№ 550
гр. Сливен, 23.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, XI СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ива Ил. Стойчева Коджабашева
при участието на секретаря Андреана Ст. Станчева
като разгледа докладваното от Ива Ил. Стойчева Коджабашева Гражданско
дело № 20242230104603 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на С. В. Т. от гр. Сливен
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на
правосъдието, гр. София, с която е предявен установителен иск за признаване
на установено на правото на ищцата на платен допълнителен отпуск в размер
на по 12 дни годишно поради положен извънреден труд над 50-те часа през
всяко от отчетните тримесечия в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г.
Ищцата твърди, че в исковия период от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г.
била служител на ответната ГДИН, като служебното й правоотношение
продължава и до настоящия момент. На 25.02.2003 г. влязло в сила въведеното
от законодателя право на допълнителен отпуск поради положен извънреден
труд над 50-те часа на отчетно тримесечие. Към крайната дата на исковия
период - 30.06.2014 г. правото на допълнителния отпуск било правна
възможност, изрично предвидена в закона за компенсация на извънредния
труд. Ищцата излага, че през исковия период изпълнявала служебното си
правоотношение на 8, 12 и 24 часови смени, които се изпълнявали съгласно
предварително утвърден от началника на Затвора в гр. Сливен месечен
график, като работното време се изчислявало сумирано за отчетен тримесечен
период. Календарната година била разделена на четири такива тримесечия,
като за всяко тримесечие се сумирали изработените от ищцата часове и ако
надвишавали нормата работно време за съответния отчетен период, часовете
1
над установеното време съставлявали извънреден труд за работника, който
съгласно действащия за процесния период ЗМВР следвало да се компенсира с
допълнително възнаграждение за извънреден труд за часовете до 50 часа на
отчетния период и с допълнителен платен отпуск за извънреден труд за
часовете над 50 часа за всяко тримесечие. Изчисляването на отработените
часове ставало в края на отчетния период и в началото на следващия и едва
тогава можело да се установи дали общият брой изработени от служителя
часове е надвишил индивидуалната му нормативно установена норма за
периода и в този случай часовете, с които надвишава тази норма
представлявали извънреден труд. През процесния период работодателят не
изчислявал правилно изработените от ищцата часове и по този начин
извънредният й труд не бил отчетен и компенсиран. Поради специфичния
характер на извършваната от ищцата дейност, същата давала допълнителни
смени месечно или т. н. резерв, не могла да ползва почивка за хранене, защото
й трябвало разрешение на прекия ръководител и се хранила на територията на
работното си място и била на разположение по това време. Ответната ГДИН
не отчитала пълната продължителност на положения от ищцата труд по време
на работните й смени, тъй като не включвала към работното й време времето,
което ищцата ползвала за хранене, приспадала време за отдих, което реално не
било ползвано от ищцата поради непрекъсваемостта на работния процес.
Същото така ГДИН не отчитала времето за инструктаж, развод, приемане,
сдаване, освобождаване и развод от дежурство, които безспорно съставлявали
действия при изпълнение на служебните задължения по смисъла на § 1, т. 6 от
ДР на ЗМВР. Ищцата излага още, че съгласно Директива 2003/88/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на
организация на работното време и чл. 155, ал. 3 КТ, времето за хранене се
включва в работното време при непрекъсваем работен процес. Неактивната
част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/
също представлява работно време ако работникът и служителят присъства
физически на място, определено от работодателя. Този извод следвал от
тълкувателните преюдициални заключения на СЕС, които били задължителни
за страната ни като държава членка на ЕС, поради което в тяхно изпълнение
била приета в този смисъл Инструкция на ЗМВР от 14.12.2012 г. и ТР № 8 от
2014 г. на ОСГК на ВКС. Ищцата се позовава и на чл. 311, ал. 5 от ППЗИНЗС
относно задълженията й по приемането и предаването на поста, които се
2
осъществявали извън нормативно определената продължителност на
работната смяна, но не били отчитани като работно време. Посочва и други
относими за процесния период правни норми. На изложените основания
ищцата моли за уважаване на предявения установителен иск и претендира
деловодни разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с
която изразява становище за неоснователност, евентуално и за частична
недопустимост на иска, поради обстоятелството, че между страните е водено
гр. д. № 3042/2014 г. по описа на СлРС, по което с влязло в сила решение е
установено правото на ищцата на допълнителен отпуск за положен
извънреден труд в периода от второто тримесечие на 2011 г. до 30.06.2014 г. в
размер на 101 часа и 15 минути. Прави възражение за недопустимост на иска
и поради липса на правен интерес. Прави възражение за изтекла тригодишна
погасителна давност за предявяване на иска, тъй като ищцата е можела да
търси правото си след края на всяко едно отчетно тримесечие през периода, а
след 2014 г. правото е престанало да съществува. Излага, че правото на
служителя да иска допълнителен отпуск за положен труд над петдесет часа за
тримесечие е срочно и като такова следва да се упражни в рамките на три
години, тъй като е обвързано с отчитането и заплащането на извънреден труд
до 50 часа, което означава, че същото следва да се упражни в рамките на
тригодишния срок. В тази връзка бил предвиден в чл. 12 от Закона за
счетоводството и тригодишен период за съхраняване на носителите на
счетоводната информация, което имало пряка връзка с изчисляването на
извънредния труд и оттам с компенсиращия го допълнителен отпуск.
