№ 478
гр. Карлово, 22.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Димитрова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20255320100843 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с
чл.415 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1, вр с чл.92, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД от „АПС
БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес: ***,
представлявано от управителите Х. М. и П.В., чрез юрк. Б. Т. против М. К. М.,
ЕГН ********** с настоящ адрес: ***.
В исковата молба се твърди, че на 03.01.2020 г. ответникът сключил
Договор за потребителски кредит № ****** със „Сити Кеш“ ООД, по силата
на който получил сумата от 1000 лева, срещу задължението да върне 7 вноски
по 279 лева в срок до 03.08.2020 г. Уговорен бил фиксиран лихвен процент в
размер на 40.05 % и годишен процент на разходите в размер на 48.32 %.
Договорът бил сключен по ясен и разбираем начин, като всички
негови елементи били представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните.
Изложеното обосновавало извод, че процесният договор е действителен,
сключен според повелителните норми на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК.
В чл. 31, ал. 3 от Общите условия по Договора страните се съгласили,
че длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата
законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава.
1
В чл. 33, ал. 2 от Общите условия по Договора за било уговорено
„Сити Кеш“ ООД да уведомява длъжника чрез писма, покани, съобщения или
други документи ще се считат за получени от кредитора, ако бъдат изпратени
на e-mail адрес или доставени на официалните адреси за кореспонденция,
посочени от него при подписването на договора за кредит.
В случая договорът бил сключен по електронен път, при спазване
правилата и изискванията ЗПФУР. При сключването му на ответника била
предоставена цялата информация, изискуема по закон. В случай, че съдът да
не приеме, че договорът не е сключен по електронен път, то следвало да
приеме, че договорът за паричен заем по своето естество е реален договор и
същият се счита за сключен, считано от датата на получаване на паричната
сума.
С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
13.01.2022 г. г. „Сити Кеш“ ООД, като цедент, прехвърлило своите вземания
към ответника по описания договор за потребителски кредит на цесионера
„АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Вземането било индивидуализирано в
Приложение №1 към договора за цесия. Длъжникът бил уведомен за цесията
на посочения от него настоящ адрес на 21.03.2022 година, както и със CMC на
посочения от него телефонен номер.
Ако съдът приеме, че уведомяването на длъжника-ответник на
посочения от него имейл адрес не е извършено надлежно, ищецът моли да се
счита за надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата
молба.
Ответникът не изпълнил задълженията си по договора за
потребителски кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на
кредита. Ето защо по заявление на ищцовото дружество, по ч. гр. д. №
218/2025 г. по описа на РС Карлово била издадена Заповед по чл.410 ГПК
Заповедта била връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК, което
пораждало правния интерес на ищцовото дружество да предяви настоящия
установителен иск.
Моли съда да постанови решение, с което да признае по отношение
на М. К. М., че дължи на дружеството следните суми, за които по ч. гр. д. №
218/2025 г. по описа на РС Карлово е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, а именно:
2
- сумата 1000.00 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № ****** /03.01.2020 г.;
- сумата от 569.47 лева, представляваща неплатени дължими такси;
- сумата от 783.94 лева, представляваща неустойка по чл. 6.2 от
Договор за потребителски кредит ******;
- сумата от 169.06 лева, представляваща договорна лихва за периода
от 03.01.2020 г. до 03.08.2020 г.;
- сумата от 356.79 лева, представляваща законна лихва за забава за
периода от 03.08.2020 г. до 21.01.2025 г.;
- законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в
съда – 28.01.2025 г., до окончателното изплащане.
Претендират се направените разноски по делото, включително и тези
в заповедното производство.
Ответникът, чрез особения си представител адв. Е. К., намира иска за
допустим, но неоснователен.
