О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№260852 , 19.11.2020 г. гр.Бургас
ОКРЪЖЕН СЪД БУРГАС,
Гражданско отделение, трети въззивен състав в закрито
заседание на деветнадесети ноември две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Росен Парашкевов
Членове: Кремена Лазарова
мл. съдия
Красен Вълев
като разгледа
докладваното от младши съдия Красен Вълев ч.гр.д.№ 2619 по описа за 2020 г. и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 413, ал. 2 вр. чл. 279 вр. чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано по повод
частна жалба с вх.№270008/03.11.2020 г. от „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК *********
против Разпореждане №263669 от 13.10.2020 г., инкорпорирано в Заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК №260356 от
13.10.2020 г. по ч.гр.д. №6237/2020 г. на Районен-съд Бургас, с което е
отхвърлено заявлението на “Ай Тръст” ЕООД в частта, с която се иска издаване на
заповед за изпълнение срещу И.Е.Г. за заплащане на сумата 79.05 лв. – договорна
лихва за периода 14.12.2018г. – 10.05.2019г., 169.95 лв. – възнаграждение по
договор за предоставяне на поръчителство, 51.29 лв. – административни разноски,
и 56.08 лв. – обезщетение за забава за периода от 11.01.2017г. до 17.09.2020г. Разпореждането се обжалва като
неправилно, незаконосъобразно и необосновано.
Оспорва се изводът
на районния съд, че уговорената договорна лихва противоречи на добрите нрави.
Сочи се, че размерът ѝ е съобразен с изискванията на Закона за
потребителския кредит.
Като неправилен се
определя извода на съда, че административните разноски целят заобикаляне на
забраната по чл. 33 от ЗК. Твърди се, че тези разноски са разход за действия по
извънсъдебно събиране на просрочено вземане спрямо длъжника в размер на 51,29
лева, за които е съставен протокол, приложен към частната жалба. Твърди се, че
клаузите, с които са уговорени тези
разноски не са неравноправни.
Оспорва се и
извода, че претендираното възнаграждение за поръчителство е нищожно, като
противоречащо на добрите нрави. Сочи се, че заявителят е изправна страна по
договора за поръчителство. Твърди се, че длъжникът не е бил задължаван да
сключва договор за предоставяне на поръчителство, а това е била само една от
възможностите наред с предоставяне на банкова гаранция. Оспорва се и извода, че
наказателната лихва по договора за поръчителство също се базира на
неравноправна клауза.
Иска се отмяна на
разпореждането и вместо него да се постанови издаване на заповед за изпълнение
относно всички вземания, претендирани със заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. Моли за присъждане на разноски в размер на 15 лева за
заплатената държавна такса.
На длъжника не е връчен препис от частната
жалба, съобразно разпоредбата на чл.
413, ал. 2 ГПК.
Бургаският Окръжен съд, като взе предвид
постъпилата частна жалба и събраните доказателства, намира следното от
фактическа и правна страна:
Частната жалба е
подадена в срок от легитимирано лице и е допустима.
Пред Районен
съд-Бургас е депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК от „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК: ********* срещу И.Е.Г., с ЕГН: ********** за
следните суми, дължими по Договор за кредит № 1185934, сключен на 14.12.2018г.
с “Кредисимо“ ЕАД, и платена на последното от „Ай Тръст” ЕООД, в качеството му
на поръчител по Договор за поръчителство, във връзка със сключен с
кредитополучателя Договор за предоставяне на поръчителство: 750 лв.
/седемстотин и петдесет лева/, сумата 125.67 лв. /сто двадесет и пет лева и
шестдесет и седем стотинки/ – обезщетение за забавено плащане за периода от 11.
01.2019г. до 17.09.2020г., 79.05 лв. – договорна лихва за периода 14.12.2018г.
