Р Е Ш Е
Н И Е
№
гр. Плевен, 12.12.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, V граждански състав в открито заседание, на 13.11.2019г. в
състав:
Районен съдия : Биляна Видолова
при секретаря Галя Николова, като разгледа докладваното от
съдия Видолова гражданско дело № 4723 по
описа на съда за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Иск с чл. 415 от ГПК във вр. с чл.
232 ал. 2 от ЗЗД. Възражениe по чл. 111 б. в от ЗЗД.
*** ***, е предявил против ***, със
седалище и адрес на управление ***, представляван от И.Д.И., искове с искане да
се признае за установено, че *** му дължи сумата 1 940.36 лв. – наем по ***ведно
със законната лихва, считано от 03.06.2019 г. - датата на подаване на
заявлението по ***до окончателното изплащане на вземането, за която сума е
издадена заповед за изпълнение ***, възразена от длъжника. *** твърди, че с ***
имат сключен ***продължен с ***при който той е предоставил за възмездно
ползване част от посочената мрежа на *** като наемател. Твърди, че е бил
изправна страна по договора – предоставил е вещта за ползване, като наемната
цена е била 0.50лв. месечно без ДДС, или обща стойност от 187лв. без ДДС, като
сумата е следвало да се заплаща до 30 число на текущия месец. Твърди, че е
налице неплатено задължение от 1940.36лв., както следва: 217.60лв. по фактура
от 05.01.2015г.; 224.40лв. – по фактура от 02.02.2015г. и 1498.36лв. – по
фактура от 31.05.2017г. Сочи, че по-късното издаване на фактурата от
31.05.2017г. за задължения от 01.06.2015г.-21.12.2015г. е било поради висящо
съдебно производство във връзка с решение на ***, и взето решение да не се
фактурират суми в този период. Счита, че издаването на фактурата прекъсва
давността. Сочи, че с писмо от 2017г., ***е признал дължимостта на вземането по
фактура от 31.05.2017г., и счита, че с това признание е прекъсната и давността
за другите две фактури. Моли съда да уважи предявените искове за главница и лихва,
претендира разноски. Представя писмени доказателства.
Препис от исковата молба и
доказателствата са връчени на *** по делото и в едномесечен срок той е
представил писмен отговор, в който е заявил, че искът е допустим, но
неоснователен. Заявява, че издаването на фактура не прекъсва давността на
периодичните вземания. Заявява, че в писмото до *** не е правил признание за
дължимост на конкретна сума, посочени са само номера на фактури от 2017г.,
налице са множество оспорвания, заявено е, че сумите не могат да се изплатят
наведнъж и въобще не са коментирани фактури от 2015г. Конкретно се твърди, че в
писмото ***е визирал фактури с номера ***и ***които не са приложени като
доказателства по делото. Прави се възражение за изтекла погасителна давност на
вземанията за наем за 2015г. Възразена е претенцията за разноски.
След преценка на събраните по делото
доказателствата, съдът приема за установено следното от фактическа страна: По
делото е прието *** по описа на ***, от което е видно, че е подадено заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от *** срещу *** за
следните суми: 1 940.36 лв., ведно със законната лихва, считано от 03.06.2019г.
до изплащане на вземането, както и сумата 88.80лв. разноски по делото. Въз
основа на подаденото заявление е издадена заповед за изпълнение ***възразена от
длъжника в срок, поради което ***, с оглед дадените от заповедния съд указания
е депозирал искова молба за установяване на съществуващото си право, предмет на
разглеждане в настоящето производство.
От представения по делото ***продължен
с ***се установява, че *** е предоставил за възмездно ползване част от собствената
си мрежа на територията на *** и ***, ***на *** като наемател. След
продължаването, срокът на договора е бил до 22.12.2015г. В чл. 6 е уговорено,
че цената е в размер на 0.50лв. за всеки ползван стълб от разпределителната
мрежа, като наемната цена се заплаща в срок до 30-то число на месеца, за който
се отнася, плащането следва да се извърши в български лева по посочена банкова
сметка *** ***. Не спорно между страните, че вещите, предмет на договора са
предадени, техния брой и цената за месец. Издадени са следните фактури, предмет
на спора: Фактура ***за сумата от 224.40лв. с посочено основание наем
ел.стълбове – м. 01.2015г.; Фактура ***за сумата от 224.40лв. с посочено основание
наем ел.стълбове – м. 02.2015г.; Фактура
***за сумата от 1498.36лв. с посочени две основания: ***- наем ел.стълбове – периода
01.06.2015г. -30.11.2015г., и ***- наем от 01-21.12.2015г. Във връзка със
заплащането на сумите по тези фактури, страните за разменили писма, като видно
от разпечатката на изпратени имейли –л. 35 от делото, *** е изпратил на ***
фактура за дължим наем и уведомление за дължими лихви за забава на
09.06.2017г., а ***е изпратил отговор на 22.06.2017г. В приложеното уведомление
за неустойка се претендира законна лихва от 241.28лв. за периода от 01.07.2015г.