Прави възражение за изтекла погасителна давност. Съгласно
сключения между страните договор за потребителски кредит от 03.01.2020 г.,
кредитът бил предоставен за срок от 7 месеца, с падежи на вноските съответно
на 3 февруари, 3 март, 3 април, 3 май, 3 юни, 3 юли и 3 август 2020 г., на които
вноски ищецът се позовава като неплатени. Съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД,
лихвите за забава, договорните лихви и неустойки се погасявали с 3-годишна
давност, считано от падежа на всяко конкретно задължение. Същата изтекла
към датата на предявяване на иска и всички лихви и неустойки по договора
били погасени с 3-годишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
На следващо място, ищцовото дружество основавало исковете си на
Договор за потребителски кредит №№ ****** от 33.01.2020 г., сключен между
ответника и „Сити Кеш“ ООД. Този договор съдържал неравноправни клаузи
и поради това бил недействителен.
На пръв поглед договорът съдържал всички изискуеми по чл. 11, ал.
1 ЗПК реквизити – общ размер на кредита, условия на усвояване и погасяване,
лихвен процент, ГПР, обща дължима сума, обезпечение и др. Привидно било
спазено и ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като вписаният ГПР не
надвишавал законовия максимум (50%). В действителност обаче посоченият в
3
договора ГПР бил неверен и привидно занижен, поради което липсвал реално
договореният ГПР като съществен реквизит. Невярното посочване на ГПР
представлявало нарушение и заобикаляне от страна на кредитора на
императивните разпоредби на ЗПК за защита на потребителите.
Причината за това била конкретна неравноправна клауза в договора,
а именно – уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение и
начинът на нейното начисляване. Съгласно чл. 6, т. 6.1 от договора
потребителят се задължил в тридневен срок от сключването му да осигури
договорено обезпечение – представяне на поръчител или банкова гаранция. В
противен случай, според клаузата на т. 6.2 от договора, кредиторът начислявал
на потребителя неустойка за неизпълнение в размер на 783.94 лв. Неустойката
за липса на обезпечение се начислявала регулярно и се включвала във всяка
погасителна вноска на кредита. В случая размерът на тази неустойка бил
предвиден като фиксирана сума съгласно договора на „Сити Кеш“ ООД, видно
от погасителния план: февруари – 245.62 лв., март – 245.62 лв., април – 58.54
лв., май – 58.54 лв., юни – 58.54 лв., юли – 58.54 лв., август – 58.54 лв.
Тази клауза на практика санкционирала потребителя, ако не
изпълнел задължението си да предостави обезпечение, възникващо веднага
след сключване на договора. Подобно изискване било непрозрачно и
неравноправно поради няколко причини:
(а) Потребителят не бил надлежно информиран предварително за
условието да осигури поръчител или банкова гаранция след подписване на
договора – то се появявало едва в текста на самия договор;
(б) Изпълнението му в толкова кратък срок (3 дни) на практика било
невъзможно или изключително затруднено; изискването за банкова гаранция
предполагало потребителят да сключи друг кредитен договор непосредствено
след като вече бил получил заем;
(в) Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК всички изисквани обезпечения
трябвало да бъдат посочени от кредитора преди сключване на договора, като
условие за отпускане на кредита. В случая кредиторът отпуснал кредита без
предварително обявено изискване за обезпечение, но впоследствие включил
клауза, която прехвърляла риска върху потребителя.
Неустойката за непредоставяне на гаранция противоречала на целите
на европейското и националното законодателство относно потребителския
4
кредит. Вместо кредиторът да оцени риска предварително, с тази клауза
рискът се прехвърлял върху длъжника: ако не намерел поръчител или
гаранция, той бил санкциониран финансово. Това водело до неоснователно
увеличаване на задълженията и поставяло потребителя в неравнопоставено
положение. Клаузата имала чисто санкционен характер и не защитавала
законен интерес на кредитора.
Поради това изискването за обезпечение фактически представлявало
скрито условие за отпускане на заема и скрито възнаграждение в полза на
търговеца. Реалните финансови параметри на кредита значително
надхвърляли обявените от кредитора, тъй като сумата, която потребителят
трябвало да върне, се оказвала много по-висока заради автоматично
дължимата „неустойка“. Договорената неустойка от 783 лева представлявала
скрито възнаграждение, предварително калкулирано от кредитора. Така
наречената неустойка фактически изпълнявала ролята на допълнителна лихва
или такса, а не на обезщетение за вреди.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК този разход следвало да бъде включен в
ГПР. Кредиторът не го бил включил, което довело до неправилно (по-ниско)
посочване на ГПР. Така вписаният ГПР не отразявал реалните разходи и
реалният ГПР би надхвърлил законовия максимум от 50%. Съдебната
практика подкрепяла този извод.
