№ 148
гр. Тетевен, 01.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. И.
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20244330100151 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск от Д. М. Д. с ЕГН
********** от гр. Ябланица, област Ловеч, чрез адв. Е. И. срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ПК 1797, район „Изгрев“, ул.
„Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от законния представител И.
Н. Х.а-Станкова и „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 11, представлявано от законния му
представител К. В. В., в качеството му на управител с цена на първия главен иск: 3 696,00
лева и цена на втория главен иск: 4 296.00 лв.
Предявен е иск за прогласяване Нищожност на Договор за кредит №
***************/ 12.08.2022 г. сключен с „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, както и на
Договор за предоставяне на гаранция № *********** от 12.08.2022 г. сключен с „Кредит
Гарант БГ“ ООД, ЕИК ********* като противоречащи на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК.
Излага се в исковата молба, че на 12.08.2022 г. ищецът е сключил с първия ответник
Договор за потребителски кредит № ***************/12.08.2022г. и с втория ответник
Договор за предоставяне на гаранция, като е усвоил изцяло предоставената му в заем сума
от 2 500 лв.
Ищецът сочи, че съгласно условията на Договор за потребителски кредит №
***************/ 12.08.2022г. лихвеният процент по кредита е бил в размер на 40.76 %, а
годишният процент на разходите е 49,31%. Твърди, че действително приложения в
кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора, че кредиторът
вписвайки в контракта ГПР от 49,31 % е заблудил потребителят, като използваната
заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и
оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК -
нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието
на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Твърди се, че поради невключването на възнаграждението в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително
1
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор
на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните
представлявал „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1
от Закона за защита на потребителите.
На следващо място ищецът заявява, че посоченият в стандартния европейски
формуляр и в договора размер на ГПР от 50 % съставлявал невярна информация, която е
заблудила потребителят относно действителния размер на разходите, които той ще следва да
направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил
потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 49,31
% ГПР. На ищецът не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на
изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е размера на всички
разходи, за която той следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за
него начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните
характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите последици на
поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които той следва да понесе
във връзка с получения заемен ресурс.
Счита, че кредиторът не бил изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като
заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за
кредит в размер на 2 500 лв. с посочен ГПР 49,31 %, с различни стойности на месечната
погасителна вноска и други условия от действително приложените в правоотношението.
Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен
от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и
възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до
неравнопоставеност в кредитното правоотношение.
Ищецът заявява, че в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсва
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,31
% /. Посочен бил лихвен процент по кредита - 40,76 %, /който е фиксиран/, но освен
възнаградителната лихва в съдържанието на договора не били включени други действия,
индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им,
поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 49,31 %. Сочи, че
законодателят задължава кредитодателите да включват в текста на договорите за
потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него потребителите могли да получат
информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на
договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните
потребности и на финансовите им възможността да го обслужват.
Моли съда да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит №
***************/12.08.2022 г., сключен между ищеца и „Неткредит“ ООД, ЕИК *********
както и да прогласи нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № ***********
от 12.08.2022 г. сключен между ищеца и „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК *********.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „Неткредит“
ООД, ЕИК *********, в който изразява становище за неоснователност и недоказаност на
иска. Моли съда да отхвърли като неоснователен и недоказан предявения иск за
прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит. Претендира сторените
съдебни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „Кредит
Гарант БГ“ ООД, ЕИК *********, в който изразява становище за неоснователност и
недоказаност на исковете. Обстоятелствата с които се обосновава претендираното право са
изложените данни за възникнали облигационни правоотношения между страните на
2
основание сключен договор за потребителски кредит и предоставяне на гаранция от дата
12.08.2022 г. и твърденията на ищеца за това, че целият договор е недействителен, поради
накърняване на добрите нрави, поради заобикаляне на Закона по съображения изложени в
ИМ са недоказани. Ответникът оспорва претендираното право и предявеният иск от ищеца.
Претендира сторените съдебни разноски.
Предявени са обективно съединени искове, както следва: главен иск с правна
квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във вр. чл. 143 от ЗЗП, във
вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и иск с
правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
От представените по делото писмени доказателства, съдът приема за установено от
фактическа страна следното:
От представения по делото Договор за потребителски кредит №
***************/12.08.2022 г., е видно че кредиторът – ответника „Неткредит“ ООД се е
задължил да предостави на кредитополучателя – ищец Д. М. Д. потребителски кредит под
формата на кредит в размер на 2 500 лева, със срок на погасяване 2 години от датата на
сключване на договора, като с изтичането му, срокът за ползване се удължава автоматично с
една година за общо 5 години, ако в 30-дневен срок преди изтичането на първоначалния или
всеки последващ едногодишен период, нито една от страните не изрази писмено желание за
прекратяване на договора. Кредитополучателят се е задължил при условията и сроковете на
този договор да върне предоставения кредит, както и да заплати уговорената лихва и
другите разходи по кредита, съгласно уговореното в договора. Уговорената годишна лихва
за ползване на всеки усвоен транш по кредита е в размер на 40.76 % от главницата по
кредита, годишният процент на разходите е 49.31 % от сумата на кредита, а общата дължима
сума от кредитополучателя, посочена в чл. 11, ал. 5 от договора за кредит е в размер на
3696.00 лв. Според чл. 4, ал. 3 от договора страните са се споразумели, в срок до края на
деня, следващ деня на предоставяне на сумата чрез превеждането й по банковата сметка на
кредитополучателя да представи в дружеството /кредитор/ гаранция по кредита, съгласно
реда и условията, предвидени в общите условия на договора, банковата гаранция или
гаранция, издадена от небанкова финансова институция, за сума в размер на 3 696.00 лв. и
със срок на валидност до 14.08.2024 г. В чл. 6 от договора е посочено, че в случай, че
кредитополучателя не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от
договора в установения срок и съгласно ОУ, дължи на дружеството неустойка в размер на 4
512.00 лв. Неустойката следвало да се начислява на месец, считано от изтичане срока по чл.
