№ 559
гр. Пазарджик, 19.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Николинка Н. Попова
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско дело №
20235220100244 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени искове от С. П. П. ЕГН ********** с постоянен
адрес гр. ** чрез процесуален представител ЕАдвД „Д. М.“ БУЛСАТ** , с адрес на
упражняване на дейността : гр. София, * представлявано от управителя Д. М. М. против „*“
ООД, с ЕИК*9, със седалище и адрес на управление гр. С*, представлявано от Н. П. П. ,за
прогласяване нищожността на клауза от Договор за потребителски кредит № 711874 ,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение / банкова гаранция
или поръчители/ на осн. чл.26 ал.1 от ЗЗД, във вр. чл.21 и чл. 22 , вр. чл.11, вр. чл.19 ЗПК и
чл.143 ЗЗП както и иск с пр. осн. чл.55 ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПК за осъждане на
ответника, да заплати на ищцата сумата от 10.00 лв. - частичен иск от сумата от 100,00 лв.,
представляваща недължимо платена сума по нищожна неустоечна клауза от Договор за
паричен заем, ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата
молба,до окончателното и изплащане.Претендират се и направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че между ищцата С. П. П. в качеството й на
заемополучател и „*" ООД в качеството му на заемодател бил сключен Договор за
потребителски кредит № 711874, като в Договора страните били уговорили основните
параметри на правоотношението: размерът па заема бил 600 /шестстотин/ лв., със
задължение да бъде погасен чрез 11 (единадесет) месечни вноски. Твърди се, че бил посочен
годишен процент на разходите малко под 50%, като по този начин привидно били спазени
императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като кредитът бил изцяло погасен чрез
рефинансиране. Твърди се, че в Договора било разписано, че в срок от три дни кредитът ще
бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като били поставени множество
условия за това, а именно при един поръчител същият следвало да получавал
1
възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни заплати, а при двама попе 4;
поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по договори, сключени със
заемодателя; поръчителят да нямал задължения с рейтинг различен от „редовен" в
Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения; поръчителят да
представел служебна бележка или друг документ за размера па получаваните трудови
доходи.
Сочи се, че съгласно ПМС №37/ 24.03.2022 г., размерът на минималната работна
заплата за 2022 г. е бил 710,00 /седемстотин и десет/ лв., т.е. ако договорът бъде обезпечен
с един поръчител, то неговият месечен доход следвало да бъде ме по-малко от 4970,00
/четири хиляди деветстотин и седемдесет) лв., а при двама поръчители всеки един от тях
трябвало да декларира месечно възнаграждение в размер от поне 2840,00 /две хиляди
осемстотин и четиридесет/ лв. Несъмнено било, че поставените изисквания били изначално
неизпълними от длъжника, което било начин за автоматичното задействане на прекомерно
високата неустоечна клауза - над 100% от размера на главницата. Твърди се, че въпреки
формално дадената възможност на кредитополучателя да осигури обезпечение в тридневния
срок, още със сключването на Договора му било начислена така наречената „неустойка“ в
размер, надхвърлящ многократно позволения от Закона размер на ГПР, че същата била
включена в погасителния план още от самото начало. Сочи се, че съгласно чл. 23 ЗПК, във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в
същия не бил посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, както и, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Твърди се, че предвид това било
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да заплати длъжникът,
а не същият да бъдел поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценявал кои суми точно дължал. Твърди се, че в процесния договор това не било
направено, а включената в погасителния план неустойка по същество представлявала скрита
лихва и задължително следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР. Твърди се, че било
твърде вероятно, с цел заобикалянето на Закона, неустойката да се изключвала от ГПР,
поради схващането, че ГПР се калкулира към датата на сключване па договорите за
потребителски кредит, а задължението за заплащане на неустойка формално, макар и
привидно /тъй като било включено още в първоначалния погасителен план/, възниквало 3
/три/ дни след подписването му, като по този начин се избягвало посочването на излизащите
извън позволените от Закона рамки за максимален размер на ГПР към датата на сключване
на договора. Твърди се още, че това безспорно било незаконна и опасна търговска практика,
която водела до свръхзадлъжнялост на кредитополучателите и нерядко създавала обетивни
предпоставки за изпадането им в неплатежоспособност чрез недобросъвестна употреба на
слабата им икономическа позиция. Сочи се, че ако кредитното дружество желаело реално
обезпечение по предоставения кредит, като средство за защита на интересите си, то още
след задължителната предварителна проверка но чл. 16 ЗПК, щяло да изисква осигуряването
2
па надлежно обезпечение при самото подписване на договора, или, при наличието на
достатъчно негативни факти в кредитната история па клиента, щяла да доведе до отказ от
предоставяне на паричния заем. Твърди се, че към процесния Договор следвало да се
приложат разпоредбите на ЗПК. Счита се от ищеца, че уговорената в договора неустойка
противоречала на множество императивни правни норми на ЗПК, поради което, на
основание чл. 26 от ЗЗД, била нищожна. Твърди се още, че с уговорената неустойка се
целяло да се заобиколи предвиденият максимален размер на Годишен процент на разходите
– чл. 19, ал. 4 от ЗПК, че това вземане формално било посочено като обезщетение за
неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и
така същият да остане под установената граница от 50%. Действително, обаче, същото
отговаряло на всички критерии, посочени в пар. I, т. 1 от ЗПК, и представлявало разход,
пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен бил на кредитора и следвало да
се заплати от потребителя, според ищеца. Същият посочва, че това се потвърждавало и от
самия погасителен план, от който било видно, че разходът за неустойка бил включен и
дължим още с подписването на договора. Твърди се, че било очевидно, че договарянето на
този разход като неустойка имало единствено за цел увеличаване възнаграждението на
кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК
тази клауза била недействителна, като дадената на потребителя възможност да осигури
обезпечение в тридневен срок не можел да обоснове обратния извод. Твърди се още, че
срокът бил твърде кратък и било житейски логично да се предположи, че потребителите на
подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не могат нито да представят
банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с големи трудови доходи.