Служителите на ГДИН били държавни служители по чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС
и техните правоотношения се уреждали със ЗИНЗС, ППЗИНЗС и ЗМВР.
Правото на допълнителен отпуск било регламентирано в чл. 212, ал. 1, т. 3 от
ЗМВР, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР /отм./, който предвиждал
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен
период и право на допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа.
Цитира разпоредбата на чл. 301, ал. 5 от ППЗИНЗС /отм./, като посочва, че на
ищцата е била осигурявана 72-часова почивка след 24 часово дежурство.
Цитира и разпоредбата на чл. 301, ал. 4 ППЗИНЗС /отм./, приложима през
процесния период и твърди, че на ищцата е била осигурявана 45/90 минутна
почивка при всяко дежурство, както и до 4 часова почивка отдих при всяко 24-
3
часово дежурство. Съгласно чл. 302, ал. 2 ППЗИНЗС /отм./ удължаването на
работното време не се компенсирало с почивка и не се смятало за извънреден
труд и съгласно чл. 305, ал. 1 ППЗИНЗС /отм./ назначените в наряд се явявали
най-малко 15 минути преди определеното за инструктаж време в поделението.
Цитира и чл. 16е, ал. 2, 3 и ал. 4 от действащия ППЗИНЗС, съгласно които
нарядите и почивките за хранене не се включват в работното време.
Единствено инструктажите били част от работното време. На изложените
основания ответната ГДИН моли за отхвърляне на иска и претендира
присъждане на направените по делото разноски, вкл. юрисконсултско
възнаграждение.
В проведеното о. с. з. по делото на 20.05.2025 г. ищцата е заявила
частичен отказ от иска, като с влязло в сила протоколно определение съдът е
прекратил частично на основание чл. 233 ГПК производството по предявения
иск за признаване за установено на правото на ищцата на допълнителен
платен отпуск в размер на по 12 дни годишно за положен извънреден труд по
24/48 часа над 50-те часа на всяко отчетно тримесечие за периода от
01.07.2011 г. до 30.06.2014 г.
С протоколно определение от 17.06.2025 г. по делото е допуснато
изменение на предявения иск, като ищцата е прецизирала претенцията си
съобразно заключението на допуснатата експертиза и претендира признаване
за установено на правото й на допълнителен платен отпуск в размер на общо
83 дни за положен извънреден труд над 50-те часа на всяко отчетно
тримесечие в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2011 г.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява лично.
Представлява се от своя пълномощник - адвокат, чрез който поддържа
предявения иск и моли съда да го уважи и да присъди направените по делото
разноски.
Ответната дирекция, чрез своя пълномощник - юрисконсулт, оспорва
иска като неоснователен. Претендира юрисконсултско възнаграждение и
прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
пълномощника на ищцата.
Като взе предвид събраните по делото доказателства и
становищата на страните, съдът прие за установено от фактическа и
правна страна следното:
4
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 229, ал. 1, т. 9
/пред. т. 8/, вр. чл. 212, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т.
3, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 ЗМВР от 2006 г. (отм.) за признаване на
установено на правото на ищцата на допълнителен платен отпуск в размер на
общо 83 дни за положен извънреден труд над 50-те часа на всяко отчетно
тримесечие в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2011 г.
Предявеният иск е процесуално допустим, а възражението на
ответника за недопустимост на иска на основание чл. 299 ГПК, съдът намира
за неоснователно.
Воденото между страните гр. д. № 3042/2014 г. по описа на СлРС е
унищожено, но видно от служебно изготвената от съда справка, с влязлото в
сила решение по делото е установено правото на ищцата на 101 часа и 15
минути допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над
50 часа на тримесечие за периода от 03.07.2011 г. до 03.07.2014 г.
Така посочени, исковите периоди по настоящото дело - от 01.01.2003 г.
до 30.06.2011 г. и по гр. д. № 3042/2014 г. по описа на СлРС - от 03.07.2011 г.
до 03.07.2014 г. не съвпадат, поради което искът е процесуално допустим.
На следващо място, страните не спорят, а и от писмените доказателства
по делото се установява, че ищцата е в служебно правоотношение с ответника,
считано от 21.04.1998 г., което не е прекратено и към настоящия момент.
В случая се иска признаване за установено, че ищцата има право на
допълнителен платен отпуск по чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР (отм.) като страната
не може да предяви осъдителен иск за присъждане на обезщетение за същия,
доколкото понастоящем трудовото правоотношение не е прекратено. При това
положение за ищцата е налице правен интерес от предявяване на
установителния иск, с който и на този етап би могла да постигне търсената
защита (в този смисъл Определение № 1221 от 27.11.2014 г. по гр. д. №
4913/2013 г. по описа на ВКС на РБ, III г. о.).
Разгледан по същество обаче, съдът намира предявения иск за частично
основателен, тъй като действително, видно от приетото като писмено
доказателство по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза
по гр. д. № 3042/2014 г. по описа на СлРС, положеният от ищцата извънреден
труд през второто тримесечие на 2011 г., а именно за месеците април, май и
юни 2011 г. е изчислен от вещото лице и е участвал при сумирането на
5
полагаемия се на ищцата допълнителен платен годишен отпуск в общ размер
на 101 часа и 15 минути по гр. д. № 3042/2014 г. по описа на СлРС.
Несъответствието очевидно произтича от разликата в заявения от
ищцата петитум по гр. д. № 3042/2014 г. по описа на СлРС да бъде признато за
установено правото й на допълнителен платен отпуск за положен извънреден
труд над 50-те часа на всяко отчетно тримесечие, станал изискуем в периода
от 03.07.2011 г. до 03.07.2014 г., което на практика включва положеният
извънреден труд през второто тримесечие на 2011 г., докато с решението по
гр. д. № 3042/2014 г. по описа на СлРС съдът е признал за установено правото
на ищцата на 101 часа и 15 минути допълнителен платен годишен отпуск за
положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за периода от 03.07.2011
г. до 03.07.2014 г., а не този, станал изискуем в посочения период, както е
било заявено от ищцата.
По естеството си правото на допълнителен отпуск е компенсация за
положен от съответния служител в МВР извънреден труд. Този извод следва
от правната уредба в ЗИД на ЗМВР - 1997 г. (ДВ, бр. 17 от 21.02.2003 г.), в
сила от 25.02.2003 г., която урежда последиците от полагането на труд от
държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно
установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие.