– 10.05.2019г., 169.95 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на
поръчителство, 51.29 лв. – административни разноски, и 56.08 лв. – обезщетение
за забава за периода от 11.01.2017г. до 17.09.2020г по договора за представяне
на поръчителство.
Съобразно
разпоредбата на чл. 410, ал. 3 ГПК към заявлението са приложени договор за
потребителски кредит, ведно с приложенията към него, както и приложимите общи
условия.
С обжалваното
разпореждане Районен съд-Бургас е отказал издаване на заповед за изпълнение по
отношение на следните претендирани вземания: 79.05 лв. – договорна лихва за
периода 14.12.2018г. – 10.05.2019г., 169.95 лв. – възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство, 51.29 лв. – административни разноски, и 56.08
лв. – обезщетение за забава за периода от 11.01.2017г. до 17.09.2020г. Изложени са съображения относно
договорната лихва че ГЛП от 41.24 % надвишава значително трикратния размер на
законната лихва, съответно – клаузата, с която е уговорена, се явява нищожна, а
относно останалите претендирани суми, че е налице обоснована вероятност
искането за това да се основава на неравноправни клаузи – чл.411, ал.2, т.3 от ГПК, или да се касае за хипотеза на заобикаляне на закона, във връзка с
определянето на ГПР по договора за кредит.
Длъжникът И.Е.Г. и
„Кредисимо“ ЕАД са сключили договор за потребителски кредит № 1185934/14.12.2018
год, приложен на л. 13-16 от заповедното производство. Видно от него, длъжникът
И.Е.Г. е получил сума от 750 лева, която следва да издължи за срок от 5 месеца
с договорен годишен лихвен процент 41.24% и ГПР 50%.
Освен горните суми,
И.Г. е следвало да изплати и сумата от 73,99 лева на месец – възнаграждение за
поръчител за периода на действие на договора за кредит.
В заявлението, по
което е образувано заповедното производство пред районен съд-Бургас, се твърди,
че длъжникът не е изпълнявал
задълженията си по договора за кредит, изпаднал е в забава, при което заявителят
като поръчител е погасил задълженията му по договора.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК съдът не
издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с
добрите нрави или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. издаване на заповед за
изпълнение се основава на обезпечен с договор за поръчителство сключен между
небанкова финансова институция и физическо лице
договор за кредит, по който на длъжника се предоставя финансова услуга
по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството на потребител по
смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК. При това положение
заповедният съд следва служебно да прецени дали искането се основава на
неравноправни клаузи от договора.
Според индивидуализацията на вземането
“възнаграждение по договор за представяне на поръчителство“ в размер на 169,95 лева, съдържаща се в т.9
от заявлението и изложението в частната жалба, между страните е уговорено заплащане
на възнаграждение в полза на заявителя
„Ай Тръст“ ЕООД за това, че по силата на
договор за поръчителство той се е съгласил да отговоря солидарно с длъжника за
задълженията на последния към третото лице-кредитор. Следва да се посочи, че претендираното със заявлението
възнаграждение е в размер на 169,95 лева, докато в договора за поръчителство е
посочена сумата от 73,99 лева на месец за целия период на договора, което след
изчисления води до размер на задължение от общо 369,95 лева за цялото времетраене
на договора. Изложеното е достатъчно само на това основание заявлението в тази
му част да бъде оставено без уважение, тъй като тази сума /„възнаграждение по
договор за представяне на поръчителство /
не е достатъчно ясна и конкретизирана с оглед отразеното в договора
месечно възнаграждение за потребителя от 73.99 лева.
Неоснователно е твърдението на частният
жалбоподател, че потребителят по собствена воля
избрал да обезпечи задължението си по потребителския кредит чрез
поръчителство, поради което не била налице констатираната от първоинстанционния
съд неравноправност за потребителя клауза. Алтернативното обезпечение,
изисквано от потребителя е банкова гаранция, а житейски нелогично е потребител
имащ нужда от парични средства, да обезпечи получаването им със затваряне на
парични средства в банкова сметка под формата на банкова гаранция. В този
случай потребителя просто би използвал наличните си парични средства и не би се
обърнал към кредитодател.