На следващо място се посочва в исковата молба, че така уговорената неустойка
излизала и извън присъщите и обезщетителна, обезпечителпа и санкционна функция, и на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна, че същата противоречала на закона и добрите
прави, като излизала и извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода.
Нарушавали се основни принципи за справедливост п добросъвестност в отношенията
между потребител и кредитор. Твърди се, че параметрите по това облигационно
правоотношение били несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и
добросъвестност.Позовава се на разпоредбите на т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009г.
от 15.06.2010г. на ОСТК. Твърди се, че процесната неустойка била предвидена за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското
задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно било и от размера й, че същата
била в размер на над 100% от предоставения заем, без да ставало ясно изобщо какви вреди
обезщетява, след като кредиторът сам бил оценил кредитоспособността на длъжника, и бил
одобрил отпускането на кредита преди да му бъде предоставено обезпечението. Според
ищеца, от изложеното, категорично следвало, че с договарянето на тази неустойка
заемодателят целял единствено да се обогати, излизало се извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Сочи се, че цитираната клауза
нарушава добрите прави и противоречи на чл. 26 ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД, както и че в този
3
смисъл било Решение № 181 от 26.02.2015г., по т.д. 4386/2013г. на ВКС, 2-ро отделение, ГК
и Решение № 247 от 11.01.2011г. по т.д. № 115/2010г. па ВКС. Твърди се, че следвало също
така да се имало предвид, че за неизпълнението на задължение за предоставяне на обещано
обезпечение и чл. 71 от ЗЗД, е предвидена достатъчно тежка санкция.
На следващо място, ищцата счита, че било налице заобикаляне на закона, по смисъла
на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата па чл. 33, ал. 1 от ЗПК, тъй като в нея се
предвиждало, че при забава на потребител, кредиторът да имал право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава, а с процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче, според ищеца, не
произтичали вреди. Посочва се, че подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от
това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези
вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като се твърди, че
подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо. Освен
това ищецът счита, че неусчоечната клауза в Договора била изцяло неравноправна и
нищожна на основание чл. 143, ал. 2, чл. 5 от Закона за защита на потребителите, че същата
задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Твърди се, че тази клауза не била индивидуално уговорена,
съгласно чл. 146 от ЗПК, че тя фигурирала и в Общите условия за предоставяне па кредити
от „*“ ООД, където била посочена като възможна опция, но на практика се тълкувала и
прилагала като задължителна. Твърди се още,че чрез невъзможните за изпълнение условия
за осигуряване на обезпечение по кредита, кредитоискателят бил принуден да плаща
неустойката. Твърди се още, че в рекламните материали, които били налични на сайта на
кредитора и предназначени да информират потенциалните клиенти, на въпроса „Има ли
допълнителни такси“, бил даден подвеждащият отговор „Без скрити такси и при напълно
прозрачни условия, можеш да получиш пари назаем от „CITYCASH“, като така да намериш
едно съвременно решение на финансовите ти проблеми".
Ищцата счита, че били налице основания целият Договор за потребителски кредит да
се приемел за недействителен, което по същество водело до недействителност и на самата
неустоечна клауза, като моли съдът да се произнесе относно действителността на договора в
мотивите на решението и не предявява самостоятелен иск за обявяване нищожност на
договора. Посочва се още от ищеца, че тъй като съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
договорът следвало да съдържа годишния процент на разходите и общата сума дължима по
кредита, съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на
компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следвало да се
тълкува, като цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което
било основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК. Цитира се съдебна
практика. Предвид гореизложеното, се твърди, че за ищцата се пораждал правен интерес от
предявяване на иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД за обявяване на клаузата от процесния
договор за недействителна поради противоречие със закона, добрите нрави, както и
4
заобикаляне на закона. Моли се съдът, да постанови съдебно решение, с което се прогласи
нищожността на неустоечната клауза в Договор за потребителски кредит № 711874,
предвиждаща заплащане па неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, сключен
между С. П. П., ЕГН **********, и „*" ООД, с ЕИК: *, и да осъди на основание чл. 55, ал.