Положеният от служителите труд, надвишаващ нормативно установеното
работно време, се компенсира при условията на чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР - 1997
г. (отм.), съответно чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР - 2006 г. (отм.), както следва: до 50
часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд;
разликата над 50 часа се компенсира с допълнителен отпуск. Превишението
над 50 часа не може да е нещо различно от превишението до 50 часа,
доколкото то във всеки случай представлява работа извън редовното работно
време, т. е. извънреден труд. Въпрос на законодателно решение е, защо част от
положения труд се компенсира парично, а друга част - с допълнителен отпуск,
но и двете вземания на държавния служител имат компенсаторен характер по
отношение на положения от него извънреден труд. Едното от тези вземания
(възнаграждение за труда, превишаващ редовното време до 50 часа) е парично
и за предявяването му с осъдителен иск няма никакви условия. Правото на
допълнителен отпуск (за превишаване над 50 часа на нормативно
установеното работно време) обаче е непарично и от държавните служители в
6
МВР не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. Това
следва от обстоятелството, че за разлика от разпоредбите в КТ (чл. 176, ал. 3)
и ЗДСл (чл. 59, ал. 6), нормите на ЗМВР не предвиждат възможност
държавният служител в МВР да упражни това право с едностранно
волеизявление. Естеството на задълженията, които такъв служител има, не
допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното
изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си
отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния
ръководител. От друга страна, отменените закони за МВР изрично забраняват
този отпуск да се компенсира с парично обезщетение - чл. 229, ал. 4 ЗМВР -
1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 4 ЗМВР - 2006 г. (отм.), освен при прекратяване на
служебното правоотношение.
В случая е безспорно установено, че ищцата е била в служебни
правоотношения с ответната ГД „ИН“ при МП - Затвора в гр. Сливен в
периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2011 г. на длъжност „Надзирател“ и „Старши
надзирател“, което поставя спорното правоотношение в правната рамка на
ЗМВР от 2006 г. (отм.) Чл. 211, ал. 5, т. 2 и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г.
(отм.) признава на ищцата право на допълнителен платен годишен отпуск за
положен извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие, включено в
периода, но не повече от 12 работни дни.
От показанията на разпитаните по делото свидетели Катя Иванова и
Мария Димитрова, които съдът кредитира изцяло като непосредствени и
непротиворечиви, се установи, че в исковия период ищцата и нейните колеги и
служители на ответната дирекция, са полагали труд на смени, като реалната
фактическа продължителност на всяко от положените дежурства е била с един
час повече. Служителите е следвало да бъдат облечени и готови да носят
служба 15 минути по-рано преди началния час на дежурството, като се е
извършвала проверка.
От заключението на допуснатата съдебно - икономическа експертиза,
което съдът кредитира изцяло като обективно и компетентно изготвено, се
установява, че в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2011 г. ищцата С. В. Т. има
общо 13168 часа индивидуална норма работно време, като е положила 15708
часа труд. Установено е, че ищцата е положила 2540 часа извънреден труд, от
които 1519,50 часа, а именно до 50 часа на отчетен период е компенсиран с
7
възнаграждение за извънреден труд, а за положените 663,75 часа извънреден
труд над 50 часа на отчетно тримесечие в периода от 01.01.2003 г. до
30.06.2011 г., ищцата има право на общо 83 дни допълнителен платен годишен
отпуск, при приложено ограничение за компенсация с отпуск до 12 дни за
календарна година в исковия период. Видно от заключението на вещото лице,
през второто тримесечие на 2011 г., за месеците април, май и юни 2011 г.,
ищцата е положила общо 108,5 часа извънреден труд, от които за положените
58,50 часа извънреден труд над 50 часа на отчетното тримесечие, ищцата има
право на общо 7,31 дни допълнителен платен годишен отпуск.
Ето защо, съдът намира, че макар и да е процесуално допустим,
предявеният иск е частично основателен и следва да бъде частично уважен
като се признае за установено по отношение на ответната дирекция, че ищцата
има право на общо 76 дни допълнителен платен годишен отпуск за положения
от нея извънреден труд над 50-те часа на всяко отчетно тримесечие, сумирани
общо за периода от 01.01.2003 г. до 31.03.2011 г., при приложено ограничение
за компенсация с отпуск до 12 дни за календарна година, като съответно искът
следва да се отхвърли като неоснователен за периода от 01.04.2011 г. до
30.06.2011 г., тъй като за положеният през този период от ищцата извънреден
труд е признато за установено правото й на допълнителен платен годишен
отпуск по гр. д. № 3042/2014 г. по описа на СлРС и повторното му признаване,
макар и процесуално допустимо, би било неправилно и явно несправедливо.
