№ 126
гр. София, 12.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20241800500784 по описа за 2024 година
С Решение № 139 от 17.07.2024г., постановено по гр.д. № 296/2022г. на
РС- Самоков е отхвърлен изцяло предявеният от Д. Г. Н. – Я. срещу Община
Самоков иск с правна квалификация чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД за заплащане на
сумата 4000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени от ищцата
неимуществени вреди, изразяващи се в преживени от нея стрес, страх и
уплаха от инцидент, настъпил на 04.08.2021г. в гр. Самоков, при който
малолетният й син К. Й. Я. е претърпял телесни увреждания – охлузвания в
областта на лицето (долната устна вляво, гърба на носа, лявата буза), както и
охлузвания на дясната предмишница, настъпили вследствие на падането му от
детски велосипед поради пропадането на предното колело на велосипеда в
необезопасен отводнителен канал на велосипедна алея край река Искър, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 04.08.2021г. до окончателното
й изплащане.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 ГПК и е образувано по
въззивна жалба на Д. Я. с твърдения за незаконосъобразност, необоснованост
и неправилност на обжалваното решение. Жалбоподателката оспорва извода
на районния съд, че няма право на обезщетение, като се позовава на съдебна
практика, съгласно която разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД следва да се тълкува в
смисъл, че право на обезщетение по реда на чл. 52 от ЗЗД имат дори
юридическите лица. Счита, че, по аргумент от по- силното основание, щом се
признава правото на обезщетение за неимуществени вреди на юридическите
лица, следва да се признае такова и на лицата, претърпели т.нар. „шокови
вреди“. Позовава се и на съдебна практика, съгласно която се присъжда
обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане на
собственика на увредена вещ, като обосновава приложимостта към
1
настоящия случай с аргумента, че страданието на майка на пострадало дете е
неизмеримо по- силно.
Намира за неправилен извода на районния съд, че, за да подлежат на
обезщетяване, претърпените вреди следва да бъдат изключителни по своя
характер и интензитет, тъй като в закона не е предвидено такова изискване,
като уточнява, че характерът и интензитетът на вредите има отношение
единствено към размера на обезщетението. Изрично подчертава, че
първоинстанционният съд е признал претърпяването на неимуществените
вреди, изразяващи се в „остра стресова ситуация“ според приетото по делото
заключение. Счита за неправилна констатацията, че претърпяната вреда
представлява „обичаен епизод от живота на всеки родител“.
Заявява, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства,
сред които показанията на двамата свидетели, както и че ако го беше
направил, щеше да установи, че вредите са действително претърпени. Моли за
отмяна на постановеното решение и уважаване на предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна - община Самоков, която оспорва основателността на жалбата. Твърди,
че хипотезата, предмет на настоящото дело, е извън кръга на допустимите
случаи, в които трети лица, различни от непосредствено пострадалия от
непозволено увреждане имат лично право на обезщетение за неимуществени
вреди, като такова право е признато на ограничен кръг трети лица само при
смърт на непосредствено пострадалия. Счита, че понятието „шокови вреди“ е
описано единствено в сравнително - правен аспект при отчитане на
възникналите нови тенденции от научна гледна точка, които на този етап са
разглеждани като спорно понятие, което няма практическа приложимост.
Намира за правилен извода на съда, че при така възприетата фактическа
обстановка, присъждането на обезщетение на ищцата за претърпени лично от
нея неимуществени вреди от причиненото на малолетния й син непозволено
увреждане категорично не отговаря на критерия „справедливост“ по смисъла
на чл. 52 от ЗЗД. Споделя становището на районния съд, че пътят за
претендиране на обезщетение за вредите от инцидента не е преграден с изхода
от настоящия правен спор поради факта, че вече е образувано производство
по иск за обезщетение в полза на малолетния увреден, което производство все
още е висящо. Оспорва приложимостта на цитираната от жалбоподателката
съдебна практика, тъй като счита, че липсва аналогия с присъждане на
обезщетение на юридически лица.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката не се
явява. Представлява се от адв. Д., който поддържа жалбата и оспорва отговора.
