№ 399
гр. Стара Загора, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Диана Р. Стоянова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20245530104363 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, и
чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11 и чл. 19 ЗПК.
Ищецът Й. М. К. твърди в исковата си молба, че на 10.03.2023 г. между страните бил
сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ..., съгласно който договор
бил приложим ЗПФУР. Страните се договорили отпуснатият заем да е в размер на 1200 лева.
Посоченият годишен процент на разходите бил в размер на 49,66%. В чл. 5 от Договора
било уговорено, че кредитът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от „Ferratum
Bank“ в полза на дружеството ответник. При сключването на договора за потребителски
кредит никъде не било посочено в съдържанието на договора какъв бил размерът на
възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество. След
като усвоил сумата от 1200 лв., ищецът установил, че освен заемната сума от 1200 лв., му
била начислена такса за обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от партньор на
ответното дружество, в размер на 600 лв. Процесният договор бил недействителен.
Дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в договора за кредит,
нито пък било посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция било задължително
условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ било посочено като възможност за
повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като
задължително условие за кандидатстването, каквото се явявало всъщност. Договорът не бил
подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което
липсвало съгласие. Ищецът не подписвал договор за поръчителство и такъв не му бил
представян. Процесният договор, както и евентуалния договор за допълнителна услуга били
нищожни на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена
1
предвидената от закона форма. Договорът бил недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК,
тъй като противоречал на чл. 11 ал.1 т. 10 ЗПК, тъй като не съдържал начина на изчисляване
на ГПР и липсвала яснота как бил формиран същия, респ. общо дължимата сума по него.
Посочен бил само ГПР в %, но не бил посочен начина на изчисляването му. Ето защо
договорът бил недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. На следващо място бил посочен
грешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не била включена като разход по
договора. Ответникът не предоставял възможност за сключване на договора за кредит без да
му бъде предоставен поръчител, за което събирал допълнително възнаграждение. С това
допълнително плащане се покривали разходи във връзка със задължението за предоставяне
на сумата и следвало да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият
щял да надхвърли законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и
съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията. Посоченият в договора
годишен процент на разходите и обща дължима сума не отговаряли на действителните
такива. Посочените в договора за заем по-ниски стойности, представлявали невярна
информация и следвало да се окачествят като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора – в този смисъл била налице съдебна практика. Сумата,
претендирана от ответното дружество по договор за поръчителство, несъмнено следвала да
бъде включена в ГПР, тъй като била разход във връзка с предоставяне на кредита по см. на
чл.19, ал.1 ЗПК. При сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез
предвиждане на вноска за гаранция по договор за поръчителство, което било свързано с
допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, била заобиколена императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент
на разходите по кредита. Действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени
и разходите за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, бил в размер над
70%. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент на разходите и
общата сума., дължима от потребителя, не съответствали на действително уговорените
такива, налице била неяснота при определяне на ГПР, което водело до недействителност на
договора, съгласно чл.22 ЗПК. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на
кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело, че в условията
на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите - членки следвало да упражняват необходимия надзор с
цел избягване на такова поведение и следвало да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедирали по този начин. В
решение по дело С-714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
2
267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в
Съда на 22 ноември 2022 г. във връзка с тълкуването на член 3, буква ж), член 10, параграф
2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, СЕС постановявало, че
посочването на ГПР, който не отразявал точно всички тези разходи, лишавало потребителя
от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както
непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включвала
всички споменати разходи, отразявала тежестта на такова нарушение и имала възпиращ и
пропорционален характер. Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябвало да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не бил
посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива разходи, посочените разпоредби допускали този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да водело
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Целият договор за потребителски кредит следвало да бъде приет за
недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за предоставяне на банкова гаранция
не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Начисляването на такса за допълнителна услуга - гарант, чийто размер не бил
включен в самия договор и в посочения ГПР налагало на потребителя да приеме клауза, с
която нямал възможност да се запознае преди сключването на договора. Договорът бил във
вреда на потребителя, като не отговарял на изискването за добросъвестност и водел до
значително неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и потребителя,
налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга. Договорът за потребителски
кредит бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с чл.11 и чл. 19 ЗПК. Клаузата на
чл.5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № ... била нищожна, като
неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл.10,
ал.2, чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК. Ищецът моли съда да прогласи нищожността на
договор за потребителски кредит № ..., сключен между него и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание
чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК. В условията на евентуалност, в случай че
съдът отхвърли първоначалния иск, моли да бъде прогласена нищожността на клаузата на
чл. 5 в Договор за предоставяне на потребителски кредит № ..., сключен между Й. М. К. и
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, предвиждаща заплащане на възнаграждение за
предоставяне на обезпечение - поръчителство от „Ferratum Bank“ в полза на ответника.
Претендира направените в настоящото производство разноски, включително адвокатско
възнаграждение.