При
внимателен прочит на всички текстове на чл.4, ал.1-3 от същия процесен договор
следва, че ако поръчителят е заявил
обезпечение чрез поръчителство с одобрено от
заемодателя „Кредисимо“ юридическо лице-поръчител, то заявлението му за
сключване на договора за кредит се разглежда в рамките на 48 часа от подаване
на заявлението, като срокът за одобрение на заявлението за отпускане на кредит
в този случай е 24 часа. При непосочване
обаче на посоченото обезпечение, заявлението на лицето, кандидатстващо
за кредит, се разглежда в 14-дневен срок от подаването му. Тоест, налице е
неравноправно третиране на бъдещи клиенти на кредитора с оглед на срока на разглеждане на заявлението в
полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат вземането с поръчителство на
ЮЛ - поръчител, което освен това и следва да е одобрено от кредитодателя.
Клаузите относно обезпечеността на кредита не сочат
на доброволност при избора на обезпечение, дори напротив: от формулировката им
става ясно, че потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на парична сума, от която се
нуждае, следва да подпише т.н. „договор за предоставяне на поръчителство“ с
посочено от кредитора юридическо лице- поръчител. Освен всичко изложено се налага и извода, че в конкретния
случай договорът за поръчителство има за
цел да обезщети кредитора за вредите от
възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие
с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга- да
оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на
получените гаранции.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално
определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в
договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП/ДВ бр. 64/ 2007 г./. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. В конкретният случай ситуацията е точно такава.
Потребителят, с оглед голямото различие в сроковете за разглеждане на
обезпечени и необезпечени кредити, е
житейски оправдано и нормално да предпочете
обезпечения кредит, който обаче се предлага с поръчителство от одобрено от
кредитодателя ЮЛ-поръчител-т.е. в случая
се установява наличие на клауза, която е съставена предварително и върху
съдържанието на която потребителя не би
могъл да влияе. В тази връзка, макар всеки един от договорите, представени на
съда със заявлението по чл.410 ГПК, а именно: договорът за кредит и договорът за поръчителство, формално да
представляват самостоятелни договори,
при внимателния им анализ се установява
договорна обвързаност между кредитора и
поръчителя, което е видно както от уговорката за сключване на договор за
поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя ЮЛ - поръчител,
сключването на договора за поръчителство в същия ден, така и с изричната
уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред
това по основното задължение по кредита, изрично посочено в чл. 8, ал. 5 от
Договор за предоставяне на поръчителство.
Дългът по кредитното правоотношение с така уговорените акцесорни плащания следва
да се разглеждат като едно цяло, тъй като е видно, че задължението
към поръчителя е неделим от основното задължение по кредитното
правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по
кредита. По
този начин, според настоящия състав, се постига именно онова скрито увеличаване
на възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е
забранено от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и би довело до заобикаляне на
императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на дължимите от кредитополучателите
разходи по кредита.
Въз основа на изложеното съдът намира, че са налице
предвидените в чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК основания за отказ за издаване на
заповед за изпълнение за сумите от 169.95 лв. – възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство, и 56.08 лв. – обезщетение за забава за периода
от 11.01.2017г. до 17.09.2020г. по договора за предоставяне на поръчителство.
Аргументите за увеличаване на предвидения ГПР се отнася и за сумата от 51,29 лв.- административни
разходи за извънсъдебно събиране на вземането. На съда не е ясно какво е
основанието за претендиране на тази сума, при положение, че кредиторът се
ползва от съдебната защита на предвидените в ГПК производства. Приложеният с
въззивната жалба протокол се явява частен свидетелстващ документ и няма
доказателствена стойност различна от самото твърдение в заявлението по чл. 410
от ГПК, че претендираните разходи са сторени. Отново са налице предвидените в
чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК основания за отказ за издаване на заповед за
изпълнение за сумата от 51,29 лв.
