№ 837
гр. Стара Загора, 09.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20245530102289 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно съединени установителни искове с правна
квалификация по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 240, ал. 1 ЗЗД 1/
за сумата от 385,09 лв. главница и 2/ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 108,21
лв. представляваща лихва за забава за периода 22.06.2021 г. – 04.01.2024 г., за
установяване съществуването на посочените вземания на ищеца „Макс
Колект“ ЕООД спрямо К. И. С. по договор за потребителски кредит №
****/******* г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. ****/2024 г. на Старозагорски районен съд, ведно със законната лихва
върху главницата от 15.01.2024 г. до окончателното плащане.
Ищецът „Макс Колект“ ЕООД твърди, че ответницата К. И. С. в
качеството си на заемател и „Кредит Таим“ ЕООД, в качеството си на
заемодател сключили „Договор за паричен заем“ е №****/******г., за
предоставяне на потребителски заем в размер на 500,00 лв., който е следвало
да върне на четиринадесет равни месечни вноски за 14 последователни месеца
1
съгласно т.3 от договора и погасителен план, неразделна част от договора, в
едно е договорена лихва с фиксиран размер от 38,75% или 129,44 лв. и
годишен процент на разход от 45,02%, изчислен съгласно Приложение I на
чл.19, ал.2 от ЗПК. Съгласно подписания договор било уговорено първата
месечна погасителна вноска да бъде на 21.10.2020г., и с краен срок за
погасяване на заема 21.11.2021г. вкл. Заемополучателят не е изпълнил
задължението си да заплаща вноските по заема, съгласно договора и
погасителния план. Погасителният план съдържал разбивка на всяка
погасителна вноска, за главница, в отделна колона била посочена договорната
лихва, като част от вноската, посочени били индивидуалното кредитно
предложение, като част от вноската и експресно разглеждане, също като част
от вноската. Лихвите, като допълнителни разходи.
С подписването на договора Заемополучателят декларирал, че е запознат
изцяло, приема и се задължава да спазва Общите условия на „Кредит Тайм“
ЕООД Съгл. 3.2 от Общите условия - Предоставянето на парични заеми се
осъществявало само въз основа ни договор, по силата на който, заемодателят
представя или се задължава да предостави на заемополучателя паричен заем.
който последният се задължава да ползва за финансирането на свои лични
нужди, съгласно договорените срокове и условия, и да върне заема на
заемодателя ведно с дължимите лихви, такси, разноски и др.
Заемополучателят не изпълнил задължението си да заплаща вноските по
паричния заем съгласно Договор за паричен заем №**** и погасителния план.
Падежът на всички вноски бил настъпил. Направени били частични плащания
по договора в размер на 244,35 лв., които са недостатъчни за изплащане на
задължението.
Ищецът уточнява, че претендирал единствено остатъка от главницата в
размер на 385,09 лв., като била приспадната сумата от частичните плащания
по договора от страна на ответницата, която сума покривала договорната
лихва и частично главницата. Претендира законна лихва за забава върху
просрочената главница в размер на 108,21 лв., начислена и дължима за
периода от 22.06.2021г. до 04.01.2024г. съгласно т.16.1 от Общите условия.
На 25.03.2021г. бил сключен „Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания – Цесия“ и се подписал анекс на 22.06.2021г. между
„Кредит Тайм“ ЕООД и „Макс Колект“ ЕООД, по силата на който вземането,
2
предмет на настоящото производство било прехвърлено на „Макс Колект“
ЕООД В договора за паричен заем била предвидена възможност за
прехвърляне /цедиране/ на задълженията по него. В тази връзка „Кредит
Тайм“ ЕООД е упълномощило изрично „Макс Колект“ ЕООД да уведоми
длъжниците от Приложение №1 за извършеното прехвърляне на вземания.
Ищецът образувал ч.гр.д. №****/2024г., по описа на Районен съд Стара
Загора, ХII-ти Граждански състав и била издадена и връчена на ответницата
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
410 ГПК, по което постъпило възражение от ответницата.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на К. И. С., че дължи на „Макс Колект“ ЕООД сумата от 493,30 лв.,
представляваща, както следва 385,09 лв. остатък от незаплатена главница
съгласно договора за паричен заем №**** от ******г., както и претендира
дължимата се законна лихва за забава върху просрочената главница в размер
на 108,21 лв., начислена и дължима за периода от 22.06.2021г. до 04.01.2024г.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, в който заема становище за неоснователност на исковете.
Ответникът сочи, че Договорът за кредит бил нищожен и поради
неспазване на действителния размер на ГПР, чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл.22 от
ЗПК
В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК,
която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма
изрично посочвала, че когато не били спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК - за определяне на ГПР.
В ГПР, следвало да бъдат включени разходи по кредит, които ще се
понесат от потребителя, като ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение. Когато в ГПР отсъствали някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от
Директива 2008/48 разходи - ДПК следва да се счита за нищожен, което води
до връщане само на главница. Моли за отхвърляне на исковете.
В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, като с
3
постъпили молби от неговия процесуален представител моли съда да уважи
предявените искове и да му присъди направените разноски.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не се явява, а се
представлява като с молба неговият процесуален представител оспорва
исковете.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
От изявленията на страните в исковата молба и отговора на исковата
молба се установява, че между тях не са спорни правнорелевантните
обстоятелства, че между „Кредит тайм“ ЕООД, като кредитодател и
ответницата К. И. С., като кредитополучател, е сключен на ****** г. договор
за паричен заем № ****, като сумата по кредита била реално предоставена от
кредитора и усвоена от длъжницата.
Съгласно представения по делото договор за потребителски паричен
заем № ****/****** г. /л. 6-8 от делото/ и Общи условия към него /л. 15-18 от
делото/, сключен между „Кредит тайм“ ЕООД и ответницата К. С., страните
са уговорили предоставяне на кредит в размер на 500,00 лв., с фиксиран
годишен лихвен процент 38,75% и годишен процент на разходите /ГПР/
45,02%, и начин на връщане: 14 месечни вноски, с краен срок на погасяване –
21.11.2021 г., с уговорена такса за експресно разглеждане на заявка за
одобрение на паричен заем от 322,28 лв. и такса изготвяне на индивидуално
кредитно предложение от 322,28 лв. В погасителния план към договора /л. 9
от делото/ посочените такси за експресно разглеждане и индивидуално
кредитно предложение са включени в колона номер 6 и 7.
С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 25.03.2021
г. и анекси към него /л. 21-25 от делото/„Кредит тайм“ ЕООД“ ООД като
цедент е прехвърлило своите вземания към Длъжника по описания договор за
потребителски кредит на цесионера „Макс Колект“ ООД. Вземането срещу
длъжника по настоящото производство било индидуализирано в Приложение
към договора за цесия /л. 27 от делото/. Длъжникът бил уведомен за цесията в
хода на заповедното и исковото производство и съгласно пълномощно от
цедента към цесионера /л. 26 от делото/.
Както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
4
ГПК, така и в исковата молба ищецът е направил признания за извършени от
ответницата плащания в общ размер на 244,35 лв., като в отговора на исковата
молба ответницата не въвежда фактическо твърдение за различен от този
размер.
От приложеното ч.гр.д. № ****/2024 г. на Старозагорски районен съд се
установява издаването на заповед за изпълнение на парично задължение, с
която е разпоредено К. И. С. да заплати на „Макс Колект“ ЕООД сумата от
385,09 лв. – главница и сумата от 108,21 лв. обезщетение за забава за периода
22.06.2021 г. – 04.01.2024 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК № ***/20.03.2024 г. по ч.гр.д. 2736/2023 г. на Старозагорски районен
съд, ведно със законната лихва от 15.01.2024 г. до окончателното плащане.
При така установената фактическа обстановка, Старозагорски
районен съд прави следните правни изводи:
Правната квалификация на предявените обективно съединени
установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9,
ал. 1 ЗПК и чл. 240, ал. 1 ЗЗД 1/ за сумата от 385,09 лв. главница и 2/ и по чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 108,21 лв. представляваща лихва за забава за периода
22.06.2021 г. – 04.01.2024 г.:
За основателността на предявените искове ищецът следва да установи
следните кумулативни предпоставки: 1. наличие на валидно облигационно
правоотношение както между „Кредит тайм“ ООД и ответницата с предмет
предоставяне на заемна сума, 2. реалното предоставяне на заемната сума в
размер на 500,00 лв., 3. наличие на забава на ответницата при изпълнение на
своите задължения по договора за заем и 4. наличие на валиден договор за
цесия между „Кредит тайм“ ООД и ищеца, за който длъжникът е бил
уведомен.
„Макс колект“ ЕООД представлява финансова институции по смисъла
на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не
са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
С оглед обсъдените по-горе писмени доказателства се налага извода, че
„Кредит тайм“ ООД и ответницата са били в договорни правоотношения
възникнали от договор за паричен заем № ****/****** г., като заемната сума е
5
била предоставена на ответницата. Представеният по делото договор за
паричен кредит, установяват възникналото заемно правоотношение между
кредитора „Кредит тайм“ ООД и ответницата, по силата на което ответницата
е получила сумата в размер на 500,00 лева и се е задължила да я върне.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Кредит тайм“ ООД и кредитополучателя –
ответница, предоставяне на заемната сума в размер на 500,00 лв. следва по
възраженията в отговора на исковата молба да се прецени дали договорът е
действителен.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самата ответница е релевирала възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
6
със същите. Това е така, защото ответницата има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ответницата разполага
със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г.,
ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
7
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които
може да се установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с
потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза,
сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя.
Настоящият съд констатира, че процесния договор за кредит е нищожен
на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
8
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесния договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочения
размер обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговорените задължения за
потребителя да заплати такси за индивидуално кредитно предложение и за
експресно разглеждане, чиито сбор /644,56 лв./ надвишава този на главницата
по кредита /500,00 лв./ и при изричното изявление в договора за кредит, че
тези задължения не са калкулирани в ГПР неправилно не са калкулирани в
годишния процент на разходите, предвиден в договора. Доколкото в случая
размерът на таксите е еквивалентен над 110,00% от заетата сума от 500,00 лв.
и са предвидени да се кумулират към погасителните вноски води до скрито
оскъпяване на кредита. Включени по този начин в договора, тези такси по
същество са добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и
го обогатяват неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на
услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя. Именно възнаградителната договорна лихва
обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за
такса за експресно разглеждане и индивидуално кредитно предложение от
договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-
силната страна. От една страна, таксите са включени като падежни вземания, а
от друга - същите са предвидени в размер, който е по-голям от предоставената
9
сума по кредита. По този начин заобикаля и ограничението в чл. 19, ал.4 от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/ при определяне ГПР – таксите
представляват 110,00 % от заетата сума. При сключването на договора за
потребителски кредит чрез предвиждане на еднократни такси за
индивидуално предложение и оценка на риска, имащи характер на скрита
възнаградителна лихва, платима разсрочено с дължимите месечни вноски, е
направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита, уговорени са в противоречие с принципите на справедливостта в
гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 10а ЗПК и чл.
19, ал. 4 ЗПК.
В конкретния случай дейността по предоставяне на потребителски
кредити, осъществявана от кредитора по занятие, представлява търговска
дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, поради което следва да се приеме, че
тази дейност се извършва с непосредствената икономическа цел – реализиране
на търговска печалба и в този смисъл сключването на договор за
потребителски кредит, в който възможността за печалба е изключена или
силно занижена, не би било изгодно за кредитодателя и съответно такъв
договор не би бил сключен. Това означава, че обявяването за нищожни на
клаузите за такси, които всъщност представляват най-голямата скрита печалба
за търговеца, ще повлече нищожност на целия договор. В същото време
значителното оскъпяване на кредита, скрито под включената договорни
клаузи за двете такси и укриването на тази информация от кредитополучателя,
представлява пряко противоречие с добрите нрави и добрите търговски
практики, поради което и на това основание така сключения договор се явява
изцяло нищожен. В частност общото задължение на ответницата е съответно
на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора за кредит,
сборни плащания, в които се включват и задълженията за такси от договора.
Месечният размер на вноската е определен като сбор от части от главница и
договорна лихва, както и горница ежемесечно дължими такси. Тези такси
обаче не са отразени като разход при формирането на оповестения ГПР,
въпреки че са включени в общия дълг и месечните вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесния договор да
10
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредитите и общата сума, дължима от потребителя, т.е.
настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която
възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива 2008/48/ЕО е нарушена
поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени
допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са
изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС
по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит
относно ГПР, не са посочени точно и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният
процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. В процесния случай в договора е посочен само
ГПР без да се посочва ясно как е формиран и какво точно се включва в него,
т.е. какви компоненти включва. В тази връзка, според настоящия съдебен
състав, въпросните такси не попадат в посочените изключения, поради което е
следвало да бъдат включени в ГПР, посочен в договора. На практика, касае се
за реален ГПР по договора различен от посочения от кредитора /така изцяло
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и въз основа на съвкупната
преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално
процесния договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
11
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и
решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г.
решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по тълкуване на
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити, която е
транспонирана в българското право посредством Закона за потребителския
кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на
кредита включва всички предоставени на разположение на потребителя суми
и поради това не включва тези, които заемодателят използва за покриване на
свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат
на потребителя. В настоящия случай в договора за кредит в противоречие с
изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ размер на кредита,
невключващ таксите, което е оказало влияние върху точното изчисление на
ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно
посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в
заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
12
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в
светлината на цитираната Директива, при сключване на договорите е
допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно
минималното необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от
съответните компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв
е размерът на общото задължение и разход по кредита, след включване към
тях и на задължението за заплащане на такси.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит
не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
13
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до неговата недействителност /така
определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о.,
решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни таксите следва
да са включени в ГПР, тъй като това е възнаграждение по самия договор за
заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено и по този начин,
заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от петкратния размер на
законната лихва. В договора трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да са включени и
таксите, които са сигурна печалба за кредитора. Те затова са уговорени и като
сигурна част от дълга, като следва да се заплащат разсрочено, заедно с всяка
погасителна вноска. След като това е така, налага се извод, че договора за
кредит противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. В случая
следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй
като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото лихвата е част
от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. Това не е сторено, поради което е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК. Посочените в договора за кредит по-ниски стойности, представляват
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява
да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се
изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на
уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната
съставлява нарушение на законовата разпоредба. Не е ясно по какъв начин е
формиран ГПР, неясни са елементите, които включва /така изцяло решение №
143/27.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./.
Обстоятелството, че длъжникът се бил запознал със Стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити не
променя направените изводи по делото, защото този формуляр съдържа само
14
общи принципни положения.
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
по договора за кредит потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната цена на кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО. Договорът за кредит реално не съдържа посочване на ГПР,
поради което не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради
което и съгласно чл. 22 ЗПК се явява недействителен /така също определение
№ 50685/30.09.2022 г., на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение №
730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г.,
решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1065/2023 г./. В решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд
по в.гр.д. № 1130/2023 г. се сочи още, че некоректният ГПР води до
завишаване на общия размер на кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по
кредита /чл. 11, т. 9/.
Договорът за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл.
11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не е съдържал основните
договорки. Ето защо договора за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
С оглед горните констатации, настоящият съд намира, че на основание чл. 22
ЗПК, процесния договор е недействителен, защото при сключването му не са
спазени горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК
/чл. 22 ЗПК/ - така изцяло актуалната практика на Старозагорски окръжен съд
напр. решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1128/2021 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 1038/2021 г./.
В чл. 23 ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Тази
разпоредба е императивна и урежда последиците от сключен недействителен
договор за потребителски кредит, като следва да бъде съобразена и приложена
от съда, независимо, че кредиторът не се е позовал на нея в заявлението.
Действително по този въпрос е съществувало колебание в практиката на
15
съдилищата, което е преодоляно с постановени решения на ВКС – вж.
решение № 50174/26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., ІV г.о. по
правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато: допустимо ли
е предявен по реда на чл. 422 ГПК иск да бъде уважен на основание чл. 23
ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че съдът е
достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22
ЗПК, е даден положителен отговор. Аргументите са, че при недействителност
на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.
Разрешението, че при установена в хода на исковото производство по чл. 422
ГПК недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл. 23
ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата
чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност
да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД, е споделено и в решение
№ 60186/28.11.2022 г. на ВКС по т.д. № 1023/2020 г., І т.о., както и в
решение № 50259/12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г.о.
Предвид горното процесният договор е недействителен на основание чл.
22, вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7, 10 и 12 ЗПК и чл. 10а ЗПК. Съгласно
чл. 23 ЗПК в случай че договорът потребителски кредит е обявен за
16
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно, в настоящия
случай, ответникът дължи на ищеца само непогасената главница по договора.
Преди всичко следва да се посочи, че дължимата главница е в размер на
500,00 лв. За да се определи дължимата главница, следва всички плащания,
извършени от потребителя за погасяване на задължения по договора за
кредит, да се вземат предвид в случая като погашения на дължимата главница,
след като останалите задължения по договора не са дължими, поради
недействителност на същия, вкл. на конкретните клаузи за договорна и
мораторна лихва /така напр. решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г., решение № 77/22.10.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1251/2021 г./. В случая в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, както и в
исковата молба ищецът е направил изрично съдебно признание, че
ответницата преди завеждане на делото му е заплатила сума в общ размер на
244,35 лв. - в случая е налице съдебно признание на този факт, като тези
признания ще бъдат ценени с оглед разпоредбите на чл. 237 ГПК и чл. 175
ГПК, т.е. съгласно всички обстоятелства по делото /така решение №
271/03.10.2014 г. на ВКС по гр.д. № 66/2014 г., IV г.о./. Също в решение №
199/05.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1171/2010 г., II г.о. се сочи, че твърдение
на страна за осъществяването на неизгоден за нея факт /наличие на плащане/,
следва да се приеме за признание и по смисъла на чл. 175 ГПК и ако по делото
липсват данни в противен смисъл, осъществяването на този факт може да се
приеме за доказано. Служебното начало по чл. 7 ГПК задължава съда да
съдейства за изясняване на делото, но това не е основание за абсолютно
дерогиране на фактическите твърдения и правни доводи на страните,
налагането им на съображения, различни от заявените от самите тях в хода на
процеса и признаване или отричане на права, които не са спорни /така
решение № 98/21.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 952/2010 г., IV г.о./. А
извънсъдебното/съдебното признание на факти е едно от най-достоверните,
надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени
в съвкупността с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на
правния спор, предмет на делото – арг. чл. 175 ГПК /така напр. решение №
69/16.01.2020 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2521/2019 г./.
Самата ответница в отговора на исковата молба не сочи и не въвежда
17
фактическо твърдение /макар, че тя следва да е най-наясно какви суми е
заплащала/ да е заплатила различен по-висок размер от тази сума.
В обобщение – чистата стойност на главницата по кредита е 500,00
лв., като са налице плащания в общ размер на 244,35 лв. и поради това
остават дължими 255,65 лв. от ответницата.
При това положение настоящият съд намира, че предявения
установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК и чл. 240, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на
ищеца „Макс колект“ ЕООД спрямо К. И. С. за сумата 385,09 лв. – остатък от
главница следва да бъде уважен, но само до размера от 255,65 лв. /за
горницата над този размер е неоснователен/, а предявеният установителен иск
с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 108,21 лв. обезщетение за
забава за периода 22.06.2021 г. – 04.01.2024 г. отхвърлен.
По разноските:
При този изход на делото, с оглед задължителното тълкуване на закона,
дадено в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по
тълкувателно дело № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът, който
разглежда иска по чл. 415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. С оглед изхода на спора ответницата дължи на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за исковото производство в
размер на общо 64,78 лв. /юрисконсултско възнаграждение – основата за
изчисляване е в размер на 100,00 лв. – чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ в минимален размер
и основа за изчисляване от 25,00 държавна такса, действително ищецът е
внесъл държавна такса от 75,00 лв., но над сумата от 25,00 лв. същата се явява
надвнесена/ и разноски за заповедното производство в размер на общо 38,87
лв. /държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/ съразмерно на
уважената част от исковете. От своя страна ищецът дължи на ответницата
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за исковото производство в размер на
231,24 лв. с ДДС /адвокатско възнаграждение/ и разноски за заповедното
производство 231,24 лв. с ДДС /адвокатско възнаграждение/ съразмерно на
отхвърлената част от исковете на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7,
18
ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2009 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за процесуално представителство на ответницата по делото.
По отношение на адвокатското възнаграждение следва да се посочи, че
правилото, че на присъждане подлежат само действително направените, т.е.,
заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са допустими, но
само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА,
когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от
издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг
юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ответницата е релевирала своевременно искане
за присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК, в който е вписано възнаграждение от по 480,00 лв. с ДДС за
процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По делото
са ангажирани и договор за правна защита и съдействие /л. 58 от делото и л.
50 от ч.гр.д. № ****/2024 г./, в който страните по упълномощителната сделка –
ищцата, от една страна и съответният адвокат, от друга страна, са направили
съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна
поради това, че ищецът е материално затруднен – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА /в
случая доказателствената тежест е за ответника – вж. определение №
163/13.06.2016 г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о., определение №
515/02.10.2015 г. на ВКС по ч.гр.д.№2340/2015г., I т.о./. Вж. и решение №
374/23.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл.
цитираните в него определение № 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. №
4891/2015 г., IV г.о., определение № 442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II
т.о./, в които се сочи, че преценката дали да се окаже безплатна правна помощ
и дали лицето е материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от
самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.
19
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска за главница с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 240, ал. 1 ЗЗД по
отношение на К. И. С., ЕГН: ********** и адрес: гр. ******************
съществуването на вземането на „Макс колект“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Христо Ботев“ № 17, ет. 1,
офис 208 за сумата в размер на 255,65 лв. /двеста петдесет и пет лева и
шестдесет и пет стотинки/ представляваща остатък от чиста стойност
/главница/ по договор за паричен заем № ****/****** г., ведно със законната
лихва върху тази сума до окончателното плащане, считано от 15.01.2024 г., за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК № ***/20.03.2024 г. по ч.гр.д. ****/2024 г. по описа на Старозагорски
районен съд, като ОТХВЪРЛЯ исковете до пълния предявен размер както
следва: 1/ главница над сумата от 255,65 лв. до пълния предявен размер от
385,09 лв. и 2/ за сумата от 108,21 лв. представляваща обезщетение за забава
за периода 22.06.2021 г. – 04.01.2024 г. - по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1
ЗЗД като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК К. И. С., ЕГН: ********** и
адрес: гр. ****************** да заплати на „Макс колект“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Христо
Ботев“ № 17, ет. 1, офис 208 сума в размер на 64,78 лв. /шестдесет и четири
лева и седемдесет и осем стотинки/, представляваща направените в исковото
производство съдебни разноски за доплатена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, както и сума в размер на 38,87 лв. /тридесет
и осем лева лева и осемдесет и седем стотинки/, представляваща направените
в заповедното производство по ч.гр.д. № ****/2024 г. по описа на
Старозагорски районен съд съдебни разноски за платена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение съразмерно на уважената част от исковете.
20
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Макс колект“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Христо
Ботев“ № 17, ет. 1, офис 208 да заплати на адв. Д. М. от ******** адвокатска
колегия и адрес на кантора гр. *************** сума в размер на 231,24 лв. с
ДДС /двеста тридесет и един лева и двадесет и четири стотинки/
представляваща адвокатско възнаграждение за исковото производство и сума
в размер на 231,24 лв. с ДДС /двеста тридесет и един лева и двадесет и
четири стотинки/ представляваща адвокатско възнаграждение за
заповедното производство съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на въззивно обжалване с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
21