– 31.05.2017г., като се сочи, че не се издава данъчен документ, ДДС не се дължи,
а само ще бъде издаден документ, удостоверяващ плащането. В приложения от ***
отговор на *** на уведомлението за неустойка /посочено че е получено на 15.06.2017г./,
***е изложил следното: не оспорва сключването на договор за наем, оспорва
сключването на анекс, но не оспорва, че отношенията са продължили до м.
12.2015г., твърди, че всички плащания са били по издадени фактури. Относно
получена фактура от *** твърди, че такава през 2015г. не му е била предоставяна,
и поради това е бил в невъзможност да я заплати, защото не е можела да бъде
надлежно осчетоводена. Потвърждава се, че фактури не са били издавани с
обяснения - висящ съдебен спор между *** и ***, отнесен пред ВАС, като е
посочено изрично, че това се потвърждава и това, че едва през м. май 2017г. се
издава фактура, отнясяща се за задължения за периода м.06.-м.12.2015г. Посочено
е, че в контекста на горното, сам *** бил приел, че задълженията настъпват от
датата, в която ***е уведомен за издадената през м. 05.2017г. фактура,
независимо от клаузите на договора. ***е заявил, че изискуемостта е от датата
на уведомяването, и е посочил: „…следва да приемете, че не се противопоставям и
правя признание за дължимост на посочената сума, като единствено оспорвам
твърдението, че дължа лихви за забава за неплатените наемни вноски.“ Изложени
са възражения относно недължимостта на лихва, посочено е, че ***не извършва
дейност като търговец от 2016г., не му е възможно да заплати наведнъж цялата
сума по фактура ***– 1122.00лв. и **** – 126.63лв. и 20 % ДДС -249.73лв., като
е посочил, че ще заплати сумата на шест вноски по посочен от него начин.
При така установената фактическа обстановка, съдът формира
следните правни изводи: Установи се по делото наличие на валидно възникнало
наемно правоотношение между страните, с уговорен начин на изчисляване на месечния наем между страните, чийто краен
размер е отразен в издадените по делото фактури и не е спорен между страните.
Спорен е въпросът – дължат ли се сумите по фактурите от *** и погасени ли са
вземанията на *** по давност. Безспорно е, че в случая, след като се касае за
наемни отношения, приложим е институтът на кратката погасителна давност по чл.
111 б. в от ЗЗД, съгласно който вземанията за наем се погасяват с изтичането на
тригодишен давностен срок. Срокът в случая започва да тече от изискуемостта на
вземането, който по начина, по който е уговорен между страните в чл. 6 от
договора, е след изтичането на 30-то число на месеца. Независимо от
обстоятелството издадена ли е фактура за съответния месец, получена ли е от
страната, при наличие на такава уговорка, сумата по наема е дължима до 30-то
число на месеца за който се отнася. Поради горното, съдът приема, че вземанията
за сумите от 217.60лв. – наем за м. януари 2015г. по фактура от 05.01.2015г. и
от 224.40лв. – наем за м. февруари 2015г. по фактура от 02.02.2015г., са
погасени съответно на 31.01.2018г. и на 01.03.2018г., и при позоваването на ***
на изтекла давност, претенцията за тях следва да бъде отхвърлена. Не така стои
въпросът за изтичането на давността по отношение на вземането по фактурата от
31.05.2017г. Вземанията за всеки един от наемите за месеците юни-декември 2015г.
е възниквало след 30. число на съответния месец, независимо от датата на
издаване на фактурата, т.к. именно такава е била уговорката между страните.