1 от ЗЗД ответника „*" ООД, с ЕИК: *, да заплати на ищцата С. П. П., ЕГН **********,
сумата в размер па 10,00 лв. /частичен иск от 100,00 лв./, представляваща недължимо
платени суми по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на депозиране на искова молба до окончателното и изплащане. Моли да
бъдат присъдени и всички, сторени по делото разноски, включително за адвокатско
възнаграждение. Формулирани са доказателствени искания.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил е писмен отговор от ответника „*“ ООД, ЕИК:
*, в който се излага становище, че исковата молба следва да се счита за нередовна, а
предявените от ищцата искове за неоснователни и недоказани, по следните аргументи: Не се
оспорва релевираното обстоятелство, че между С. П. П. и „*“ ООД бил сключен договор за
паричен заем № 711874 от 26.07.2022 г., по силата на който ищцата е получила в заем
сумата от 600 лева. Не се оспорва и обстоятелството, че заемните средства са предоставени
от „*“ ООД на потребителя съобразно посочените в договора условия.
Твърди се, че не било налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК,
както и че неправилно било твърдението, че договорът за кредит не отговарял на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди се, че било видно от съдържанието на
представения договор за потребителски кредит, че в същия били посочени всички
допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите,
че редът за определяне на годишния процент на разходите бил дефиниран императивно в
чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не разполагали с правна възможност за неговото
определяне по различен начин. Твърди се още, че в конкретния случай ГПР в размер на
49.67%, бил изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като видно било от
съдържанието на процесния договор единственият разход бил посоченият в договора
годишен лихвен процент. Твърди се, че процесният договор за кредит бил съобразен с
императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. Сочи се, че на първо място, чл. 11, т. 10 ЗПК не
изисквал да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР и
това било така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в Р. България имало
нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от
Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено могли да се прилагат за изчислението на ГПР.
Твърди се, че страните по договора за кредит нито могли да прилагат друга математическа
формула за изчислението на ГПР, нито били длъжни да възпроизвеждат в договорите си
горните две формули. Сочи се, че нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи,
включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на
ГПР. Твърди се, че всички компоненти, които съгласно формулата по Приложение №1
следвало да бъдат взети предвид при определяне на ГПР се съдържали в чл. 3 на договора и
5
погасителния план, а именно: общият брой на погасителните вноски, годишния лихвен
процент, представляващ единствен разход по кредита, интервалът, между датата на първото
усвояване на сума по кредита и датата на съответната погасителна вноска, а в погасителния
план се съдържат поредният номер и размерът на съответната погасителна вноска. Твърди
се още, че според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразявал общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, и че формулата за изчисляването му била
уредена в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Посочва се, че горепосоченото било
застъпено и в практиката на СЕС. Твърди се, че съгласно чл. 4, параграфи 1 и 2 от
Директива 87/102 договорът за кредит трябвало да се изготви в писмена форма и в него
трябвало да се посочи ГПР, както и условията, при които последният можел да бъде
променян, че в чл. 1а от тази директива се определяли условията за изчисляване на ГПР, а в
чл. 4, буква „а“ от нея се уточнявало, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който
кредитният договор е сключен“, както и че така това информиране на потребителите
относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единната
математическа формула, имал съществено значение. Твърди се, че в случая към момента, в
който договорът бил сключен, предвидената в договора неустойка не се дължала, тъй като
нейната изискуемост настъпвала при неизпълнение на посочените в договора задължения в
тридневен срок от сключване на договора. Твърди се още, че неправилно било твърдението,
че в размера на ГПР следвало да бъде включен и размерът на неустойката. Твърди се още от
ответника, че неоснователно било твърдението на ищцата, че в годишния процент на
разходите следвало да бъде включен и размерът на уговорената в договора неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, тъй като това
противоречало пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите,
които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Твърди се, че съгласно трайно възприетата съдебна практика
противоречието на неустойката с добросъвестността и излизането й извън присъщите й
функции, били предпоставка за обявяване на неустоечната клауза за нищожна, т.е. правните
последици от уговаряне на неустоечно задължение, което противоречало на добрите нрави,
се изразявали в неговата нищожност, а не в трансформирането му в друг вид задължение,
преследващо съвсем различна от първоначално заложената му цел. Твърди се, че
обезщетението по дефиниция не попадало в общите разходи и не можело да се взема
предвид при изчисляване на ГПР и, че от тук следвало, че неустойката не влизала в
посочения размер на ГПР и не можела да се приравнява на възнаградителна лихва, тъй като
по смисъла на уговореното между страните, тя нямала такава функция. Посочва се, че
съгласно Съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО Общите разходи по кредита за
потребителя следвало да включва всички разходи, включително лихва, комисиони, такси,
заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят
следвало да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални такси.