Оспорва приложимостта на цитираните от районния съд постановления и
счита, че дадените с тях тълкувания следва да се преосмислят. Моли съда да
отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна –
община Самоков – се представлява от юрк. Г., която поддържа отговора,
оспорва жалбата и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендира разноски.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана в обжалваното решение и е относима към процесния казус, поради
което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
2
Във въззивното производство не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
Обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен
съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Същото е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на
правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявения такъв.
ІІІ. По същество
Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционният
съд и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение и в отговор на изложените в жалбата доводи, въззивният
съд излага следните съображения:
Неоснователно жалбоподателката поддържа, че районният съд бил
„признал“, че обезщетяването на неимуществени вреди, причинени на трети
лица вследствие телесно увреждане на непосредствено пострадалия от
непозволено увреждане (т.нар. „шокови вреди“), било познато на българската
правна теория, както и че такива вреди биха могли да подлежат на
обезщетяване и според българската правна система. Такива съображения
обжалваното решение не съдържа. По този въпрос в него е отбелязано само,
че обезщетяването на неимуществени вреди, причинени на трети лица
вследствие телесно увреждане на непосредствено пострадалия от непозволено
увреждане - т. нар. „шокови вреди“, е познато на българската правна теория и
е изследвано в сравнително-правен аспект, но то е спорен и нов проблем,
който се разрешава по различен начин в различните съвременни правни
системи. Тези мотиви, обаче, нямат смисъла, който жалбоподателката се
опитва да им припише. Те сочат единствено, че въпросът е теоретично
обсъждан, без да има яснота за негово разрешаване. Поради това от тази
неяснота жалбоподателката не може да черпи аргументи в подкрепа на тезата
си.
Не може да бъде споделен и доводът на жалбоподателката, че
чуждестранната съдебна практика не ограничавала присъждане на
обезщетение само до случаите на причинена смърт, а допускала такова и при
всеки вид увреждане на здравето. На първо място, жалбоподателката не
посочва такава конкретна практика. На второ място, практиката на чуждите
национални съдилища не е задължителна за българския съд. На трето място,
ако жалбоподателката е имала предвид практика на СЕС (която действително
3
има обвързващо действие), на настоящия съдебен състав е известна такава,
която е ограничена единствено до обезщетения за смърт на близки членове на
семейството, но не се разпростира върху увреждания, които не са довели до
смърт (напр. Решение на Съда (втори състав) от 24 октомври 2013 г. по дело
C-277/12).
Също неоснователно е изразеното във въззивната жалба и в хода на
устните състезания становище, че цитираните от районния съд постановления
на пленума на Върховния съд, с които е мотивирано обжалваното решение,
следвало да се преосмислят, с оглед настъпилите в обществото промени и
продължителния период от време, изтекъл от момента на тяхното приемане.
Към настоящия момент тези постановления не са отменени или загубили
силата си, поради което представляват действащи тълкувателни актове,
задължителни за съдилищата в Република България, вкл. за настоящия
съдебен състав. Призивът за несъобразяване с тях и за преосмислянето им има
характер на принципно становище и препоръка de lege ferenda, но тя не може
да бъде валиден аргумент докато не бъде закрепена в източник на право.
Във връзка с горното, съдът намира за неоснователен и довода на
жалбоподателката, че законът не предвиждал ограничения по отношение на
кръга на лицата, които могат да претендират обезщетение за вреди от
непозволено увреждане. Наистина, такива ограничения не са регламентирани
със закон, но се съдържат в тълкувателната практика на ВС и ВКС, поради
което настоящият съдебен състав е задължен да се съобразява с тях. Така, в
ППВС № 4 от 25.05.1961г. е посочено изрично, че кръгът на лицата, които
имат право на обезщетение, се определят на принципа на справедливостта, в
съответствие с който Върховният съд е очертал този кръг (впоследствие –
разширен с ППВС № 5 от 24.11.1969г.). Дори хипотетично да се приеме, че
това очертаване е неизчерпателно (каквато теза се застъпва на стр. 4 от
въззивната жалба във връзка с чл. 5 от ГПК), това означава, че във всеки
конкретен случай съдът би следвало да има правомощие да разширява този
кръг ad hoc. В такъв случай, обаче, преценката на съда следва да се извършва
въз основа на същия принцип, т.е. дали присъждането на обезщетение на
конкретно лице е справедливо или не. Поради това настоящият съдебен състав
не споделя тезата на жалбоподателката, че кръгът на правоимащите лица не е
ограничен и не може да бъде ограничаван.
