твърдението, че неустойката била
завишено висока, като се поддържа, че размерът бил съобразен с финансовия риск за
кредитора. Оспорва да е налице заобикаляне на закона по чл. 19, ал. 4 от ЗПК – липсвали
обективният (няколко действителни съглашения) и субективният елемент за заобикаляне на
закона. Намира, че не са налице пороци при посочването на ГПР в договора, като освен това
счита, че предвидената неустойка не следва да е част от ГПР – посоченото би противоречало
на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК. Сочи се, че в константната си практика върховната инстанция
приемала, че уговорките, които определяли основния предмет на договора и не били
индивидуално договорени, не можели да бъдат преценени като неравноправни, ако били
ясни и разбираеми, а в процесния договор били посочени ясно параметрите на главницата,
възнаградителната лихва и размерът на неустойката в случай на непредоставяне на исканото
обезпечение. Счита се, че дори клаузата на неустойка да се приеме за нищожна, то това не
води автоматично до противоречие на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК,
а нищожността на отделни части на договора не влечала нищожност на целия договор.
Направено е искане за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените по
делото разноски.
В открито съдебно заседание страните не са се явили лично и не са били
представлявани.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и събраните
по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че: 1) между И. Н. М. и „=========“ ООД е сключен Договор за паричен
заем Кредирект № 608800/20.12.2021 г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата
от 1400,00 лева; 2) „=========“ ООД е предоставил на И. Н. М. уговорената в договор за
заем сума от 1400,00 лева; 3) В Договор за паричен заем Кредирект № 608800/20.12.2021 г. е
уговорена неустойка поради непредоставяне на обезпечение на кредитора в срок в размер на
2843,74 лева.
По делото е прието като писмено доказателство копие от договора за заем,
инкорпориращ и погасителния план към него, видно от съдържанието на които страните са
уговорили ГПР в размер на 48,27 %. В чл. 6.1 от договора е посочено, че в срок от 3 дни,
считано от усвояване на заемната сума, заемателят се задължава да предостави обезпечение
– поръчител или банкова гаранция, като при неизпълнение се начислява неустойка. В чл. 6.2
от договора е посочено, че същата се начислява автоматично и че същата се заплаща
разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. В приложения погасителен
план в отделна графа са калкулирани месечните вноски, покриващи задължението за
неустойка в общ размер от 2843,74 лева.
С оглед приетите фактически положения районният съд достигна до следните изводи
от правна страна:
Пред първоинстанционния иск са били предявени обективно съединени искове с
2
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 от ЗЗД, вр. чл. 146 от ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 2, т.
5 от ЗЗП и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Отношенията между страните по процесния договор за заем са подчинени на
специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК). В настоящия случай ищецът
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй
като става въпрос за вземане по договор за кредит, по който на ищеца е била предоставена
финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
Съгласно ТР 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите
на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата
страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства.“.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за паричен заем с посоченото в исковата молба
съдържание, както и че оспорената клауза за неустойка е неравноправна, противоречи на
императивна законова разпоредба, заобикаля закона или противоречи на добрите нрави,
което обуславя нищожността на клаузата. В настоящия случай съдът счита, че ищецът е
провел пълно и главно доказване на претенцията си.
Свободата на договаряне между страните да определят свободно съдържанието на
договора, в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД
в две насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР, като формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част
от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 2843,74 лева, която се начислява
автоматично от заемодателя. Следва да се отбележи, че ответникът в отговора на исковата
молба не оспорва, че неустойката не е включена в ГПР, като дори изрично твърди, че
същата не следва да се включва в ГПР. Уговорената в процесния договор „неустойка“ обаче
е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите. Последният съставлява индикатор за общото оскъпяване на кредита, който
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %). Това означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са
нищожни – чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Това следва като извод и от дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
С уговорената неустоечна клауза се цели осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума, освен уговорената вече възнаградителна
лихва. Този извод следва от спецификата и краткия срок за изпълнение на задължението, по
отношение на което е уговорена неустойката – осигуряването на поемане на поръчителство
за връщане на заема или осигуряването на банкова гаранция. По този начин кредиторът не е
очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят
3
действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави
сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от
предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания. В
подкрепа на горния извод следва да се отбележи, че в самия (и явяващ се единствен)
погасителен план, съставен преди изтичане на тридневния срок, е включено разсроченото
плащане на неустойката като част от всяка месечна вноска по погасяване на кредита. Следва
да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция, е житейски
немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото
кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на
банковата гаранция. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че
задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка
ще възникне.
Обсъжданата клауза носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на
чл. 143 от ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на
изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП,
тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на
обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед
цената на договора за кредит неустойка. На практика се получава така, че с тази клауза
кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя,
кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното
води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова
тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 от ЗПК.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. В настоящия случай ответникът не доказа процесната
уговорка да е била индивидуално уговорена с оглед особеностите на потребителя и кредита
му, а напротив – видно от съдържанието на приложения договор, същата е била
предварително изготвена от ответника, върху която не се доказа потребителят да е имал
възможност да влияе.
Следователно оспорената клауза е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. с чл.
143, вр. с чл. 146 от ЗЗП и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и искът следва да бъде уважен на това
основание.
С оглед уважаване на иска по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, съдът намира, че е
безпредметно обсъждането на останалите основания за нищожност, доколкото ищецът не е
заявил поредност на разглеждане на исковете по чл. 26, ал. 1 от ГПК и оттам следва да се
приеме (и съобразно практиката на върховната инстанция), че същите са предявени при
условията на евентуалност при разглеждането им от най-силния към по-слабия по тежест
порок.
При този изход от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищцата се дължат
разноски. Следва да се присъди в полза на ищеца сумата в размер 113,75 лева (сто и
тринадесет лева и седемдесет и пет стотинки), представляваща държавна такса за
първоинстанционното производство, доколкото това е първоначално дължимият размер.
Страната е надвнесла с исковата молба държавна такса до размер от 114,00 лева, предвид
което съдът не следва да осъжда ответника за надвнесената част, а надвнесената сума над
113,75 до 114,00 лева подлежи на възстановяване след депозиране на изрична молба в този
смисъл и с представена банкова сметка за възстановяването . Ответникът е направил
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, претендиран във връзка с
осъщественото безплатно адвокатско съдействие в полза на ищеца. Следва да се отбележи,
че се претендира адвокатски хонорар за безплатно предоставена адвокатска защита в размер
на 702,00 лева. Съгласно правилата на ЗАдв и чл. 78 от ГПК съдът определя в тази хипотеза
адвокатското възнаграждение, което предвид правната и фактическа сложност следва да се
присъди в минимален размер съобразно актуалната разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните възнаграждения на адвокатските възнаграждения, към
4
момента на сключване на договора за правна защита (07.06.2022г.). С оглед на това и
обстоятелството, че адвокатът представя доказателства за регистрация по ДДС, следва да се
присъди хонорар в размер на 514,87 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 6.2. от Договор за паричен заем
Кредирект № 608800 от 20.12.2021г., сключен между „=========“ ООД и И. Н. М., по
предявения от И. Н. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк. Обеля 2, бл. 215, вх. В, ет.
2, ап. 59, срещу „=========“ ООД, ЕИК ================ със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. чл. 146 от ЗЗП и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
ОСЪЖДА „=========“ ООД, ЕИК ================ със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, да заплати на И. Н. М., ЕГН **********,
с адрес: гр. София, жк. Обеля 2, бл. 215, вх. В, ет. 2, ап. 59, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
сумата в размер на 113,75 лева (сто и тринадесет лева и седемдесет и пет стотинки),
представляваща държавна такса за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „=========“ ООД, ЕИК ================ със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, да заплати на адвокат Д. В. М., АК –
Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап. Б, на основание чл. 38,
ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в размер на 514,87 лева
(петстотин и четиринадесет лева и осемдесет и седем стотинки) с ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца безплатна правна защита в
производството пред СРС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5