Както бе посочено по-горе, с електронно писмо от 22.06.2017г., преди изтичане
на тригодишен срок от изискуемостта на което и да е от вземанията по тази
фактура, *** е бил уведомен от ***, че не се противопоставя и прави признание за
дължимост на посочената сума. В писмото се обсъжда само и единствено вземане по
фактурата, издадена през м. май 2017г., то е посочено първо като месец на
издаване на фактурата за него, на второ място - като период за който се отнася
вземането – м. 06- месец 12.2015г., на трето място - като компоненти на
фактурата с номера ***и ***, които са отделни позиции в представената от *** на
л. 11 от делото фактура от 31.05.2017г. Не на последно място, ***изрично е
посочил сумите от 1 122.00лв., 126.63лв. и 20 % ДДС - 249.73лв., които
също са компоненти на тази фактура и общо представляват сбора и крайната сума
по нея – 1 498.36лв., посочен е и начин по който изявява желание да ги издължи.
Поради всичко посочено, като краен се налага извода, че ***е направил признание
на вземането, като го е отправил до кредитора и той го е получил,
индивидуализирал е достатъчно ясно вземането, за да е безспорно за кое точно вземане
става дума – за наема за месеците 06-12.2015г. за обща сума 1498.36лв. и
независимо, че не е посочил номер на фактура, а само нейните компоненти, е
категорично ясно кое вземане е признал. Това негово изявление представлява
признание по смисъла на чл. 116 б. а от ЗЗД и прекъсва давността на все още
неизтеклото по давност вземане, като за него започва да тече нова давност,
която също е три години /в т.см. и решение ***, решение ***и др., в които е
прието, че за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено
до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото
задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда; признаването
на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да
манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването
на конкретния дълг към кредитора/. Именно в срока на новата тригодишна давност
на признатото вземане по смисъла на чл. 117 ал. 1 от ЗЗД, *** е предявил иск за
вземането си – подал е на 03.06.2019г. заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, която дата се счита за дата на предявяване на
иска, съгл. чл. 422 ал. 1 от ГПК. Поради
горното, съдът намира, че предявената претенция за сумата 1498.36лв., представляваща
наем за месеците юни- декември 2015г. по ***се явява основателна, и като такава
следва да се уважи.
Съобразно изхода на спора – частично уважаване на
претенциите, и искането за разноски и от двете страни, съдът съобразява
следното: Общо дължимите разноски на *** са в размер на 138.80лв., от които 38.80лв.
– ДТ и 100лв. – юрк. възнаграждение, определено от съда на осн. чл. 78 ал. 8 от ГПК. От тях дължимата част за уважената претенция е в размер на 107.18лв.,
която сума следва да бъде присъдена в тежест на ***. Въпреки, че и той е
претендирал разноски от 300лв., доказателства за направени такива в исковото производство
липсват.
Съгласно задължителните указания, дадени с т.12 на ТР
4/2013 г., съдът следва да разгледа и въпроса за разноските в заповедното
производство. От разноските на *** в размер на 88.80лв., дължими, съобразно
изхода на исковото производство са 68.57лв. Разноските на *** са в размер на 300лв.
– адвокатски хонорар, от които дължими съобразно изхода на делото са 68.34лв. По
компенсация, в този случай ***следва да бъде осъден да заплати на *** разноски
в размер на 0.23лв.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание
чл. 415 от ГПК във вр. чл.232 ал. 2 от ЗЗД, ЧЕ ***, със
седалище и адрес на управление ***, представляван от И.Д.И., ДЪЛЖИ на ***, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от Т.П.и П.Х., сумата от 1 498.36лв., представляваща наем за периода м.06.-м.12.2015г. по ***продължен
с ***ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.06.2019г. до
окончателното ѝ изплащане, която сума е част от Заповед за изпълнение ***по
гр.д. ***на ***.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.
415 от ГПК във вр. чл.232 ал. 2 от ЗЗД, предявен от ***, със седалище и адрес
на управление ***, представлявано от Т.П.и П.Х., против ***, със седалище и адрес на управление ***, представляван
от И.Д.И., за признаване за установено, че ***му дължи сумите от 217.60лв. –
наем за м. януари 2015г. по фактура от 05.01.2015г. и от 224.40лв. – наем за м.
февруари 2015г. по фактура от 02.02.2015г. по ***които суми са част от Заповед
за изпълнение ***по *** на ***, поради ПОГАСЯВАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА ПО ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1
от ГПК, ***, със седалище и адрес на управление ***, представляван от И.Д.И., ДА
ЗАПЛАТИ на ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Т.П.и
П.Х., направените деловодни разноски в исковото производство в размер на 107.18лв. и в заповедното производство по ***в размер на 0.23лв.
Решението подлежи на
обжалване пред плевенски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия :