№ 19549
гр. София, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20251110124918 по описа за 2025 година
Предявени са от ищеца Е. Д. С., ЕГН **********, с адрес гр. ............... чрез адв.
Л. К. Б. – САК, със съдебен адрес гр. ............. срещу „...........“ ООД, ЕИК ..........., със
седалище и адрес на управление гр. ............ управители ..............., съединени в
условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване нищожността на
Договор за кредит № ............. от 16.01.2025 г., сключен между страните, поради
противоречие със закона, а в условие на искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП за прогласяване
нищожността на чл. 9, ал. 1 от Договор за кредит № ............. от 16.01.2025 г., сключен
между страните, която предвижда заплащане на такса за динамично плащане в размер
на 6803,64 лв., поради противоречие със закона, и кумулативно съединен с първите
искове осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 706,00 лева, представляваща платена от
ищеца сума без основание по нищожен договор.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че
на 16.01.2025 г. между страните е сключен договор за кредит № ............., по силата на
който ответникът предоставил в заем сумата от 3 100 лв., при фиксиран ГЛП 48,51 %,
ГПР 61,21 %. Сочи, че общата подлежаща на връщане сума възлизала на 5937,12 лв.,
но впоследствие се оказало, че следва да върне сумата от 12 740,76 лв. на 36 месечни
вноски, всяка в размер на 353,91 лв., като погасителната вноска включвала главница,
лихва и такса за динамично плащане по чл. 9, ал. 1 от Договора. Оспорва договора за
кредит като нищожен и в тази връзка сочи, че уговорената лихва е прекомерна, т.к.
надвишава трикратния размер на законната лихва. Оспорва клаузата за
възнаградителна лихва като нищожна поради накърняване на добрите нрави. Сочи, че
посоченият в договора ГПР не отговаря на действително приложимия, както и че
същият надвишава допустимия по закон размер. Твърди, че част от съдържанието на
договора е клауза – чл. 9, ал. 1, която предвижда, че кредитополучателят дължи такса
1
за динамично плащане в размер на 6 803,64 лв., което сочи, че е близо 220 % от
стойността на главницата. Поддържа, че в договора липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР. Излага, че включването на таксата за динамично плащане към
погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита. Счита, че таксата за
динамично плащане е свързана с усвояването и управлението на кредита, каквато
подробно аргументира, че ответникът не може да претендира. Оспорва клаузата и като
неравноправна. Твърди, че до момента е заплатил сума в размер на 3 806 лв.
Доколкото оспорва целия договор като нищожен, счита, че дължи връщане единствено
на чистата стойност по кредита, поради което претендира надплатената от него сума в
размер на 706,00 лв. При тези твърдения моли съда да уважи предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
От представения по делото Договор за кредит с номер ............./16.01.2025 г. се
установя, че страните са обвързани от договор за кредит, по силата на който на
ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер на 3100 лв. със срок на кредита –
36 месеца, като сумата е дължима на равни месечни вноски – 36 на брой по 164,92 лв.
всяка, при обща стойност на плащанията 5937,12 лв., ГПР – 61,21 % и ГЛП – 48,51 %.
В чл. 6 от договора е изготвен и погасителен план, с начална падежна дата
15.02.2025 г. и крайна падежна дата 15.01.2028 г.
В чл. 9, ал. 1 от договора за кредит е уговорено, че при кандидатстването си за
кредит кредитоискателят изрично е заявил желание за бързо разглеждане на искането
му за кредит при условията на т. 7.3 от раздел V от Общите условия, като паричната
сума за бързо разглеждане на искането е в размер на 6803,64 лв. и е дължима на равни
части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна
вноска от погасителния план по кредита, заложен в договора. Така според чл. 9, ал. 2
от договора за кредит общият размер на задължението е в размер на 12740,76 лв.
По делото е представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
преддоговорна информация и Общи условия за потребителските кредити на ответното
дружество.
Видно от приложеното по делото заявление, ищецът е заявил кредит за сумата
от 3100 лв., със срок 36 месеца, ГПР в размер 61,21 %, като в същото е посочена и
сумата на динамично плащане в размер на 6803,64 лв. и обща сума на плащанията
12740076 лв.
По делото е представена счетоводна справка за извършените от ищеца
плащания по договора за кредит, видно от която за погасяване на кредита са
постъпили суми в общ размер на 3810 лв., с които е погасена главница в размер на
1457,54 лв., договорна лихва в размер на 2352,30 лв. и законна лихва в размер на 0,16
лв. Плащанията се установяват и от представените преводни нареждания.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
При съвкупния анализ на събраните по делото писмени доказателства може да
се обоснове извод, че страните са обвързани от договор за потребителски кредит,
който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13,
т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди),
и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според
легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
2
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е
доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме,
че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон
за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Условие за действителност на договора е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК .
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването на ГПР по определения в приложение № 1 начин.
Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води
до недействителност на договора за потребителски кредит.
В случая договорът за потребителски кредит съдържа част от информацията,
посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент, посочен е
и годишният процент на разходите – 61,21 %. Изготвен е и погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски– изискване на чл. 11, ал. 1, т. 7 и 11 ЗПК. Настоящият съдебен
състав приема обаче, че договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата
норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. В случая в представения договор за потребителски кредит
е посочен процент на ГПР 61,21 % съобразно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК.
Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от
разходите по кредита, а именно таксите за услуга „динамично плащане“, която също
следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
3
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Съгласно т. 2 „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Според практиката на СЕС –
решение по дело С-686/19, в понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ се
обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за
кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които
кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. Съгласно разясненията, дадени
от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с възможността да контролира
неравноправния характер при определяне на годишния процент на разходите, дори при
законово установената граница. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен и на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Нещо повече - с решение по дело С-
714/22 г. СЕС дава задължително за националните съдилища тълкувание относно на
член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета, която трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по
смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Член
10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в
смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане
от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Съгласно чл.
10а, ал. 1 ЗПК , кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а според ал. 2 на
същата разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
При анализа на процесната допълнителна услуга, за която е начислена
допълнителна такса в размер на 6803,64 лв. съдът съобрази, че погасяването на
кредита представлява основно задължение на потребителя – кредитополучател, което е
част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит. Следователно
договорните клаузи, касаещи начина на неговото изпълнение (в брой на каса, в брой на
представител на кредитора, чрез банков превод и пр.), както и мястото н а изпълнение
(на адреса на кредитора, на адреса на длъжника, на друг адрес), представляват
уговорки относно изпълнението на основния предмет на договора за потребителски
кредит, а не предоставят на потребителя допълнително благо извън този предмет. Ето
защо в случаите, в които страните са се уговорили, че местоизпълнението на
задължението на потребителя за плащане ще бъде неговият настоящ адрес, а начинът
на плащане ще бъде в брой на представител на кредитора, чрез изпълнението на тези
уговорки кредиторът не предоставя „допълнителни услуги“ по смисъла на чл. 10а, ал.
1 ЗПК , а извършва действия по управление на кредита и в частност – събиране на
дължимите погасителни вноски по определения от страните начин. В този смисъл
уредената в чл. 9, ал. 1 от договора такса за „динамично плащане“ представлява
допълнително възнаграждение на кредитора за изпълнение на едно негово законово и
договорно задължение – да приеме изпълнението на потребителя по установения в
договора начин и на посоченото в него място, за което кредиторът няма право на
4
отделно възнаграждение извън насрещната престация за ползването на кредита –
уговорената възнаградителна лихва. С оглед установената характеристика на таксата за
„динамично плащане“ като допълнително възнаграждение на кредитора за извършване
на оценка на кредитоспособността на потребителя и отпускане на кредита,
респективно за приемане на изпълнението по него, тези възнаграждения представляват
общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и следва да бъдат
включени при определяне размера на годишния процент на разходите. Същата е
предварително известна на ответника и се заплаща от кредитополучателя. При
включване на посочената такса в общия разход по кредита годишният процент на
разходите по него възлиза на 553,54 %, поради което съдът приема, че разходите за
„допълнителни услуги“ представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит.
Следователно от доказателствената съвкупност по делото се установява, че
посоченият в договора за кредит годишен процент на разходите от 61,21 % не
отговаря на действителния размер на ГПР и не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сделката, каквато именно е функцията на ГПР. Тази част
от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да
се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение
на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК . В този смисъл с неоповестяването на
действителния ГПР в договора за кредит са нарушени императивните изисквания на
закона. Посочен в договора ГПР, който е неверен и негоден да изпълни своята
функция, не представлява годишен процент на разходите, поради което договорът за
потребителски кредит се явява сключен в нарушение на императивното изискване на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и е нищожен на основание чл. 22 ЗПК , вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД .
Ето защо предявеният главен установителен иск с правно основание чл. 22 ЗПК
за прогласяване нищожността на договора за кредит е основателен и следва да бъде
уважен, поради което евентуалните искове за прогласяване нищожността на клаузата
за „Динамично плащане“, не следва да бъдат разглеждани самостоятелно.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая беше доказано, че
ищецът е извършил плащания за погасяване на задълженията си по процесния договор
за кредит в общ размер на 3810 лв. Предоставената по договора за кредит главница е в
размер на 3100 лв., следователно всичко платено над размера на усвоената главница и
предвид нищожността на договора за кредит, се явява платено при начална липса на
основание и подлежи на връщане. Следователно и предвид установените по делото
данни, сумата от 710 лв. се явява платена при начална липса на основание, поради
което предявеният иск за сумата от 706 лв. се явява изцяло основателен и следва да
бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат само ищецът. Същият е
направил своевременно искане за присъждане на разноски, съгласно представения
списък по чл. 80 ГПК, а именно 559,63 лв. платена държавна такса Процесуалният
5
представител на ищеца е претендирал адвокатско възнаграждение за предоставената от
него безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите по ал. 1 на чл. 38 ЗА, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от
Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът като съобрази
липсата на фактическа и правна сложност на делото, приключването му в рамките на
едно съдебно заседание, конкретно проявената процесуална активност на адвоката и
защитавания материален интерес по предявения иск, определя адвокатско
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на ищеца в размер на 400.
За пълнота съдът намира за необходимо да посочи, че съгласно практиката на СЕС,
обективирана в решения постановени по дела С-427/16 и С-428/16, съдът, след като
съобрази фактическата и правна сложност на делото, може да присъди възнаграждение
под определения минимален размер по Наредба № 1 за минималните адвокатски
възнаграждения.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК Договор за кредит № ............. от 16.01.2025 г.,
сключен между страните, по предявения от ищеца Е. Д. С., ЕГН **********, с адрес
гр. ............... чрез адв. Л. К. Б. – САК, със съдебен адрес гр. ............. срещу „...........“
ООД, ЕИК ..........., със седалище и адрес на управление гр. ............ управители
..............., иск.
ОСЪЖДА „...........“ ООД, ЕИК ..........., със седалище и адрес на управление гр.
............ управители ............... да заплати на Е. Д. С., ЕГН **********, с адрес гр.
............... чрез адв. Л. К. Б. – САК, със съдебен адрес гр. ............., на основание чл.55,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД сумата от 706,00 лева, представляваща платена от ищеца сума без
основание по нищожен Договор за кредит № ............. от 16.01.2025 г.
ОСЪЖДА „...........“ ООД, ЕИК ..........., със седалище и адрес на управление гр.
............ управители ............... да заплати на Е. Д. С., ЕГН **********, с адрес гр.
............... чрез адв. Л. К. Б. – САК, със съдебен адрес гр. ............., на основание чл.78,
ал. 1 от ГПК сумата от 559,63 лв. – разноски за производството.
ОСЪЖДА „...........“ ООД, ЕИК ..........., със седалище и адрес на управление гр.
............ управители ............... да заплати на адвокат Л. К. Б., САК, ЕГН **********, с
адрес на упражняване на дейността: гр. .........., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗАдв. сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ на ищеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6