Поради това договорът за кредит не отговарял на изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК за вярно посочване на ГПР. Съгласно чл. 22 ЗПК договор,
който не съдържа задължителните реквизити, не поражда действие за
потребителя и е нищожен. Тъй като липсвало реално съгласуване на ГПР,
договорът следвало да се счита за недействителен.
Независимо от това клаузата за неустойка била сама по себе си
неравноправна и нищожна по чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, тъй като създавала значим
дисбаланс и противоречала на добросъвестността и добрите нрави.
Съгласно чл. 23 ЗПК при недействителен договор потребителят
дължал единствено връщане на „чистата стойност на кредита“, но не и лихви
или разходи, което било потвърдено и от практиката на СЕС и вътрешните
съдилища. Фактическият състав на чл. 23 ЗПК представлявал специален
състав на неоснователно обогатяване. Погасителната давност започвала да
тече от получаването на сумата и била петгодишна. В случая този срок бил
5
изтекъл, като особеният представител прави възражение за погасителна
давност на задължението за връщане на чистата стойност на кредита.
Освен това прави възражение за липса на валидно качество на
кредитополучател, тъй като нямало положен подпис от страна на ответника
нито в договора, нито в общите условия. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПФУР
кредиторът трябвало да предостави предварително всички условия на траен
носител. Това не било изпълнено. Липсвали доказателства, че договорът и
общите условия са предоставени на ответника. Не била спазена и процедурата
по ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. При евентуални електронни съобщения те не
отговаряли на изискванията и не били подписани с квалифициран електронен
подпис.
Ищцовото дружество считало договора за сключен без да е налице
валидно съгласие, поради липса на доказателства. Освен това от
представените доказателства не ставало ясно по какъв начин кредиторът бил
предоставил сумата по кредита и кой бил получателят.
Моли съда да отхвърли изцяло предявените искове, като
неоснователни и недоказани.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч. гр. д. № 218/2025 г. на РС Карлово е видно, че по
заявление на ищцовото дружество от 28.01.2025 г. е била издадена Заповед №
133/29.01.2025 г. за изпълнение по чл.410 ГПК за следните суми: 100.00 лева –
неплатена главница; 569.47 лева – неплатени дължими такси; 783.94 лева –
неустойка по чл.6.2. от Договор за потребителски 320925; 169.06 лева –
договорна лихва за периода от 03.01.2020 г. до 03.08.2020 г.; 356.79 лева –
законна лихва за забава за периода от 03.08.2020г. до 21.01.2025г.; законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението –
28.01.2025 г., до изплащането на вземането; 57.59 лева – разноски по делото за
заплатена държавна такса; 50.00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
В заповедта е посочено, че вземането произтича от Договор за
потребителски кредит № ****** от 03.01.2020 г., сключен между „Сити Кеш“
ООД и М. К. М., вземанията по който са цедирани в полза на „АПС Бета
България“ ЕООД, ЕИК: ********* с Договор за цесия от 13.01.2022 г.
Заповедта е връчена на ответника (тогава длъжник) по реда на чл.47,
6
ал.5 ГПК, поради което съдът на осн. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК е дал указания на
ищцовото дружество (тогава заявител) да представи доказателства за
предявен в едномесечен срок от съобщението иск срещу него. Искът е
предявен в срока по чл.415, ал.4 ГПК и е допустим.
По делото е представен в писмен вариант договор от 03.01.2020 г. за
предоставяне на кредит от разстояние Кредирект № ****** от който е видно,
че е сключен между „Сити Кеш“ ООД и ответника, като последният е усвоил
сумата от 1000.00 лева. Страните са се договорили кредитът да бъде върнат на
7 месечни погасителни вноски при годишен лихвен процент по заема 40,05 %,
годишен процент на разходите 48,32 %, с първа падежна дата – 03.02.2020 г.,
последна падежна дата – 03.08.2029 г. и обща сума за плащане – 1169.06 лева.