Твърди се още от ответника, че неправилно било твърдението, че действително
6
приложеният в договора за кредит ГПР бил различен от посочения в него. Посочва се, че
било видно от съдържанието на представения договор за потребителски кредит, че в същия
били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния
процент на разходите че редът за определяне на годишния процент на разходите бил
дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не разполагали с правна
възможност за неговото определяне по различен начин. Твърди се, че в конкретния случай
ГПР в размер на 49,67% бил изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като видно
било от съдържанието на процесния договор единственият разход бил посоченият в
договора годишен лихвен процент. Твърди се, че горепосоченото било застъпено и в
практиката на СЕС, че съгласно чл. 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за
кредит трябвало да се изготви в писмена форма и в него трябвало да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният можел да бъде променян. Твърди се още, че в чл. 1а от тази
директива се определяли условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4, буква „а“ от нея се
уточнявало, че ГПР трябвало да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е
сключен“, както и, че така, това информиране на потребителите относно общия разход по
кредита под формата на процент, изчислен съгласно единната математическа формула,
имало съществено значение. Твърди се, че в случая към момента, в който договорът бил
сключен, предвидената в договора неустойка не се дължала, тъй като нейната изискуемост
настъпвала при неизпълнение на посочените в договора задължения в тридневен срок от
сключване на договора.
Твърди се, че в процесния договор ясно бил определен размера на ГЛП, а именно
40,05%, и ГПР в размер на 49.67%, като посочените уговорки били от основния предмет на
договора, тъй като същите били от същинското съдържание на посочения. Сочи се, че
константната практиката на ВКС – Решение № 9 от 27.02.2020 г. по т. д. № 62/2019 г., I т.о.;
Решение № 384 от 29.03.2016 г. по т. д. № 2520/2016 г. II т. о.; Решение № 205 от 07.11.2016
г. по т. д. № 154/2016 г., I т. о.; Решение № 144 от 08.11.2017 г. по т. д. № 2155/2016 г. II т. о.,
Решение № 87 от 06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г. I т. о. – се приемало, че уговорките,
които определяли основния предмет на договора и не били индивидуално договорени, не
могли да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 от
ЗЗП.
Сочи се, че в член 4, параграф 2 от Директива 93/13, във връзка с член 8 от нея,
допускал държавите членки да предвиждат в законодателството, с което транспонират
Директивата, че „преценката за неравноправния характер“ не се отнасяла до посочените в
тази разпоредба клаузи, при условие, че те били изразени на ясен и разбираем език, като от
тази разпоредба следвало, според ответника, че евентуално неравноправният характер на
посочените клаузи не подлежал на преценка, а както бил постановил Съдът, попадал в
приложното поле на уредената с Директивата област/ позовава се на решение Caja de
Ahorros y Monte de Piedad de Madrid, EU:C:2010:309, точки 31, 35 и 40/. Ответникът твърди
още, че съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т.19 ЗПП неравноправна била клаузата,
която не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключването
7
на договора, като се твърди, че било видно от чл. 3 на самия договор, че ясно и точно било
посочено какви ще са финансовите последици за потребителя, каква сума следвало да
заплати по договора за кредит и респективно финансовата тежест, която поемал. Следвало
да се има предвид, според ответника, че посочената по-горе разпоредба от ЗПП касаела
уговорки от договора, в които не били формулирани ясни условия, към момента на
сключването на договора, а не както било в конкретния случай - изписани недвусмислено и
ясно за потребителя. Посочва се, че била налице константна практика на ВКС с конкретно
посочени съдебни решения, в която се приемало, че уговорките, които определяли основния
предмет на договора и не били индивидуално договорени, не могли да бъдат преценени като
неравноправни, ако били ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 ЗЗП.
Твърди се от ответника, че не била налице заблуждаваща търговска практика, довела
до неравнопоставеност на уговорката за ГПР. Сочи се, че ищцата твърдяла, че посочването в
договора за кредит на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните,
представлявал заблуждаваща търговска практика, което от своя страна обуславяло
неравноправност на клаузата, като ответникът твърди, че противно на посоченото, ГПР бил
изчислен въз основа на компонентите заложени в Приложение №1 на ЗПК, като неговата
стойност била ясно - цифром посочена в договора. Твърди, че оплакването за наличието на
нелоялна търговска практика, поради прилагане на ГПР, различен от посочения в договора
било несъстоятелно. Сочи се, че съгласно параграф 13, т.23 от ДР на ЗЗП "търговска
практика" е всяко действие, бездействие, поведение, търговска инициатива или търговско
съобщение, включително реклама и маркетинг, от страна на търговец към потребител, което
е пряко свързано с насърчаването, продажбата или доставката на стока или предоставянето
на услуга на потребителите. Съгласно нормата на чл. 68д, ал.1 от ЗЗП търговска практика е
заблуждаваща, когато съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или
когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в
състояние да въведе в заблуждение средния потребител и има за резултат или е възможно да
има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на
търговската практика.