Видно от представения Договор за потребителски
кредит страните са се договорили предоставената сума в размер на 750 лева да
бъде върната за срок от 5 при ГПР – 41,24%
и годишен лихвен процент в размер на 50% Така уговорения годишен процент на
разходите/ след обявяването на клаузата относно възнагражденията за
поръчителство и административни разходи за нищожни/ отговаря на законовото
изискване да не надвишава петкратния размер на законната лихва по смисъла на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Настоящата инстанция не споделя изложените мотиви на
Районен съд – Бургас за нищожност на лихвата като противоречаща на добрите
нрави, тъй като надвишава значително трикратния размер на законната лихва. С
оглед на прогласената свобода на договаряне в чл. 9 от ЗЗД страните са свободни
да определят съдържанието на облигационните отношения, в които влизат, като са
ограничени единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави. В
случай, че уговореният в договора годишен процент на разходите, който включва и
годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва,
както изисква чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то не противоречи на добрите нрави клауза,
с която страните да уговарят и по-голям от трикратния размер на законната лихва
размер на възнаградителната лихва. За да
възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя
не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи
като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната
тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна
злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на
годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се
зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на
кредите. При разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление №
426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора,
се налага заключение, че договореният ГПР не надвишава 50%, ето защо е в
рамките на допустимата граница.
Поради това съдът счита, че следва да се издаде
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника И.Е.Г.
за сумата от 79.05 лв. – договорна лихва за периода 14.12.2018г. – 10.05.2019г.
Ето защо по отношение на горепосочената сума от 79,05
лева обжалваното разпореждане следва да бъде отменено, като бъде издадена
заповед за изпълнение за същата сума.
По отношение на
останалите суми, а именно 169.95 лв. – възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство, 51.29 лв. – административни разноски, и 56.08
лв. – обезщетение за забава за периода от 11.01.2017г. до 17.09.2020г.във
връзка с договора за предоставяне на поръчителство, обжалваното разпореждане
следва да бъде потвърдено.
На
жалбоподателят следва да бъдат присъдени разноски съобразно уважената част от
жалбата в размер на 3,33 лева-държавна такса .
Съгласно
т. 8 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013
г., ОСГТК настоящото определение не подлежи на обжалване, поради което е
окончателно.
Мотивиран
от горното, Бургаският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ Разпореждане №263669 от 13.10.2020 г.,
инкорпорирано в Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №260356 от 13.10.2020 г. по ч.гр.д.
№6237/2020 г. на Районен-съд Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „Ай
Тръст” ЕООД в частта, с която се иска издаване на заповед за изпълнение срещу И.Е.Г.
за заплащане на сумата 79.05 лв. – договорна лихва за периода 14.12.2018г. –
10.05.2019г.
ОСЪЖДА И.Е.Г., ЕГН: **********, да заплати на „Ай Тръст”
ЕООД, ЕИК: ********* сумата от 3,33 лева / три лева и тридесет и три стотинки /- разноски за
настоящата инстанция.
ВРЪЩА делото на РС-Бургас като ПОСТАНОВЯВА да се издаде Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК в полза на „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК: ********* против длъжника И.Е.Г., ЕГН: ********** за сумата от 79.05 лв. –
договорна лихва за периода 14.12.2018г. – 10.05.2019г., произтичаща от сключен
между И.Е.Г. и “Кредисимо“ ЕАД Договор за кредит № 1185934/14.12.2018г., и
платена на последното от дружеството-заявител, в качеството му на поръчител,
както и за разноските за настоящата инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №263669 от 13.10.2020 г.,
инкорпорирано в Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №260356 от 13.10.2020 г. по ч.гр.д.
№6237/2020 г. на Районен-съд Бургас в останалата част.
Определението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.