4, ал. 3, а начислената неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по
кредита, съгласно уговорения погасителен план.
Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по
делото писмени доказателства и по-специално от: заверено копие на заверен препис на
Договор за потребителски кредит № ***************/12.08.2022 г.; заверено копие на
Договор за предоставяне на гаранция № *********** от 12.08.2022 г., СЕФПИ,
пълномощно.
Изложената фактическа обстановка се изяснява и от изготвената в хода на съдебното
производство Съдебно Счетоводна Експертиза, по която вещото лице дава заключение, че
действителния размер на годишния процент на разходите /ГПР/ по Договор за
потребителски кредит № ***************/12.08.2022 г. възлиза на 312.64 %, заедно с
предвидената в посочения договор и включена в погасителния план неустойка.
Предвид така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
От материалите по делото се установява по безспорен начин, че страните са били в
облигационни отношения, възникнали по силата на сключения между тях на 12.08.2022 г.
Договор за потребителски кредит № ***************/12.08.2022 г. Не е спорен и въпроса,
3
че с клаузите на договора страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят наред с
главницата, следва да заплаща на кредитодателя и неустойка.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор от 12.08.2022 г. по своята
правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от
Закона за потребителския кредит, съгласно която Договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Доколкото длъжникът е
физическо лице, на което по силата на сключения договор от 18.08.2022 г. е предоставен
паричен заем, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, то същият се явява потребител по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. С оглед на
изложеното следва да приемем, че длъжникът, в качеството си на кредитополучател в
отношенията, възникнали между него и кредитодателя по силата на сключения Договор за
потребителски заем се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в
частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори
въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя.
Ищецът Д. Д. се позовава на клауза, която счита, че води до пълна недействителност
на договора между страните – чл. 6, ал. 1. С клаузата на чл. 6, ал. 1 от Договора
кредитополучателя се задължава в случай, че не представи на кредитора гаранция по
кредита по чл. 4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно ОУ, дължи на дружеството
неустойка в размер на 4 512.00 лв. В този смисъл, за да избегне начисляването на тази
неустойка, кредитополучателят е следвало да предостави обезпечение под формата на
банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция, в срок до края на деня,
следващ деня на предоставяне на сумата, чрез превеждането му по банковата сметка на
кредитополучателя да представи в дружеството /кредитор/ гаранция по кредита, съгласно
реда и условията, предвидени в общите условия на договора, за сума в размер на 3 696.00
лв. и със срок на валидност до 14.08.2024 г. според чл. 4, ал. 3 от договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е опредЕ.
имуществена ценност, най-често парична сума, която длъжникът се задължава да престира
на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора
задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична, валидна неустоична
клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи
в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т. е. при
неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението.
В Глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
4
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този
смисъл клауза, като уговорената в чл. 6, ал. 1 вр. чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, според
която се дължи неустойка в размер на размер на 3 696.00 в срока по чл. 4, ал. 3 се намира в
пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. На
практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение
след като кредита е отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, т. е. опасността от
свърхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както е и изрично посочено в разпоредбата на чл. 16
от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се
поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да
се сключи договора за кредит. Следователно подобна уговорка за процесната неустойка
пряко противоречи на закона и е нищожна.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди /няма данни за ищеца да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по Тълк. Дело № 1/2009
г., ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На
последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в
този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше
валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Според тази разпоредба, ако
неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може
да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. В настоящият случай
кредиторът не е изпълнил задължението си да проведе проверка на кредитоспособността на
ответника съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, съответно да търси обезпечение на
вземането си преди сключването на договора и предаването на заемната сума.
Предвид гореизложеното клаузата на чл. 6, във вр. чл. 4, ал. 3 от договора за кредит е
нищожна на чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и не обвързва ищцата по делото. Същата цели само
да осигури на ответника едно допълнително възнаграждение, като същата е включена в
текущото задължение за всеки месец до момента на предоставяне на обезпечението, поради
което тя е нищожна и поради противоречието й с добрите нрави.
