Р Е Ш Е Н И Е
№
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г
въззивен състав, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия
Илчева в. гр. д. № 10424 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 41114 от 20.05.2018 г., постановено по гр. д. № 45477/2016 г. по
описа на СРС, 127 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД
срещу Т.К.П. искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че Т.К.П.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1285,41 лева, представляваща стойност на потребена
топлинна енергия през периода 09.2011 г. – 04.2014 г. в имот – магазин за
хранителни стоки, с код на платеца Т336545 в гр. София, ж.к. „**********, с
която Т.К.П. неоснователно се е обогатил, както и сумата от 28,56 лева,
представляваща такса за дялово разпределение за периода 09.2011 г. – 04.2014 г.
Исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 280
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода 01.11.2011 г. – 18.09.2014 г., както и за сумата от 4,93 лева,
представляваща лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода
01.11.2011 г. – 18.09.2014 г. са
отхвърлени.
Недоволен
от постановеното решение е останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, който в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в
която е отхвърлен искът по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В жалбата решението
се счита за неправилно, неоснователно, незаконосъобразно и постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че моментът на забавата
се определя съгласно приложими за процесния период Общи условия, в които е
посочено времето на изпадане в забава на длъжника, поради което и покана не е
необходима. Претендира разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Т.К.П.,
в който същата се счита за неправилна и необоснована. Сочи се, че са
неприложими посочените общи условия, тъй като е предявен иск по чл. 59 ЗЗД, а
също така липсва изпратена покана.
Подадена
е въззивна жалба и от ответника Т.К.П. срещу първоинстанционното решение в
частта, в която е уважен предявеният иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД,
като решението в обжалваната част се счита за неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Излагат се съображения за недопустимост на иска по чл. 59 ЗЗД,
тъй като задължено за вземанията е лицето, на чието име е открита партида – ЕТ
„Т.П.“, а не физическото лице Т.К.П.. Счита, че след като съдът е приел
наличието на валидно договорно правоотношение, то е следвало да отхвърли иска
по чл. 59 ЗЗД. Претендира разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД, в който същата се счита за неоснователна. Излагат се съображения относно
регламентацията на продажбата на топлоенергия за стопански нужди въз основата
на писмени договори при общи условия.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения
съдебен акт:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК,
от процесуално легитимирани страни в процеса, поради което са допустими, но разгледани
по същество са неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.
СРС, 127
състав, е бил сезиран с искове с правно основание чл. 422, ал. 1, ГПК, вр. чл.
59 ЗЗД и чл. 422, ал. 1, ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Безспорно
между страните и ненуждаещо се от доказване е обстоятелството, че „Т.С.“ ЕАД е
доставила до процесния имот топлинна енергия на стойност 1285,41 лева, както и
сумата 28,56 лева – такса за дялово разпределение. Оспорено е обстоятелството,
че ответникът е собственик на процесния имот. С договор за продажба на общински
недвижим имот чрез търг с явно наддаване от 21.10.1999 г. Т.К.П. е придобил
чрез покупко-продажба собствеността върху обект – магазин за хранителни стоки,
находящ се в гр. София, ж. к. „********** (процесния имот), поради което се
установява качеството му на собственик.
Представен
е договор от 15.02.2002 г., сключен между етажната собственост в гр. София, ж.
к. „********** и „Т.С.“ ЕООД, от който е видно, че сградата е топлоснабдена,
тъй като е договорено извършването на индивидуално измерване на потреблението
на топлинна енергия. Представен е и протокол от 14.02.2002 г. от общото
събрание на етажната собственост, на което се е решило да се сключи договор с „Т.С.“
ЕООД за измерване на доставката на топлинна енергия.
С молба
от 28.10.1999 г. от Т.К.П. /ЕТ „Т.П.“ е поискано откриването на партида за
заплащане на ползваната топлинна енергия за помещенията на ул. „Цар Симеон“, „**********,
партер.
В подаденото заявление по чл. 410 ГПК, както и
в исковата молба, „Т.С.“ ЕАД е посочило, че претендира сумите от ответника на
основание неоснователно обогатяване.
Отношенията
между топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна енергия за небитови
нужди през процесния период се уреждат от ЗЕ. Съгласно чл. 149, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия се осъществява въз
основа на писмени договори при общи условия. В случаите, в които топлинната
енергия се продава на клиент за небитови нужди, законът предвижда това да се
осъществява въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между
топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди. Регламентираната в
императивната материално-правна норма на 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ специална форма за сключване на договора за
продажба на топлинна енергия между топлопреносното предприятие и клиентите за
небитови нужди води до извода, че тя е форма за действителност на сделката.