По делото е постъпил писмен отговор от ответника, с който счита предявените искове
за неоснователни. Неоснователно било твърдението на ищеца, че чл. 5 от договор за кредит
бил нищожен. Не било основателно твърдението, че предоставяне на поръчителство от
3
Мултитюд Банк (Малта) било условие за сключване на договор за кредит. Напротив, при
кандидатстване, всеки кредитополучател, включително ищецът, можел да избере да сключи
договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи
задълженията си по кредита, или да посочи поръчител, избран от него. Сключването на
договор за гаранция от кредитополучателя не било задължително условие за сключването на
договор за кредит и не увеличавало възможностите на кредитополучателя за отпускане на
кредит в желания от него размер и при предлаганите от кредитора условия, като това
правоотношение било отделно от договора за кредит. Мултитюд Банк било самостоятелно
юридическо лице, кредитна институция, лицензирана в Малта, която предоставяла услуги на
територията на Република България по силата на свободата на предоставяне на услуги,
съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт, и била вписана под № 178 в
нарочния регистър на БНБ. Договорът за гаранция бил отделно облигационно
правоотношение, по което Фератум България не било страна, а кредитополучателят сам
избрал да се ползва от услугите на банката, като техните отношения не засягали
отношенията между кредитора и кредитополучателя. Ищецът сам избрал в електронния
формуляр като обезпечение поръчителство от Мултитюд Банк (Малта) и след като се
запознал с дължимите от него такси по договора за гаранция, подал заявлението за
сключване на договор за потребителски кредит. След това, ищецът получил по e-mail
преддоговорна информация, в която било посочено изрично, че за сключването на Договора
за кредит „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД изисквало от ищеца да обезпечи задълженията си
чрез поръчителство, заедно с проекти на Договора за кредит. Отделно потребителят
получавал по електронна поща и цялата документация от Фератум Банк (Малта), а именно
договора за гаранция и прилежащите му документи. Ищецът, след като първо сам посочил
Фератум Банк (Малта) като поръчител и получил информацията, съответно проектите на
договорите, потвърдил изрично чрез CMC, че желаел да сключи договора за потребителски
кредит при посочените условия. Исковата молба съдържала бланкетни и голословни
твърдения, неподкрепени с конкретни факти и документи, като същата била лишена и от
конкретика по отношение на извършени плащания, възникнали облигационни
правоотношения, суми и проценти. Договорът за гаранция бил възмездна услуга,
предоставяна от лице, различно от кредитодателя. Ако кредитополучателят изберял да
сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитодателя, кредитополучателят
получавал незабавна информация за размера на разхода. Този разход не се включвал в ГПР
по кредита, тъй като не влизал в общия разход по кредита съгласно § 1.1. от Закона за
потребителския кредит, доколкото касаел услуга, предоставяна от трето лице Мултитюд
Банк (Малта), която била с незадължителен характер по смисъла на закона. Твърдението на
ищеца, че сключването на Договор за гаранция с Мултитюд Банк (Малта) имало за цел
единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита било напълно неоснователно.
Необходимостта от обезпечение за кредитора се явявала следствие на извършваната от него
оценка на кредитоспособността на потребителя - съгласно чл. 16 от ЗПК, кредиторите били
длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай и имало за цел да гарантира
финансовия риск, който ответното дружество носело от възможността да има неизпълнение
4
от страна на ищеца. Ответникът имал интерес от получаването на обезпечение именно за да
си гарантирал, че няма да търпи вреди от неплатежоспособността на длъжника. По тази
причина били неоснователни твърденията на ищеца, че договарянето на обезпечение било
незаконосъобразно. Посоченият ГПР в договора за кредит бил в съответствие с чл. 19, ал. 4
ЗПК, тъй като не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута. Възнаграждението за предоставената от Мултитюд Банк
(Малта) услуга за гаранция, от своя страна, не се включвало в размера на ГПР, тъй като
същата не била задължителна за сключването на договора за кредит. Твърденията на ищеца,
че бил принуден да сключи договор за гаранция с Мултитюд Банк не отговаряли на
обективната действителност. На всеки етап от процеса потребителят разполагал с
необходимата информация и време, за да преценил дали посоченият договор бил подходящ
за него или не. Приемането на условията се осъществявало по два начина - чрез CMC на
1917 с текст FER PRIEMAM или чрез WEB код на онлайн страницата на ответника. Срокът
за въвеждането на този код бил 48 часа - два дни (чл. 6.4. от Общите условия). Потребителят
имал повече от достатъчно време да се запознаел с условията на договора, в това число да
ангажирал консултант за преглед. В конкретния случай посоченият кредит дори не бил
първи за ищеца. Ищецът разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК, съгласно което той имал
субективно, потестативното право да се откаже от сключения договор за потребителски
кредит в срок от 14 дни от сключването му без да давал обяснения за това и без да дължал
обезщетение и неустойки. Това негово право било предвидено и в чл. 9 от договора. Дори да
се приемело, че ищецът узнал едва след сключването на договора за кредит (въпреки
неколкократно предоставяната информация), че трябвало да обезпечи кредита, използвайки
допълнителна и незадължителна възмездна услуга, той имал на разположение 14 дни, в
които да вземе решение за отказване от договора без да дължал обезщетения или неустойки.