Твърди се, че в настоящия случай в договора за кредит ясно били посочени
параметрите на главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на дължимата
неустойка, в случай че потребителят не предоставел исканото обезпечение, че в ГПР
размерът на неустойката не бил включен, по вече посочени аргументи. Твърди се, че още
при сключването на договора потребителят можел да направи преценка за икономическите
последици от сключения договор, че не била налице никаква подвеждаща информация,
която можела да въведе потребителя в заблуждение и да повлияе на решенията дали да
сключи или не процесния договор. Посочено е от ответника, че преценката на възможността
за въвеждане в заблуждение на потребителя следвало да се направи спрямо средния
потребител, както и че Българският законодател не бил дал легално определение на
понятието среден потребител. Твърди се, че с оглед § 13а, т. 12 ЗЗП законодателят бил въвел
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005 г. относно
8
нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар
/Директива 2005/29/ЕО, Директива за нелоялни търговски практики/, като съгласно т. 18 на
преамбюла на директивата общностният акт приемал като база за сравнение средния
потребител, който бил сравнително добре информиран и сравнително наблюдателен и
предпазлив, като отчитал обществените, културни и лингвистични фактори, които се
тълкуват от Съда на Европейския съюз. Твърди се, че СЕС трайно бил приел, че
националните юрисдикции трябва да вземат предвид възприятието на средния потребител,
който бил относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен -
Решение от 16.07.1998 г. по дело Gut Springenheide, С-210/96, Recueil I-04657, т. 31; Решение
от 13.01.2000 г. по дело Estee Lauder, С-220/98, Recueil 1-00117, т. 27-30; Решение от
19.09.2006 г. по дело Lidl Belgium, С-356/04, Recueil, стр. 1-8501, т. 78; Решение от
12.05.2011 г. по дело Ving Sverige АВ, С122/10, т. 23. В същия смисъл бил имал повод да се
произнесе и ВАС с Решение № 8601 от 16.06.2011 г. по адм. д. № 1275/2011 г., VII отд. на
ВАС. Твърди се, че преценката следвало да се направи на база този, който бил сравнително
добре информиран и сравнително наблюдателен и предпазлив, както и, че именно към
средния потребител ответникът бил насочил своите усилия, като предоставял изчерпателна
информация за своите продукти и за начина на кандидатстване по общодостъпните канали.
Сочи се, че подробната уредба на стъпките за кандидатстване, одобрение и сключването на
договор за заем, както и стриктното спазване на императивните изисквания на закона,
предпазвали средния потребител от изпадане в заблуждение.
Във връзка с това, че в исковата молба ищцата била направила възражение с
твърдение, че клаузата за неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави,
ответникът посочва, че съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС, добрите нрави били неписани и несистематизирани морални правила без
конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в
обществото, и субектите на правото следвало да се ръководят от тях. Сочи, че правилата на
морала, подобно на императивните норми на закона, лимитират свободата на договаряне и
автономията на волята на страните, както и, че прекрачването на тези предели се
санкционирало от закона с нищожност на съответната уговорка - чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Твърди, че във всеки случай на предоставяне на потребителски кредит, финансовата
институция следвало да държи сметка за носения риск, във връзка с отпускането на кредита,
че рисковият профил на клиента се оценявал преди момента на сключване на договора за
заем, като към този момент се преценявал и носеният от финансовата институция финансов
риск, че нивото на риска, от своя страна, зависел от редица фактори от обективен характер,
като част от тях са изначално известни на кредитора, като например факторите, свързани с
платежоспособността на потребителя, а друга част зависели от точното изпълнение на
договора от страна на потребителя. Сочи се, че кредиторът следвало да съобрази и оцени
риска не само в контекста на данните, налични в справката от Централния кредитен
регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите, но и с оглед на предвидените механизми за
обезпечение на задължението, поради което, се счита от ответника, че обезпечението на
9
задължението бил съществен елемент при преценката на носения от кредитора риск, с оглед
обстоятелството, че то му предоставя възможност да реализира правата си срещу трето лице
или банка-гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя и
поради тази причина при вземане на решение за сключване на договор за заем, като е оценил
кредитоспособността на клиента, кредиторът бил приел да поеме финансовия риск и да
сключи договор за заем с клиента при условие, че същият представи надлежно обезпечение -
поръчител или банкова гаранция. Твърди, се от ответника, че само при това условие
кредиторът би имал интерес да сключи договор за заем с клиента и да поеме финансовия
риск. Твърди се още, че неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от
страна на потребителя водело до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя
финансов риск от невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на
неизпълнение на договора от страна на потребителя, каквото, според ответника, било
налице и в конкретния случай. Твърди се, че поради тази причина, за недопускане на
неравновесие между правата и задълженията на заемодателя и потребителя страните са
съгласили, че в случай на неизпълнение на същественото задължение за предоставяне на
обезпечение, вредите от неизпълнението щели да бъдат ликвидирани чрез единствения
възможен и нормативно допустим способ за това, а именно чрез включване на клауза с
неустойка в посочения размер, и по този начин, съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД,
страните са били договорили неустойка, която да обезпечи изпълнението на поетото
задължение за предоставяне на обезпечение в една от двете форми. За яснота на
изложението, ответникът отбелязва, че действащото българско законодателство дефинирало
задължението за представяне на обезпечение като съществено за интереса на кредитора,
като сочи, че така например разпоредбата на чл. 71 ЗЗД предоставяла възможност на
кредитора да търси изпълнението на срочно задължение и преди срока, когато длъжникът е
станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора
обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. В контекста на горното, ответникът
твърди, че следвало да се съобрази и обстоятелството, че предоставянето на обезпечение в
една от двете форми зависело изцяло от волята и действията на потребителя, и също така,
твърди, че чрез неизпълнение на поетото договорно задължение за представяне на
обезпечение, потребителят де факто едностранно и без оглед на волята на кредитора, бил
увеличен носеният от него финансов риск, като това увеличаване на риска се случвало пост
фактум - след датата на отпускане на кредита и то по волята на една от страните - в резултат
на неизпълнение на договорно задължение. Твърди, че това обстоятелство представлявало
едно бъдещо несигурно събитие, което с оглед презумпцията за добросъвестност при
договарянето и сключването на договори по чл. 12 ЗЗД, не би могло да бъде презюмирано
изначално от кредитора. Твърди, че кредиторът не е могъл и не е бил длъжен да предвиди
при сключването на договора, че въпреки че е информирал клиента за задължението му за
предоставяне на обезпечение /посочено в Стандартния европейски формуляр/, ищцата е
договаряла недобросъвестно с изначално намерение да не предостави уговореното
обезпечение, като според ответника, обратното би означавало да се приеме, че съдът
бонифицирал недобросъвестната страна по договора в нарушение на чл. 12 ЗЗД и в
10
нарушение на общоприетия принцип в правото за черпене на права от собственото
недобросъвестно поведение. Твърди се още, че в случай че ищецът изначално е бил наясно,
че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение, то същият очевидно е
договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, с ясното намерение
да лиши кредитора от обезпечение по кредита. Твърди се, че в случай, че договореният
между страните 3-дневен срок е бил недостатъчен за осигуряване на обезпечение,
потребителят е следвало да информира за това кредитора, като отправи писмено искане за
удължаване на договорения срок, ако същият не е бил достатъчен, или пък да предложи
друго заместващо обезпечение, като в настоящия случай клиентът не бил сторил нито едно
от двете неща. Сочи се, че съгласно константата съдебна практика преценката за нищожност
на неустойката поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора при използването на критерии
като естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог,
ипотека; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и други. Също така се посочва, че неустойката
следвало да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е била уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции /Решение № 776
от 5.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 969/2009 г., IVг. о., ГК, докладчик съдията Марио
Първанов/. Твърди се, че в настоящия случай при сключване на процесния кредит ищцата не
е представила каквото и да било обезпечение, което да гарантира дори и в минимална
степен интереса на кредитора от връщането на сумата по договора за заем. Направено е
възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК за претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.Моли се съдът да отхвърли изцяло предявените искове срещу „*“ ООД като
неоснователни и недоказани. Претендира се присъждане на сторените съдебно-деловодни
разноски.
В откритото съдебно заседание ищецът редовно призован не се явява и не се
представлява.
За ответника редовно призован, не се явява представител.
Съдът, като анализира и прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото , ответникът не е изпълнил задължението си по чл. 190 ГПК и не е
представил по искане на ищцовата страна и разпореждане на съда- кредитното досие на
ищцата, поради което и съдът на основания чл. 190 ал.2 ГПК във връзка с чл. 161 КПК
следва да прецени това процесуално поведение на ответника , като с оглед на събраните по
делото доказателства може да приеме за доказани факти и обстоятелства , за установяване на
които ответникът не е представил находящи се у него доказателства.