В случая
ответникът има качеството на небитов клиент на топлинна енергия. Този извод
следва както от представените по делото доказателства относно нуждите, които
задоволява процесният имот, така и от анализа на дефинитивните разпоредби на
понятията за "небитов клиент" и "битов клиент". От анализа
на двете дефинитивни разпоредби следва, че законодателят е използвал като
критерии при дефиниране и разграничаване на понятията вида правен субект
(физическо или юридическо лице) и нуждите, за които той ползва/купува енергия
(битови - за домакинството си или небитови – такива които не задоволяват битови
нужди). Определящи са нуждите, за които се ползва/купува енергия. В случая процесният
имот е магазин за хранителни стоки, който по съществото си не служи
задоволяване на битови нужди, а видно от неговото предназначение е имот за стопански
нужди.
В
настоящото производство не са представени доказателства за наличието на
договорни отношения между страните за продажба на топлинна енергия. Представеният
договор № 336545-1054-АС от --.11.1994 г. е бил със срок на действие 5 години,
след което не е подновен. При липсата на възможност топлопреносното предприятие
да търси стойността на доставената топлинна енергия на договорно основание,
същото разполага с правата по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, в който законодателят е предвидил, че всеки,
който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне
онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Имуществените
облаги имат материално естество и те са оценими в пари. Изразяват се в
увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване на неговите
пасиви или спестяване на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. В
последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване в случай, че
разходите са били необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си
имущество, без да съществуват изгледи за тяхното връщане (в този смисъл са
разясненията, дадени в решение № 587 от 01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г.
на ВКС, ІV г. о.). В настоящия случай ответникът си е спестил разходи за
доставената и ползвана от него топлинна енергия за процесния имот, на който той
е собственик.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда -
етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение, като
начинът за неговото извършване е регламентиран в ЗЕ и Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Измерването на индивидуалното
потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за
отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна
собственост е възложено на „Т.С.“ ООД. Третото лице помагач е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за процесния период.
Доводът
за недопустимост на иска по чл. 59 ЗЗД поради задълженост на лицето, на чието
име е открита партида – ЕТ „Т.П.“, а не на физическото лице Т.К.П., е
неоснователен, тъй като за автори на молбата за откриване на партида са
посочени както Т.К.П., така и ЕТ „Т.П.“. Следва да се има предвид, че правната
природа на ЕТ е такава, че търговецът и физическото лице са единен правен
субект, чието имущество е обединено. В тази връзка не е от значение, дали
имотът е придобит от физическото лице или ЕТ, както и на кое точно лице е
открита партидата, след като същият се използва за търговски цели.
Така
съдът намира, че размерът на спестените от ответника в настоящото производство
разноски следва да се определи въз основа на реално потребената топлинната
енергия, чиято стойност не се спори да е в общ размер на 1313,97 лева.
Правилен
е изводът на съда и по отношение на иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Обезщетение за забава в размер на законната лихва е
претендирано като акцесорно на иск с правно основание чл. 59 ЗЗД.
Неоснователното обогатяване е извъндоговорно основание, поради което след като
процесните суми са претендирани на това основание, то не е допустимо да се иска
обезщетение за забава, произтичащо от общите условия, които се прилагат при
наличие на договор между страните. След като е предявена претенция по чл. 59,
ал. 1 ЗЗД за изпадане на длъжника в забава е необходима покана. По делото е
представена такава от 07.07.2014 г., но в нея нито са конкретизирани периодите,
за които се отнасят посочените суми, по отношение на които е отправена
поканата, нито има данни поканата да е била изпратена или получавана от
длъжника. Поради това правилно е било прието от съда, че не е установено
изпадането на длъжника в забава.
В
резултат на съвпадане на изводите на въззивната и първата инстанция решението
следва да бъде потвърдено, а въззивните жалби оставени без уважение.
При този
изход на спора и неоснователност и на двете въззивни жалби разноски не следва
да се присъждат на нито една от страните.
По арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените
искове настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен
състав
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 41114 от 20.05.2018 г., постановено по гр. д. № 45477/2016 г. по описа на
СРС, 127 състав.
Решението
е постановено при участието на третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“
ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
2.