Неоснователно жалбоподателката черпи аргументи от факта на
образувано тълкувателно дело по въпроса, „допуска ли обективното ни
материално право присъждане обезщетение за неимуществени вреди в полза
на юридическите лица“. На първо място, по този въпрос все още не е
постановено тълкувателно решение, поради което не би могло да се спекулира
с бъдещото произнасяне по него. На второ място, аналогия с настоящия казус
е неуместна, тъй като определящите същността му елементи се различават от
тези на въпроса, поставен за разрешаване пред ВКС и ВАС: в единия случай
спорно е това, дали неодушевен правен субект е в състояние да изпитва и
понася негативни субективни изживявания или приравнени на тях, а в другия
случай – дали и доколко физическо лице може да бъде засегнато от
увреждания, причинени на друго лице. Разликата между тези два въпроса е
качествена, а не количествена, поради което е недопустимо, предполагаемото
бъдещо тълкуване по единия от тях да се прилага и спрямо другия per
argumentum a fortiori – противно на претендираното от жалбоподателката.
Сходни съображения може да се изложат и във връзка със следващия
4
довод на жалбоподателката, касаещ аналогия с хипотезата, в която се
присъжда обезщетение на собственик за увреждане на негова вещ. Вещите са
обект, а не субект на правото, поради което в изтъкваната от
жалбоподателката хипотеза вредите са настъпили в пряко в патримониума на
собственика и са претърпени непосредствено от него, т.е. връзката между
вредоносното поведение и вредите е пряка, което обосновава присъждане на
обезщетение именно на собственика в качеството му на непосредствено
засегнат субект от увреждането но собствената му вещ. За разлика от тази
хипотеза, в процесния случай вредите са причинени на друг правен субект
(детето на жалбоподателката), който е легитимиран да претендира
обезщетение за тях в лично качество, докато вредите, чието обезщетяване
жалбоподателката претендира в настоящото производство, са не преки, а
опосредствани от увреждането на този правен субект и от субективното
отношение на жалбоподателката към това увреждане. Следователно, в случая
връзката е непряка, което предполага необходимост от допълнителна преценка
на нейната релевантност, за да бъде тя годно основание за присъждане на
обезщетение. Поради това, противно на поддържаното от жалбоподателката,
пряка аналогия между тези две хипотези е недопустима. Съответно, правилно
районният съд е преценил, че, за да подлежат на обезщетяване в настоящата
хипотеза, претърпените вреди трябва да са изключителни по характер и
интензитет, каквато изключителност в случая не се доказва, вкл. при
съобразяване с доказателствата, за които жалбоподателката твърди, че не били
взети предвид от районния съд. Както се посочи по- горе, националната и
европейската съдебна практика допускат обезщетяване на вреди от смърт на
близки членове на семейството (които безспорно са изключителни, с оглед
степента на засягане на лицето), но не и на вреди от по- леки увреждания.
По така изложените съображения, жалбата е неоснователна, а
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
4. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждание, които съдът определя в размер на 150 лв. на основание чл. 78,
ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. чл. 25, ал. 1 и 2
от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 139 от 17.07.2024г., постановено по гр.д.
№ 296/2022г. на РС- Самоков.
ОСЪЖДА Д. Г. Н. – Я. с ЕГН ********** да заплати на Община
Самоков с ЕИК ********* разноски във въззивното производство в размер на
150 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
5
Членове:
1._______________________
2._______________________
6