От съвпадащите твърдения на двете страни относно правопораждащи юридически
факти, както и от заключението на допуснатата по делото съдебно- -икономическа
експертиза , съдът приема за безспорно установено, че между ищцата и ответника е бил
11
сключен Договор за потребителски кредит №711874 към искане № 9106223/26.07.2022 г. , с
договорени следни параметри : размер на кредита 600,00 лв., размер на погасителна вноска
2 бр. х 9,35 лв. и 9 бр. х 71,97 лв. , ден на плащане : вторник, вид вноска : двуседмична,
Годишен процент на разходите : 49,67 %, брой вноски : 11, фиксиран лихвен процент : 40,05
%, дата на първо плащане : 09.08.2022 г. , обезпечение : поръчителство или банкова
гаранция – по избор на кредитополучателя, дата на последно плащане : 27.12.2022 г. , обща
сума за плащане 666,43 лв. Според неоспореното заключение на експерта, който твърди, че
процесният договор му е бил предоставен от ответника при изготвяне на заключението – в
чл. 11 ал.1 от договора , страните са уговорили , че с подписването на договора
кредипополучателя се смята за уведомен, че при неизпълнение на чл. 5 от договора – не
представи обезпечение в тридневен срок от сключването му , или представеното
обезпечение не отговаря на договорните условия , кредипополучателят дължи на кредитора
неустойка в размер на 323,57 лв. В ал.2 на чл. 11 от договора е било посочено , че
дължимата неустойка ще бъде заплатена разсрочено – съобразно посочения в Приложение
№ 1 към договора начин. Приложение № 1 е съдържало погасителен план в табличен вид.
Вещото лице е дало два варианта за изчисляване на действителния лихвен процент , като се
съобрази и предвидената в договора и погасителния план неустойка – според предвиденото
в таблицата на погасителния план по отношение на погасяваната с всяка вноска главница и
според предвиденото в словесната част на договора. В първия случай ГЛП варира от
стойности 117,34 % до 696,41 % , а във втория вариант е в размер на 242,70 %.
Страните не оспорват , а и при липсата на представените документи към кредитното
досие на ищцата – следва да се приеме, че дължимите суми по този кредит са погасени от
ищцата чрез рефинансиране.
При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави
следните правни изводи:
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър на БНБ по
чл.3а от ЗКИ се установява, че посоченият в договора кредитор е регистриран като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми
със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства.Така констатираното обстоятелство определя дружеството и като
кредитор по смисъла на чл.9,ал.4 от ЗПК.
Отпуснатият кредит на ищцата като физическо лице, представлява предоставяне на
финансова услуга по смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП и същата има качеството на
потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, както и по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП.
Процесният договор е договор за потребителски кредит и по отношение на него са
приложими разпоредбите на ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 от
ЗПК и разпоредбите на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
12
на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и
съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а
според чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11,ал.1,т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК целият договор за потребителски кредит е недействителен. В чл. 24 от ЗПК е
посочено,че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл.143-148 ЗЗП.
Съгласно чл.16 от ЗПК, задължение на кредитора е, преди да предостави заемните
средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя.
Неустойката съставлява установена отнапред отговорност на длъжника за неизпълнение на
задълженията си. Една от нейните цели съгласно чл.92 от ЗЗД е да гарантира точното
изпълнение на задължението, като с оглед уговорения размер, неустойката мотивира
длъжника да изпълни точно и качествено. Също така неустойката обуславя и заплащане на
обезщетение на кредитора без доказване на вредите за него.
В случая страните са уговорили неустойка при неизпълнение на задължението на
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение от длъжника в срок до три дни от
сключване на договора, а именно банкова гаранция или поръчителство , като ищецът твърди
в исковата молба , а ответникът не оспорва , че в тази клауза са уговорени специфични
условия – че в срок от три дни кредитът ще бъде обезпечен с банкова гаранция или
поръчители, като са поставени множество условия за това, а именно при един поръчител
същият следвало да получавал възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни
заплати, а при двама попе 4; поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по
договори, сключени със заемодателя; поръчителят да нямал задължения с рейтинг различен
от „редовен" в Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения;
поръчителят да представел служебна бележка или друг документ за размера па
получаваните трудови доходи.
При липсата на възражения, а и доказателства за установяване на нещо
друго - съдът приема , че така уговорена тази неустойка не е обоснована от вредите за
кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга от размера на срещната
престация,от която кредитора би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за
договора за кредит задължение на длъжника, като заплащането й не е свързано с изпълнение
на основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на
представено обезпечение с една от двата вида гаранция. В тази връзка съдът намира, че
предвидената неустойка в чл.11 от процесния договор/ според заключението на експерта/,
произтича от неравноправна клауза съдържаща се в договора, съгласно чл.143 от ЗЗП,
поради което е нищожна. В случая в чл. 5 от договора страните са уговорили клауза за
задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в срок
до три дни от подписване на договора, като при неизпълнение в чл. 11 от договора са
предвидили неустойка, във фиксиран размер от 323,57 лева. Уговорената неустойка в случая
е във вредана потребителя, същата не отговаря на изискването за добросъвестност и води
13
до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитодателя и
потребителя, тъй като кредиторът е прехвърлил отговорността си за дължимата
професионална грижа по чл.16 от ЗПК на потребителя. От своя страна потребителят е
задължен в необосновано кратък срок да осигури обезпечение, което да отговаря на
многобройни условия, изпълнението на които от своя страна изискват време и съдействие от
трети лица, което прави обективно невъзможно спазването на този срок. Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Съдът намира, че
задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за кредит, съобразно договора и общите условия, както и, че непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
прецени възможностите на кредитополучателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на кредит към датата на сключването на договора, с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Също така, макар и да е уговорена
като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката е включена в погасителните вноски и води до скрито оскъпяване на кредита.
Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл
представлява сигурна печалба за заемодателя, която печалба увеличава стойността на
договора. Видно от заключението на вещото лице с включване на неустойката към
погасителния план действителният годишен процент на разходите в настоящия случай е в
размер до 696,41 %.
В случая основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, тъй като е
увеличила подлежащата на връщане сума, съответно със сума нахвърляща с повече от
половината главницата по отпуснатия кредит. Уговорена по този начин, неустойката излиза
извън присъщите функции на неустойката – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, и
цели само неоснователно обогатяване на кредитора/ ТР №1 от 15.06.2010г. по т.д. №1/2009г.
на ОСТК на ВКС/. Именно поради всичко изложено, съдът намира че клаузата в чл.11 от
процесния договор, предвиждаща заплащане на неустойка, освен че е неравноправна по
смисъла на чл.143,т.9 от ЗЗП и е противоречаща на добрите нрави, поради което е нищожна
на осн. чл.26, ал.1 от ЗЗД.
От изложеното следва , че предявеният иск с пр. осн. чл.26 ал.1 от ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузата предвиждаща заплащане на неустойка, в случай на
непредставяне на обезпечение от Договор за потребителски кредит № 711874/26.07.2022 г.
се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло. Страните не спорят, че всички
уговорени в договора суми, включително и за неустойка са погасени чрез рефинансиране,
поради което предвид установената нищожност на клаузата предвиждаща заплащането й, в
случай на непредставяне на обезпечение от Договор за потребителски кредит №
711874/26.07.2022 г., същата е платена на ответника без основание, поради което подлежи
14
на връщане.
По изложените съображения съдът счита, че е предявеният осъдителен иск с пр. осн.
чл.55 ал.1 пр. 1 от ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 10,00 лв.
/ частичен иск от 100,00лв. / представляваща недължимо платена сума по нищожна клауза
предвиждаща заплащане на неустойка, в случай на непредставяне на обезпечение по
Договор за потребителски кредит № 711874/ 26.07.2022 г., ведно със законната лихва върху
сумата считано от завеждане на иска до окончателното й изплащане е основателен и доказан
следва да бъде уважен.
С оглед изложеното по-горе съдът счита, че не следва да излага доводи във връзка с
недействителността на целия договор, тъй като не е сезиран с такава отделна претенция.
По разноските. Съдът намира, че с оглед изхода от спора искането от страна на
ищцата за присъждане на сторените от нея разноски следва да се уважи на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК.В полза на ищцата следва да се присъдят заплатените от нея разноски за платена
държавна такса в размер на 100,00 лв. , платено възнаграждение за вещо лице в размер на
250.00 лв. или общо в размер на 350,00лв. На основание чл. 38 ЗАдв в полза на
процесуалния представител на ищцата следва да се присъди възнаграждение в минималния
размер по чл. 25 ал.1 НЗПП, а именно в размер на по 100,00 лв., за всеки един от двата
обективно съединени иска / чл. 26а НЗПП/или общ в размер на 200,00 лв. , поради което и
не следва да се разглежда бланкетно направеното от ответника възражение за прекомерност.
Мотивиран от горното,ПАЗАРДЖИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД :
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, нищожността на клаузата от
Договор за потребителски кредит № 711874/ 26.07.2022 г. сключен между ищцата С. П. П.
ЕГН ********** с постоянен адрес гр. * и ответника„*“ООД, ЕИК *9, със седалище и адрес
на управление гр.София,р-н *, представлявано от Н. П. П. предвиждаща заплащането на
неустойка в случай на непредставяне на обезпечение по договора и ОСЪЖДА „*“ ООД, с
ЕИК *9, със седалище и адрес на управление гр.С*, представлявано от Н. П. П. да заплати
на С. П. П. ЕГН ********** с постоянен адрес гр. * на основание чл. 55 ал.1 пр.1 ЗЗД
сумата от 10,00 лв./ като частична претенция от 100,00 лв. / представляваща недължимо
платена сума по нищожна клауза на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 711874/
26.07.2022 г. сключен между същите страни , ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на исковата молба 24.01.2023 г. до окончателното изплащане, както и сторените по
делото разноски в размер на 350,00 лв.
ОСЪЖДА „*“ ООД, с ЕИК *9, със седалище и адрес на управление гр.С*,
представлявано от Н. П. П. да заплати на основание чл. 38 ЗАдв на ЕАД „Д. М.“ БУЛСАТ**
, с адрес на упражняване на дейността : гр. София, * представлявано от управителя адв. Д.
М. М. възнаграждение за процесуално представителство в размер на 200,00 лв.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред ПзОС в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните.
15
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
16