Съгласно чл.6.2 от договора, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в случай, че в срок от 3 дни от сключването му не представи
обезпечението, предвидено в чл.6.1. – банкова гаранция или поръчителство на
едно или две физически лица, отговарящи на условия упоменати в чл.33 от
Общите условия. Неустойката е начислена в размер на 783.94 лева, като
плащането й е разсрочено съгласно погасителния план и по този начин
размерът на всяка вноска е общо 279.00 лева, а общата сума за плащане –
1953.00 лева.
От представения в препис договор за прехвърляне на парични
вземания от 13.01.2022 г., се установява, че цедентът „Сити Кеш“ ООД
продава на цесионера „АПС Бета България“ ЕООД вземанията, подробно
описани в Приложение №1 към договора, където под №****** /л.19-20/ е
вписан общият дълг на М. К. М. в размер на 2522.47 лева.
Анализът на установената фактическа обстановка, налага следните
правни изводи:
Предявените искове са с правно основание чл.422 от ГПК и в това
производство ищецът следва да установи, че вземанията, за които е издадена
заповед за изпълнение съществуват, че техният размер е този, посочен в
заповедта и че той е титуляр на тези вземания.
Ищецът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ответникът пък е физическо лице, което при сключване на договора
7
е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.
От представените по делото писмени доказателства съдът намира за
безспорно доказано възникването на облигационни отношения между
ответника и „Сити кеш“ ООД, по повод на които на М. К. М. е отпусната в
заем сумата от 1000 лева. Вземанията на заемодателя са надлежно
прехвърлени на ищеца по настоящото производство „АПС Бета България“
ЕООД с валиден договор за цесия. По делото е представено уведомление за
извършената цесия, от което обаче не става ясно дали е връчено на адресата,
още по-малко – на коя дата. Съгласно утвърдената съдебна практика обаче,
настоящият съдебен състав приема, че ответникът е редовно уведомен за това
обстоятелство с факта на връчване на особения представител на исковата
молба и приложенията, т. е. на 14.10.2025 г.
По делото не са ангажирани доказателства за плащания по договора,
не се навеждат и твърденият от ответната страна в този смисъл. Падежът на
първата погасителна вноска е 03.02.2020 г., следователно е станала изискуема
на 04.02.2020 г. Видно е, че възражението за изтекла погасителна давност на
вземането за главница е неоснователно, тъй като същата е петгодишна,
съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД. В случая заявлението по чл.410 ГПК
е подадено на 28.01.2020 г., а давностният срок за първата вноска е следвало
да изтече на 04.02.2025 г.
От изложеното по-горе, обаче се установява, че е изтекла
погасителната давност на вземанията за лихви и неустойка, за които се
прилага по-кратката, тригодишна погасителна давност – чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
Същите не се дължат и на друго основание – недействителност на договора,
който не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което и
на основание чл.23, вр. с чл.22 от ЗПК потребителят връща само чистата
стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. С
оглед основателността на възражението за изтекла погасителна давност на
вземанията за лихви и неустойка, съдът не намира за необходимо да излага
аргументи относно недействителността на процесния договор за кредит.
8
Искът се явява основателен и доказан за сумата от 1000 лева, като над този
размер следва да се отхвърли.
Съдът не споделя доводите на особения представител, че ответникът
няма качество на кредитополучател, тъй като кредитодателят не изпълнил
задължението си да предостави на потребителя изискуемата преддоговорна
информация, не е получил валидно съгласие на потребителя за сключването и
изпълнението на договора, а именно подписване на договора.
Правният режим на процесния договор като договор за кредит от
разстояние, е уреден както в специалния Закон за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, уреждащ спецификите на договора с оглед начина на
неговото сключване и доказването на този факт, така и в общите правила на
ЗЗД, уреждащи договора за заем. Съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или
повече. Предвид разпоредбата на т. 1 от ДР на Закона, такава финансова
услуга, по отношение на която той е приложим, е и кредитирането.
Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР доставчикът следва да докаже, че е
получил съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят
има право да се откаже от договора. За доказването на предоставянето на
преддоговорна информация, както и за изявления, отправени съгласно този
закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронни изявления – ЗЕДЕУУ. Съгласно
разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ, електронен документ е електронно
изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава
възможност да бъде възпроизведено. Електронното изявление се счита за
подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се
счита всяка електронна информация, добавена или логическа свързана с
електронното изявление за установяване на неговото авторство, но законът
придава значение на подписан документ на електронен документ, към който е
добавен квалифициран електронен подпис – чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ. Законът
обаче допуска страните да се съгласят в отношенията помежду им да придадат
9
на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато
посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен
документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът придава на
подписания писмен документ. Ако се касае за частен документ, той се ползва с
такава сила само за авторството на изявлението. Възпроизвеждането на
електронния документ на хартиен носител не променя характеристиките му.
Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху
такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска
представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и
достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
съдържание. В този смисъл – определение № 169/ 06.04.2017 г., постановено
по ч. т. д. № 672 по описа за 2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 70/ 19.02.2014
г., постановено по гр. д. № 868 по описа за 2012 г. на ВКС.
С оглед ангажираните писмени доказателства – договор за
потребителски кредит № ****** от 03.01.2020 г. и общи условия към него,
съдържащи негови подробни лични данни, включително три имена, ЕГН,
адрес и данни от лична карта, както и разписка за извършено плащане на
сумата от 1000 лева в полза на М. М., съдът приема, че договорът е бил
сключен именно от ответника. Няма основание да се счита, че кредитодателят
би разполагал с тази информация, ако тя не им е била предоставена от самия
него.
Ето защо съдът приема за доказано, че „Сити Кеш“ ООД, в
качеството си на кредитодател и доставчик на финансови услуги е получил
съгласието на заемополучателя М. Красмиров М. за сключването на договориа
от 03.01.2020 г. по реда на чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на спора, на ищеца
следва да присъдят сторените в исковото и заповедното производство
деловодни разноски, съобразно уважената част от иска.
В заповедното те възлизат на 107.59 лева – 57.59 лева за държавна
такса и 50 лева за юрисконсултско възнаграждение, от които се дължат 37.37
лева.
В исковото производство разноските са общо 757.58 лева –
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лева, довнесена държавна
10
такса от 57.58 лева и 600.00 лева за възнаграждение на особен представител.
Съобразно уважената част от иска на ищеца се полагат 263.12 лева.
На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника се полагат разноски
съобразно отхвърлената част от иска. Такива обаче не се претендират, поради
което не следва да се присъждат.
В полза на особения представител адв. Е. К. следва да се издаде
разходен касов ордер за сумата от 600.00 лева депозитни.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска предявен по реда на чл.422
от ГПК от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище и
адрес: ***, представлявано от управителите Х. М. и П.В., чрез юрк. Б. Т., че М.
К. М., ЕГН ********** с настоящ адрес: *** дължи на ищцовото дружество
сумата от 1000.00 лв. /хиляда лева/ – непогасена главница по Договор за
потребителски кредит от разстояние № ******/03.01.2020 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението в
съда – 28.01.2025 г., до окончателното плащане, за което по ч. гр. д. №
218/2025 г. по описа на РС Карлово е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, КАТО за сумата от 569.47 лева,
представляваща неплатени дължими такси; сумата от 783.94 лева,
представляваща неустойка по чл. 6.2; сумата от 169.06 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 03.01.2020 г. до 03.08.2020 г. и сумата от 356.79
лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 03.08.2020 г. до
21.01.2025 г. ОТХВЪРЛЯ ИСКА като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА М. К. М., ЕГН ********** с настоящ адрес: *** да
заплати на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище и
адрес: ***, представлявано от управителите Х. М. и П.В. сумата от общо
300.49 лв. (триста лева и четиридесет и девет стотинки) представляваща
разноски по делото, от които 37.37 лева в заповедното производство и 263.12
лева в исковото.
ДА СЕ ИЗДАДЕ в полза на особения представител адв. Е. К.
разходен касов ордер за сумата от 600.00 лв. (шестстотин лева), депозитни.
11
ПРИСЪДЕНИТЕ в полза на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД суми
могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка: IBAN:
****************************************** в „Б.Д.С.К.“АД или чрез
Е.П. по микросметка с КИН КОД ***********************, основание
******.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
12