Следва да се отбележи още, че възражението на ответната ГД „ИН“ за
погасяване на правото на ищцата по давност, съдът намира за неоснователно,
тъй като ЗМВР от 2006 г. не допуска в периода на съществуващото служебно
правоотношение между страните, ищцата да упражни правото си на
допълнителен отпуск с едностранно изявление или неупражненото непарично
право на неползвания допълнителен отпуск да се трансформира в парично.
След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично
докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР,
нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него
давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението.
Погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни
правото си и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван
със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това
право. Ирелевантно е обстоятелството, че действащият ЗМВР не предвижда
8
право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд на
държавните служители в МВР. Това няма отношение към вече възникналите
при действието на отменените нормативни актове права. Тези права
продължават да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и
поради това давност за тях не започва да тече докато правоотношението
съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали (в
този смисъл Решение № 50200/14.11.2022 г. по гр. д. № 673/2020 г. по описа на
ВКС на РБ, III г. о. и Решение № 51/29.01.2024 г. по гр. д. № 1664/2023 г. по
описа на ВКС на РБ, IV г. о.).
Неоснователно е и възражението на ответника, че съгласно Заповед №
ЛС-03-26 от 26.01.2007 г. държавните служители от ГД „ИН“ имат право да
определят сами времето на ползването на отложения си отпуск. Заповедта
намира приложение, когато дните, представляващи допълнителен платен
годишен отпуск, са признати от работодателя и отложени за ползване през
следващата календарна година, докато в настоящия случай те не са
доброволно извънсъдебно признати на ищцата, поради неправилното
отчитане на положения от нея извънреден труд. Ето защо, ищцата ще
разполага с правото си по т. 13.2 от Заповед № ЛС-03-26 от 26.01.2007 г., едва
след като правото й на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 82
дни общо за положените часове извънреден труд над 50-те часа на всяко
отчетно тримесечие за периода от 19.01.2006 г. до 30.06.2014 г. бъде признато
за установено с влязло в сила съдебно решение.
Относно разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответната
дирекция следва да бъде осъдена да заплати на ищцата направените от нея
разноски по делото, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Възражението на ответната дирекция за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на ищцата, съдът намира за неоснователно.
Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа, дължимото адвокатско възнаграждение
в случая възлиза на 1000,00 лв. Следва да се отбележи, че делото не се
отличава с особена фактическа или правна сложност, но разглеждането му е
приключило в две открити съдебни заседания, в които са разпитвани
свидетели и е изслушана съдебна експертиза, поради което договореното и
9
заплатено от ищцата възнаграждение не се явява прекомерно.
Ето защо, ответната дирекция следва да бъде осъдена да заплати на
ищцата сумата от 1000,00 лв. - разноски по делото, представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответната дирекция следва да бъде
осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт и по сметка на
СлРС дължимата държавна такса в размер на 50,00 лева, както и разноските за
съдебно-икономическата експертиза, които са направени от бюджета на съда,
в размер на 800,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ
„ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА” при Министерство на
правосъдието, с адрес гр. София, бул. „Ген. Столетов“ № 21, на основание чл.
229, ал. 1, т. 9 /пред. т. 8/, вр. чл. 212, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 1997 г. (отм.) и
чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 ЗМВР от 2006 г. (отм.), че
С. В. Т., ЕГН: **********, с адрес гр. Сливен, .........................., има право на
допълнителен платен годишен отпуск в размер на 76 /седемдесет и шест/ дни
общо за положения извънреден труд над 50-те часа на всяко отчетно
тримесечие, сумирани общо за периода от 01.01.2003 г. до 31.03.2011 г., при
приложено ограничение за компенсация с отпуск до 12 дни за календарна
година, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за периода от 01.04.2011 г. до
30.06.2011 г. като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при
Министерство на правосъдието, с адрес гр. София, бул. „Ген. Столетов“ № 21,
да заплати на С. В. Т., ЕГН: **********, с адрес гр. Сливен, ..........................,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1000,00 лв. /хиляда лева/,
представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” при
Министерство на правосъдието, с адрес гр. София, бул. „Ген. Столетов“ № 21,
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт и по сметка на Районен съд - Сливен сумата от 850,00 лв. /осемстотин и
10
петдесет лева/, представляваща държавна такса и разноски за съдебно-
икономическа експертиза.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Сливен в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
11