Той не упражнил това свое право. След като не упражнил правото си да се откаже от
договора в предвидения в закона срок, можело да се направи обоснованото предположение,
че той разбрал и приел клаузата на чл. 5 от договора за кредит. Будело недоумение защо
ищецът твърдял, че договорът за кредит бил нищожен. В случая бил налице опит на ищеца
да заобиколи закона и да избегне изпълнението на задълженията си по процесния договор за
кредит за заплащане на договорна лихва, което било дължимо възнаграждение за използване
на финансовия ресурс. Доколкото не било налице разминаване между посочения в договора
ГПР и този, действително дължим от страна на ищеца, то изложените от него твърдения
били неоснователни. Ответникът моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен
и претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
Видно от Договор за предоставяне на потребителски кредит №... от 10.03.2023 г.,
страните по делото са сключили договор по силата на който, ответникът е предоставил на
ищеца парична сума в размер на 1200,00 лева под формата на потребителски кредит. По
силата на същия договор ищецът се е задължил да върне на ответника получената в заем
5
сума на 12 месечни вноски при лихвен процент – 23 % и годишен процент на разходите
49,11% . Съгласно чл. 5 от договора страните са уговорили, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на дружеството. С одобряването от
дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение уговорката, свързана с
обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето,
предоставило обезпечението.
С оглед установяване обстоятелствата по делото е назначена съдебно-счетоводна
експертиза. От заключението на вещото лице се установява, че съгласно договора за
предоставяне на потребителски кредит № .../10.03.2023 г. е предоставен потребителски
кредит в размер на 1200,00 лева. Платените от ищеца суми по този договор са: главница в
размер на 1200 лева, лихва в размер на 134,86 лева, плащания съгласно тарифа и общи
условия – 186,00 лв. и надвнесена сума – 0,69 лева. Съгласно договор за гаранция, сключен с
Multitude bank, таксата за нейното предоставяне е в размер на 1140 лева, дължима от
клиента. Тази такса е дължима на месечни вноски в размерите, условията и на падежите,
уговорени в погасителния план, неразделна част от договора за кредит. В открито съдебно
заседание, вещото лице допълва, че след включване на таксата „гаранция“ при изчисление
размера на ГПР, последният би възлязъл на 180,24%.
В случая спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират приложение
разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последицицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Съобразно разпоредбата на
чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
6
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Следователно в посочената величина, представляваща обобщен израз на всичко дължимо по
кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички
разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства –
например не е посочено дали при определяне на ГПР е включено възнаграждението по
договора за допълнителни услуги, което представлява значителна част от задължението по
кредита /таксата по договора за гаранция представлява 95% от размера на основното
задължение за главница по кредита/. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В
случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите
разходи за потребителя при формиране на ГПР. Следователно неясни остават както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема.
В случая очевидно при определяне на размера на ГПР не е включено
възнаграждението по договора за гаранция, тъй като размерът на възнаграждението предвид
заключението на вещото лице възлиза на 1140,00 лв. и представлява над 90% от основното
задължение на ищцата по договора. С това допълнително плащане се покриват разходи,
които са свързани с договора за потребителски кредит и които са били предварително
известни на заемодателя, доколкото задължението за предоставяне на гаранция е включени
едновременно с договора за потребителски кредит. Ето защо размерът на това плащане е
следвало да бъде включен в ГПР по кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 1
ЗПК. По този начин ГПР по договора би се равнявал на 180,24%, което е в значително
отклонение от посочения в последния в размер на 49,11% Като се има предвид, че същото
надвишава значително по размер договорната лихва, то включването му при определяне
размера на ГПР би довело до превишаване на законовия мининимум. Така на практика се
стига до заобикаляне на императивното изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за максималния
размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая ще надхвърли допустимия
петкратен размер на законната лихва.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици. Искът за обявяване за недействителен на този договор
се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на главния иск съдът не следва да се произнася по предявения
евентуален иск за частична нищожност на Договор за потребителски кредит № ... от
10.03.2023 г., тъй като не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането
му.
7
На основание чл. 78, ал.1 ГПК следва да бъде осъдено ответното дружество да
заплати на ищцата сторените по делото разноски – 50,00 лева за държавна такса, 300,00 лв.
за възнаграждение за вещо лице, 5,00 лв. за държавна такса за издаване на съдебно
удостоверение и 1900,00 лв. за адвокатско възнаграждение,
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, Договор
за потребителски кредит № ... от 10.03.2023 г., сключен между Й. М. К., ЕГН: **********, с
адрес: гр. Стара Загора, ... и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: град София, р-н Младост, бул. „Александър Малинов“ № 51, бл.0,
вх.А, ет.9, офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н..
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, р-н Младост, бул. „Александър Малинов“ № 51, бл.0, вх.А, ет.9,
офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., да заплати на Й. М. К., ЕГН: **********, с
адрес: гр. Стара Загора, ..., сумата в размер на 2255,00 лв., представляваща сторени разноски
в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
8