В настоящия случай след изследване на съдържанието на договора, съдът намира, че
договорът за кредит е недействителен, поради неспазване на императивните изисквания,
залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Така, в процесния договор са посочени само
абсолютните стойности на лихвения процент по заема и годишен процент на разходите
/ГПР/. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в
5
договора ГПР от 49.31 %. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т. е., в
посочената величина, бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в
процесния договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Следва да
се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе
остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги
кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно, какво се включва в общите
разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в договора в чл. 6, във вр. чл. 4,
ал. 3 е уговорено допълнително възнаграждение за кредитора, което съдът счита за
нищожно. По този начин не става ясно по какъв начин е формиран посоченият ГПР. Ето
защо са неясни, както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. Също така в
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че: „годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по 5 просрочени задължения
в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република
България“. Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, а именно потребителя, от
страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното
положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне
на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат
кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна
злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който
може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на
кредита. Посоченото в договора в чл. 6, във вр. чл. 4, ал. 3 от договора за кредит задължение
на кредитополучателя води до увеличение на общия разход по кредита за потребителя. В
договора формално посоченият размер на ГПР е под петкратният размер, но когато
дължимата от кредитополучателя сума по чл. 6, във вр. чл. 4, ал. 3 от договора за кредит се
включи като компонент на ГПР води до надвишаване на размера му посочен в чл. 19, ал. 4
от ЗПК и същият е 312.64 %.
Съобразно гореизложеното, сключения между ищецът Д. М. Д. и ответника
„Неткредит“ ООД Договор за потребителски кредит № ***************/12.08.2022 г. се
явява недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и
предявеният с исковата молба иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр.
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във вр. чл. 143 от ЗЗП, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е основателен и доказан и следва да се уважи, като се
прогласи за нищожен сключеният между страните посочен по-горе договор за кредит.
На следващо място, според настоящия съдебен състав и сключеният между ищецът и
„Кредит Гарант БГ“ ООД Договор за предоставяне на гаранция № *********** от
12.08.2022 г. също е недействителен поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД. В разглежданата хипотеза обосновано може да се предположи, че ищецът-
6
потребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в
зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано
със заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за предоставяне на гаранция е
сключен, в деня на отпускане на кредита, с юридическо лице търговец, което по занятие
сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска
отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая договореното в
полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по
договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване
на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като само привидно
преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения, срещу които не
стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за самия него.
Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по
кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на
добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под
формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. №
1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с
общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските
практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието
на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на
задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. Нищожност поради
противоречие с добрите нрави е налице и при съществена нееквивалентност на престациите,
каквато съдът приема, че е налице в случая.
Ето защо и предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, следва да се приеме, че договорът за потребителски кредит и свързаният с него
договор за предоставяне на гаранция са недействителни, нищожни и без да се обсъждат
останалите несъответствия между формулираните клаузи и разпоредбите на ЗПК.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответниците ще
следва да бъде осъдени солидарно да заплатят дължимите разноски, изразяващи се в
дължима Държавна такса в размер на 319.68 лева, тъй като ищецът е бил освободен от
заплащането й и сумата от 180 лева разноски за изготвена Съдебно счетоводна експертиза
по делото.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор
за правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
7
конкуренцията, независимо от размера на опредЕ.та минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024
г. на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид липсата на фактическа и правна сложност
на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на
адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Е. И.-Мирчева
следва да бъде определено адв. възнаграждение в размер от 400 лева с ДДС по двата иска
общо или по 200 лева с ДДС за всеки от исковете, което е в границите за съответния вид
дейност, определени с чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната помощ, която не
е издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г. и следва да бъде
заплатено от ответника. В този смисъл са и Определение № 324 от 16.05.2024 г. по В.ч.гр.
Дело № 221/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение 450 от 24.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело
№ 219/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 416 от 12.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело
№ 255/2024 г. по описа на ОС – Ловеч и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр.
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във вр. чл. 143 от ЗЗП, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК по иска, предявен от Д. М. Д. с ЕГН ********** от гр.
Ябланица, област Ловеч срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10,
представлявано от законния представител И. Н. Х.а-Станкова Договор за потребителски
кредит № ***************/ 12.08.2022 г. сключен между „Неткредит“ ООД, ЕИК
*********, като кредитодател и Д. М. Д. с ЕГН **********, като кредитополучател.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД по иска,
предявен от Д. М. Д. с ЕГН ********** от гр. Ябланица, област Ловеч срещу „Кредит
Гарант БГ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул.
„Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 11, представлявано от законния му представител К. В. В.
Договор за предоставяне на гаранция № *********** от 12.08.2022 г. сключен между
„Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК ********* и Д. М. Д. с ЕГН **********.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата „Неткредит“
8
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, район „Изгрев“, ул.
„Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от законния представител И.
Н. Х.а-Станкова и „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 11, представлявано от законния му
представител К. В. В. да заплатят солидарно на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“,
представлявано от адв. Е. И. - Мирчева от ПАК сумата от 400 лева с ДДС - възнаграждение
за адвокатска помощ и съдействие, оказани на Д. Д. по гр.д. № 151/2024 г. по описа на РС –
Тетевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3
(Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от законния представител И. Н. Х.а-Станкова и
„Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,
ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 11, представлявано от законния му представител К. В. В. да
заплатят солидарно на Районен съд Тетевен сума в размер на 499.68 лева разноски по
делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
9